О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 596
гр. София, 30.10.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на осми октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№333 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Щ. В. и М. А. В. срещу решение №277 от 15.10.2018 г. по в.т.д.№369/2018 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №558 от 26.03.2018 г. по т.д.№78/2015 г. на ОС Смолян в частта, с която на основание чл.422 ГПК е признато за установено съществуването на вземане на „Обединена българска банка” АД по договор за ипотечен кредит от 05.06.08 г. и извлечение от счетоводните книги, по отношение на В. Щ. В. и М. А. В. за следните суми: 56 936.32 евро, главница; 4 054.65 евро, договорна лихва за периода от 07.09.12 г. до 03.09.15 г.; 11 199.40 евро, наказателна лихва върху главницата от просрочените вноски от 56 936.32 евро за периода от 07.09.12 г. до 03.09.15 г; законната лихва върху уважения размер на главницата от 56 936.32 евро, считано от 07.09.15 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение №391/12.09.15 г. и изпълнителен лист от 15.09.15 г. по ч.гр.д. № 767/15 год. на РС Смолян.
В жалбата се навеждат доводи, че обжалваното решение е недопустимо поради произнасяне на въззивния съд по спор, който не е въведен от ищеца, а и по спор, който вече е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение. Поддържа се евентуално, че решението е неправилно, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: При положение, че предметът на предявения иск по чл.422 от ГПК се определя от основанието и размера на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, следва ли да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство и вземането, предявено в исковото производство, да е налице съответствие между заявеното от кредитора вземане в заповедното производство, вземането, предявено в исковото и установения размер на вземанията в постановеното решене, да е налице съответствие между вземането, за което е издадена заповед за изпълнение и стойността на вземането, обявено при предсрочната изискуемост. Изложени са съображения, че решението е постановено в нарушение на практиката на ВКС по приложение на разпоредбата на чл.25, ал.2 от СК /отм./ и чл.31, ал.2 от СК, както и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация – „Обединена българска банка” АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е преценил, че производството по т.д.№78/2015 г. на ОС Смолян е било образувано по предявени от „Обединена българска банка“ АД срещу ответниците В. Щ. В. и М. А. В. искове по чл.422 от ГПК, след подадено възражение срещу заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д.№767/2015 г. на РС Смолян въз основа извлечение от сметка по договор за ипотечен кредит от 05.06.2008 г. за сумите: главница – 57 050.75 евро, договорна лихва – 7188.23 евро за периода от 01.12.2011 г. до 03.09.2015 г., наказателна лихва – 14556.35 евро за същия период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2015 г., като е приел, че исковете по чл.422 от ГПК имат за предмет установяване съществуването на посочените вземания. Във връзка с възраженията на ответниците за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че между същите страни е водено друго дело по чл.422 от ГПК, имащо за предмет вземанията на банката по договора за ипотечен кредит от 05.06.2008 г. – т.д.№90/2013 г. на ОС Смолян, с влязло в сила решение по което, исковете на банката срещу ответниците са отхвърлени. Изложил е обаче съображения, че макар страните по цитираното дело и по настоящото дело да съвпадат, предметът по двете не е идентичен, респективно не може да се говори за сила на пресъдено нещо, тъй като единственият мотив за отхвърляне на иска по предходното дело е, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, тъй като длъжниците не са уведомени за нея. Счел е, че ненастъпилата предсрочна изискуемост към предходен момент не е пречка в по-късен момент, при наличието на съответните предпоставки за това: неизпълнение на задълженията по договора за заплащане на дължимите месечни вноски и уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост, банката да се снабди с нова заповед за изпълнение и изпълнителен лист, респективно да предяви нов иск по чл.422 от ГПК, което е и сторено, а предметът на двете дела – предишното и настоящото не е идентичен, тъй като се иска установяване на съществуването на вземането по договор за кредит към различни моменти и при настъпили нови обстоятелства, свързани с уведомяването на длъжниците за предсрочната изискуемост. Т.