О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 08.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева търг.д № 50381/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. П. Л., срещу решение № 119 от 13.05.2015 г. по търг.д. № 47/2015 г. на Великотърновския апелативен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се допускане на решението до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], изразява становище, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като касаторът не е мотивирал соченото от него основание за това по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 176 от 11.11.2014 г. по търг.д. № 55/2014 г. на Плевенския окръжен съд в обжалваната му част, с която в производство по иск по чл. 422 ГПК е признато за установено, че ищецът [фирма] има право на вземане въз основа на Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 203 от 25.09.2008 г., Анекс № 1 от 16.07.2009 г., Анекс № 2 от 13.09.2010 г. и Анекс № 3 към Договора, за което е издадена Заповед № 3762 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 19.11.2013 г. срещу Л. П. Л., в размер на 44 674.48 евро , от които главница в размер на 34 035.55 евро; лихви върху редовна главница за периода 20.02.2011 г.- 14.11.2013 г. в размер на 303.02 евро; лихви върху просрочена главница за периода от 09.02.2012 г. до 14.11.2013 г. в размер на 6 419.31 евро; наказателни лихви при просрочие за периода 20.02.2011 г. до 14.11.2013 г. в размер на 3 240.05 евро; просрочени лихви / миграция/ за периода от 20.02.2011 г. до 14.11.2013 г. в размер на 676.55 евро; ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 15.11.2013 г., до окончателното й изплащане.
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че на 25.09.2008 г. между [фирма] като кредитор и Л. П. Л. като кредитополучател е сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 203, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 32 000 евро, срещу задължението на кредитополучателя и на А. М. Л. като солидарен длъжник да върне кредита, ведно с начислените лихви, такси, разноски и други разходи в предвидените в договора срокове. Срокът за издължаване на кредита е до 20.09.2043 г. За обезпечение на задължението жалбоподателят е учредил в полза на банката ипотека върху недвижим имот.
По искане на кредитополучателя този договор е изменян с двустранно подписани Анекс № 1 от 16.07.2009 г., Анекс № 2 от 14.09.2010 г. и Анекс № 3 от 31.01.2011 г. С последният анекс страните са се съгласили, че към датата на подписването му размерът на дълга е 39 193.16 евро. Приложение към анекса е погасителен план, подписан от жалбоподателя, предвиждащ 12 месечен гратисен период по главницата, през който ще се изплащат текущи лихви, считано от 20.02.2011 г. до 20.01.2012 г. включително; 380 месечни погасителни анюитетни вноски, всяка в размер на 270.47 евро; плащане на дължимите към същия момент лихви в размер на 625 евро на 12 равни месечни вноски.
Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно счетоводната експертиза въззивният съд е приел, че за периода от 20.02.2011 г. до 09.12.2011 г. жалбоподателят не е плащал текущо дължимата лихва в посочените в погасителния план размери. Извършени са няколко плащания, които са отнесени за погасяване на наказателни лихви при просрочие. Вещото лице е изчислило, че към 15.11.2013 г., когато банката е подала заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, задължението на жалбоподателя като длъжник по договора за банков кредит и анексите към него, възлиза общо в размер на сумата 45 271.62 евро, от които главница- 34 035.55 евро, лихви върху редовна главница за периода 20.02.2011 г. до 14.11.2013 г.- 303.02 евро; лихви за просрочена главница за периода 09.12.2011 г. 14.11.2013 г. – 7 016.45 евро; наказателни лихви при просрочие за периода 20.02.2011 г. до 14.11.2013 г. – 3 240.05 евро и просрочени лихви за периода от 20.02.2011 г. до 14.11.2011 г.- 676.55 евро. На 03.02.2012 г. кредиторът е изпратил до ответника покана за доброволно изпълнение, в която го уведомява, че поради неплащане на дължимите суми в уговорените срокове, представляващо основание за предсрочна изискуемост, кредитът е обявен за изцяло и предсрочно изискуем на 09.12.2011 г.
Въззивният съд е приел, че не дължи произнасяне по възраженията на ответника за нищожност на клаузи от договора за банков кредит и анексите към него като неравноправни по смисъла на чл. 143, т.5 във връзка с чл. 146, ал.1 от Закона за защита на потребителите и чл. 19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, тъй като същите са преклудирани като незаявени с отговора на исковата молба, а едва с писмената защита пред първата инстанция. Доколкото обаче тези възражения са били обсъдени от първоинстанционния съд и са намерени за неоснователни по съображения, че клаузите, касаещи вида и размера на лихвите, които ще се дължат при просрочие, са индивидуално уговорени, поради което, дори и да са неравноправни, те не могат да обосноват нищожност, въззивният съд е посочил, че споделя тези изводи.
В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, но липсва формулиран конкретен правен въпрос във връзка с който да се преценява наличието на това основание. Изложението съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон, които не могат да се обсъждат в тази фаза на касационното производство. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК касаторът следва да посочи правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Касационната инстанция може да уточни или конкретизира този въпрос, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес не разполага с правомощията сама да го изведе от съдържанието на касационната жалба и на изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. Доводи във връзка с това кои клаузи в договори, сключени с потребител, попадат в обхвата на чл. 143 ЗЗП и следва да се третират като неравноправни, и в кои случаи наличието на неравноправна клауза не влече нищожност на договора / чл. 146, ал.1 ЗЗП/, съставляват касационни основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т.3 ГПК, които не се обхващат от приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК. Непосочването на правен въпрос, който е от значение за изхода на делото, е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119 от 13.05.2015 г. по търг.д. № 47/2015 г. на Великотърновския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: