5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 596
С., 30.04. 2014 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 16 април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 107/2014 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Н. чрез пълномощник адв. С. Х. – Адвокатска колегия [населено място] против въззивно решение № 377 от 04.10.2013 г. по в. гр. дело № 381/2013 г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 315 от 27.06.2013 г. по гр. дело № 468/2013 г. на Смолянски районен съд, с което са отхвърлени исковете на Д. К. Н. против [фирма] [населено място] за сумата 7473,72 лв. дължимо трудово възнаграждение за периода 01.04.2010 г. – 30.11.2012 г. и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на 1262,25 лв., представляващо законна лихва върху всяко месечно възнаграждение считано от датата на изискуемостта му (първо число на следващия месец, за който е дължимо възнаграждението) до 26.04.2013 г., ведно със законна лихва върху главницата считано от 26.04.2013 г. до изплащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя материалноправните въпроси – може ли система на заплащане на труда „според изработеното” (сделна система) да се счита уговорена между страните по трудово правоотношение, без това да е изрично посочено в индивидуалния трудов договор или в К.; допустимо ли е работодателят да образува и заплаща на работника основно трудово възнаграждение „според изработеното” само на основание В. при положение, че индивидуалният трудов договор или К. не предвиждат такава система за заплащане на труда и допустимо ли е в този случай да се приложат В., ако те са по-неблагоприятни за работника; може ли уговореното в индивидуален трудов договор трудово възнаграждение, определено от страните като ДМС да се счита за част от основната работна заплата или се квалифицира като допълнително трудово възнаграждение по чл. 6, ал. 1, т. 2 Н.. Жалбоподателят поддържа, че поставените правни въпроси имат значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и че с обжалваното решение те са разрешени в противоречие с представено съдебно решение по гр. дело № 101/2013 г. на Смолянски окръжен съд.
Ответникът [фирма] [населено място], представлявано от Н. Б. изп. директор в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че на поставените правни въпроси не е даден отговор с посочената от жалбоподателя съдебна практика – решение по гр. дело № 101/2013 г. на Смолянски ОС, за да се констатира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Изложени са съображения й по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 128 КТ и по чл. 86 ГПК намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението материалноправни въпроси не са решаващи за изхода на делото. Въпросът обусловил решаващите изводи на съда за отхвърляне на исковете, касае характера на плащанията, които получават шофьорите в дружеството – работодател, каквато длъжност „шофьор на автобус” е изпълнявал ищецът, на база на пропътувани километри и процент от продадени билети – дали имат характер на възнаграждение над основната заплата, според прилаганите системи за заплащане на труда по смисъла на чл. 247, ал. 2 КТ и чл. 17, ал. 1, т. 2 Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (Н.), или на допълнителни трудови възнаграждения по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 Н..
Даденият с обжалваното решение отговор съответства на точното прилагане на закона.
Прието е, че съгласно вътрешните правила за работната заплата по отношение заплащане труда на шофьорите в ответното дружество е възприета и се прилага сделната системата „според изработеното” – според изминати километри и продадени билети. В мотивите си съдът е изложил съображения за естеството на сделната система за заплащане на труда, при която заплащането съответства на 100 процентно изпълнение на утвърдените трудови норми. Когато работникът или служителят не изпълни трудовите си норми не по своя вина, получава трудово възнаграждение според изработеното, но не по-малко от уговореното възнаграждение за пълно изпълнение (чл. 266, ал. 1 КТ). В този смисъл посочената в трудовия договор минимална работна заплата е гарантирания минимум на трудово възнаграждение, което работникът следва да получи при неизпълнение на трудовите норми не по негова вина, което е равно на възнаграждението при пълно изпълнение на нормата. Затова всичко, което ответното дружество е начислявало и изплащало на ищеца над минималната работна заплата за страната, представлява възнаграждение за преизпълнение на трудовата норма, съгласно определената система за заплащане на труда. Съдът е посочил, че през процесния период ищецът е получавал винаги по -високо възнаграждение от минималната работна заплата, такова при преизпълнена норма, поради което е прието, че няма причина, поради която ответното дружество да му дължи неизплатено трудово възнаграждение. Изплащаните ежемесечни суми на ищеца за пропътувани километри, заедно с процент от приходи от продадени билети не представляват допълнителни трудови възнаграждения по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 3 Н., при което основното месечно трудово възнаграждение да е останало неизплатено и дължимо. Съдът е посочил, че основното трудово възнаграждение на ищеца определено в размер на минималната работна заплата за страна (предмет на исковата му претенция) за процесния период от време е изплатено от работодателя, тъй като ищецът е преизпълнявал определената нормата. В случай, че пропътуваните километри и продадени билети от ищеца за месеца са възлезли на стойност по – ниска от минималната работна заплата, но не по негова вина, а защото не му е била възложена работа от работодателя, за да изпълни нормата си, тогава ищецът би имал право да претендира разликата до размера на минималната работна заплата, която ще остане дължима, какъвто случай от приетите по делото доказателства не е установен. От изложеното в заключение е направен извода, че системата на заплащане е обвързана с произведения от работника продукт, като основното трудово възнаграждение на ищеца е изчислявано на база пропътувани километри и отчисления от продажба на билети, което съгласно клаузите на К. и В., към които препращат трудовите договори сключени с ищеца не може да бъде по-малко от минималната работна заплата, която за процесния период от време е издължена на ищеца.
Във връзка с поставените правни въпроси с обжалваното решение е прието, че организацията на работната заплата в предприятието се регламентира във вътрешни правила за работната заплата, които са вътрешен акт на предприятието по смисъла на чл. 37 КТ и се утвърждават от работодателя, във вътрешните правила за работа се включват системите за заплащане на труда – повременна или според изработеното, както и правилата и процедурите за определяне на индивидуалните работни заплати (ИРЗ); системата за заплащане на труда – повременна или според изработеното и техните разновидности, по които се изчислява размерът на работната заплата на работниците и служителите в предприятието се определят от работодателя; неговата преценка, коя система за заплащане на труда е най – подходяща за съответните категории работници и служители е въпрос на работодателска целесъобразност и част от неговата управленска функция на трудовия процес, поради това, тя не подлежи на съдебен контрол; решението на работодателя не представлява едностранно изменение на съдържанието на трудовия договор по чл. 118, ал. 1 КТ и не е предмет на договаряне между страните; в тези случаи не се променя размера на трудовото възнаграждение, а само се определя начинът на изчисляването му съобразно положения труд и извършената работа. Тези съображения, съдът е обвързал с разпоредбата на чл. 22 Н.. Приетото с обжалваното решение по поставените правни въпроси не влиза в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика – решение по гр. дело № 101/2013 г. на Смолянски окръжен съд, доколкото те са засегнати в съдебния акт. С това решение е разгледан идентичен случай, но съдът не е дал отговор на въпроса, каква форма на заплащане е възприета от работодателя за длъжността шофьор, който е решаващ за начина на изчисляване на трудовото възнаграждение определено в индивидуалния трудов договор. Без този отговор съдът не би могъл да направи верен извод за наличие на колизия между В. и И..
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалвано по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна за настоящето производство в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 377 от 04.10.2013 г. по в. гр. дело № 381/2013 г. на Смолянски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. К. Н. да заплати на [фирма] [населено място] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