5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 30.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 4575 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № VІ-62 от 20.07.2016 година по гр.д. № 283/2016 година на Бургаски окръжен съд е отхвърлен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. І-во ЗЗД, предявен от П. М. М. от [населено място] против [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], Бургаска област за сумата 10000 лева, дадени без основание. В решението е прието за установено, че на 22.03.2010 г. ищецът е предоставил на управителя на ответното дружество сумата 10000 лева. Средствата са били използвани за покриване на лизингови вноски, дължими от дружеството към лизингодател за два товарни автомобила „Волво”. Автомобилите са били ползвани от дружеството, в т.ч. и от ищеца, който в периода 21.07.2009 г. до 01.05.2010 г. е заемал в него длъжността „технически ръководител транспорт”, а след месец май е осъществявал с дружеството търговски отношения. Между ищеца и управителя на ответното дружество са били водени разговори за евентуално прехвърляне на товарен автомобил „Скания” срещу предоставената на дружеството сума от 10000 лева, без да са били уговорени точни параметри на сделката. На 25.06.2010 г., товарният автомобил „Скания” е бил продаден на трето лице. Дружеството не е върнало на ищеца предоставената му сума от 10000 лева, вкл. и до завеждане на иска на 30.07.2015 г. и приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция. При така установените факти, в решението на въззивния съд е прието, че претенцията за връщане на сумата 10000 лева е погасена по давност. Прието е, че сумата е дадена без основание – между страните не е била постигната ясна договореност, че сумата е предоставена като продажна цена на товарен автомобил „Скания”, а точният характер на съществуващите между тях търговски взаимоотношения не е изяснен. Прието е, че вземането за дадената без основание сума е станало изискуемо от момента на получаването и – 22.03.2010 г., поради което към момента на предявяване на иска на 30.07.2015 г. е изтекла петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. Прието е, че давността е изтекла и в хипотеза, че сумата е дадена на неосъществено основание – договор за продажба на товарен автомобил, тъй като същият е бил отчужден на 25.06.2010 г., т.е. от този момент прехвърлянето на собствеността е станало невъзможно, съответно – вземането за цената му изискуемо. С оглед едно въведените от ищеца твърдения за даване на процесната сума за продължаване на осъществявана с дружеството съвместна дейност и доказателствата за прекратяване на съвместната търговска дейност между страните на 29.04.2010 г. (когато дружеството е подало срещу ищеца оплакване до полицията и е иззело двата товарни автомобила „Волво”) е прието, че вземането е погасено по давност и в хипотеза на неосъществено основание по чл. 55, ал.1, пр. ІІІ-то ЗЗД, предвид което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен.
Касационна жалба против решението на Бургаски окръжен съд е постъпила от П. М. М.. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по възражение за давност, което не е било разгледано в първоинстанционното решение в противоречие с постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2009 г. ОСГТК ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. ОСГТК ВКС. Изложени са доводи, че въпросът следва ли съдът да се произнесе по възражение за давност, без страната да е уточнила началния и момент е разрешен в противоречие с решение № 46 от 18.05.2015 г. по гр.д. № 5692/2014 г. І г.о. ВКС; че въпросът следва ли въззивният съд, произнасяйки се за първи път по възражение за давност, да изготви нарочен доклад с посочване на началния момент на давността, както и да даде указания на страните за доказателства по направеното възражение е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение № 194 от 13.10.2014 г. по гр.д. № 7111/2013 г. ІІІ г.о. и решение № 83 от 23.06.2015 г. по т.д. № 1940/2014 г. ІІ т.о. ВКС. Поддържа се и че въпросът съставлява ли възражението за прихващане признание за съществуване на вземането е разрешен в противоречие с приетото в решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014 г. І т.о. ВКС и решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. ІV г.о. ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира съдебни разноски.