е. не е налице сила на пресъдено нещо, водеща до недопустимост на предявения иск. По отношение възраженията за недопустимост, свързани с размерите, до които са уважени предявените от банката претенции, респективно с обстоятелството, че за част от дължимите главница, договорна и наказателна лихва исковете са отхвърлени, а с решението е прието за установено съществуване на вземане в размери, различни от тези по заповедта за изпълнение и за различни периоди на изчисляване на договорната и наказателната лихва, въззивният съд е приел, че не съществува каквато и да е процесуална пречка в исковото производство по чл.422 от ГПК, след събиране на съответните доказателства, да се установи дължимост на по-ниски размери на вземанията на ищеца от тези, за които са издадени заповедта за изпълнение или изпълнителния лист, респективно на по-кратки периоди на дължимост на лихвите. Посочил е, че предметът на иска по чл.422 от ГПК е именно да се установи съществуването и размера на вземанията при подадено възражение по чл.414 от ГПК срещу заповедта за изпълнение, а тезата, че искът по чл.422 от ГПК може да бъде уважен само, ако се установят размери на вземанията, съвпадащи с тези по заповедта за изпълнение, не може да бъде споделена – в хипотеза, при която в исковото производство се установят по-ниски размери на вземанията или по-кратък период на дължимост на лихвите от тези, заявени в заповедното производство, не става дума за недопустимост на иска, респективно на съдебното решение. Изследвайки подробно приетите по делото доказателства съдът е счел, че кредитополучателят е усвоил изцяло средствата по отпуснатия му кредит, които са му били преведени по негова разплащателна сметка, като впоследствие ги е превел на трето по делото лице, като е без значение какви точно са били отношенията между кредитополучателя и това трето лице – безспорно е установено, че цялата сума по кредита е получена от ответника В., след което той се е разпоредил с нея по описания начин. Изложил е съображения, че ответницата В. носи солидарна отговорност и за частта от кредита от 50 622.87 евро, тъй като договорът за кредит е подписан и от нея, а доколкото става дума за задължение, поето за нуждите на семейството – закупуване на жилище и неговият ремонт, което е изрично посочено в договора, двамата съпрузи са солидарно отговорни за заплащането /чл. 25 ал. 2 от СК от 1985 г. / отм./ и чл.32, ал.2 от СК/. Изразил е становище, че от значение за солидарната отговорност на ответниците по отношение на банката за задълженията по договора за кредит е отразеното в самия договор за предназначението на сумите, още повече при изрично поето задължение от кредитополучателя в чл.1, ал. 2, да ги ползва съобразно уговорените с договора цел, условия и срокове. По възраженията, свързани с началния момент на предсрочната изискуемост на задълженията по кредита, съдът е посочил, че изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост е стигнало до двамата ответници на 01.09.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 767/2015 г. е два дни след настъпилата предсрочна изискуемост и въз основа на извлечение от счетоводните сметки на банката към този момент, като твърденията на ответниците, че за периода след 01.01.2012 г., при обявена предсрочна изискуемост на кредита не следва да се начисляват договорна и наказателна лихва върху дължимите суми, са неоснователни, тъй като предсрочната изискуемост е настъпила едва през месец септември 2015 г. и след този момент банката не е претендирала договорни и наказателни лихви, а само законната лихва върху главницата от датата на заявлението.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с изложените в обстоятелствената част на редовната искова молба фактически твърдения и със заявеното от ищеца искане за защита, при очевидно наличие на идентичност на основанието и размера на претендираните вземания за главница, възнаградителна лихва и мораторно обезщетение, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземанията по предявените искове, като установяването от съда /с оглед приетите доказателства и обсъждане на възраженията на страните/, че за част от вземанията и за част от процесните периоди, претенцията е неоснователна, не води до извод за недопустимост, а за неоснователност на исковете в тази им част. От друга страна предходното, постановено между страните решение, с което установителният иск по чл.422, ал.1 от ГПК е отхвърлен, поради ненастъпване на твърдяна предсрочна изискуемост, не преклудира правото на кредитора да събере вземанията чрез иницииране на ново заповедно производство – твърдението за настъпилата след влизане в сила на решението предсрочна изискуемост, представлява твърдение за нов факт, необхванат от силата на пресъдено нещо. В този смисъл не се установява твърдяната евентуална недопустимост на обжалваното решение, поради което касационно обжалване на това основание, а и по формулираните в изложението въпроси /всеки, от които, е свързан с това твърдение/, не може да бъде допуснато.
От друга страна касаторите не са формулирали друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по приложение на чл.25 от СК отм. и чл.32, ал.2 от СК, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право, а са свързани с правилността на решението, която обаче извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не подлежи на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби/, и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното и предвид липсата на обстоятелства, установяващи вероятна недопустимост на решението, а при постановяването му не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие на поддържаните основания по чл.280, ал.2 от ГПК, вкл. и очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на делото касаторите дължат на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №277 от 15.10.2018 г. по в.т.д.№369/2018 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА В. Щ. В. [ЕГН] и М. А. В. [ЕГН] да заплатят на „Обединена българска банка” АД[ЕИК] сумата от 200 лв., юрисконсултско възнаграждение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.