По въведените основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Доводът за постановяване на обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпроса допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за давност, което не е било разгледано в първоинстанционното решение са неоснователни. И при условията на ограничен въззив, въззивният съд е инстанция по съществото на спора, поради което при отмяна на първоинстанционното решение е длъжен да се произнесе по всички въведени от ответника възражения, в т.ч. по своевременно направено възражение за погасителна давност. Сочените от касатора Тълкувателни решения на Върховния касационен съд нямат отношение към повдигнатия въпрос, разрешен от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. В т.1 от ТР № 1 от 2009 г., Общото събрание на Гражданска и търговска колегии на ВКС се е произнесло по въпроси по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК относно общото основание за допускане на касационно обжалване – въпроси без отношение към задълженията на въззивния съд при отмяна на първоинстанционното решение. Въпроси, касаещи касационното обжалване са предмет и на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. ОСГТК ВКС, поради което доводът за постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС са неоснователни.
Не е налице и твърдяното противоречие с решение № 46 от 18.05.2015 г. по гр.д. № 5692/2014 г. І г.о. ВКС, в което е прието, че възражение за давност може да бъде направено след уточняване на момента, от който настъпва изискуемостта – ищецът следва да посочи фактите, от които произтича вземането му, въз основа на които факти и доказателствата по делото съдът определя началния момент на изискуемостта. В съответствие с така установената практика, въззивният съд е определил началния момент на изискуемостта с оглед твърдяните от ищеца обстоятелства, възраженията на ответника и доказателствата по делото, в т.ч. доказателствата за момента, в който ответникът е получил процесната сума и липсата на доказателства за наличие на основание за получаването и.
Неоснователен е и доводът, че в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение № 194 от 13.10.2014 г. по гр.д. № 7111/2013 г. ІІІ г.о. и решение № 83 от 23.06.2015 г. по т.д. № 1940/2014 г. ІІ т.о. ВКС, въззивният съд не е изготвил нов доклад и не е дал указания на страните да представят доказателства по направеното възражение за давност. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК ВКС, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, когато те са пропуснали да ги извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания и въззивната жалба съдържа оплакване за този пропуск на първоинстанционния съд, както и в случаите, когато дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните не са били дадени точни указания относно подлежащите на доказване факти. В конкретния случай посочените хипотези не са налице, поради което въззивният съд не е дължал даване на указания на страните за посочване на нови доказателства. Ищецът касатор не е въвел във въззивната си жалба против първоинстанционното решение оплакване за непълнота или неточност на доклада по делото, поради което и съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд не е дължал произнасяне по правилността на съдопроизводствените действия по чл. 146 ГПК. Независимо от това, въведеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност е докладвано от първоинстанционния съд съобразно чл. 146, ал.1, т.2 ГПК; ищецът е оспорил основателността на възражението с твърдения за прекъсването му при условията на чл. 116, б. „а” ЗЗД, за което е представил доказателства, обсъдени от въззивната инстанция при произнасяне по възражението за давност.
Не дава основание за допускане на касационтно обжалване и въпросът съставлява ли възражението за прихващане признание за съществуване на вземането. Повдигнатият въпрос е разрешен в съответствие със съдебната практика, в т.ч. и с приетото в посочените от касатора решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1934/2014 г. І т.о. ВКС и решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. ІV г.о. ВКС, в които е прието, че признание по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД е прякото и недвусмислено изявление на длъжника, че е задължен към кредитора, като признанието трябва да се отнася за съществуването на самото задължение, а не само до наличие на фактите, от които произхожда. Съобразявайки така установената съдебна практика, въззивният съд е съобразил доказателствата по ДП № 03-191/2010 г. на РУ [населено място] и тези по гр.д. № 2172/2014 г. на Бургаски районен съд, сочещи, че управителят на ответното дружество И. Д. Р. е направил изявления за получаване на процесната сума, но е отрекъл, че дружеството дължи връщането и, без да твърди, че с тази сума е извършено прихващане (обратно – изявленията му съдържат твърдения, че сумата произхожда от неправомерно изтеглени от ищеца средства от сметката на дружеството), т.е. изявленията му не съставляват признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в производството по чл. 288 ГПК съдебни разноски в размер на 1000 лева, съставляващи възнаграждение, изплатено по договор за правна помощ от 10.10.2016 г. с адвокат С. С. от Бургаска адвокатска колегия.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № VІ-62 от 20.07.2016 година по гр.д. № 283/2016 година на Бургаски окръжен съд.
ОСЪЖДА П. М. М. от [населено място] с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], Бургаска област сумата 1000 (хиляда) лева съдебни разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: