О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 596
София, 08.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република Б., четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1055/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Ямболският окръжен съд с първоинстанционно решение от 24. 02. 2012 г. по гр. д. № 478/2010 г., на основание чл. 4 от Закон за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност е отнел в полза на държавата, имущество, както следва:
от П. Х. П. – ? ид. ч. от дворно място, цялото от 718 кв.м. в [населено място]; първи етаж с площ 58 кв. и мазе с площ 29 кв.м. от масивна жилищна сграда в [населено място] на [улица]; сграда с площ 12 кв.м. на същия адрес; лек автомобил марка „И.”; налична сума 272,16 лв по банкова сметка в „Р. Б.”, офис Я..
от П. П. и В. Г. П. – 215/430 ид.ч. от УПИ с площ 430 кв.м. в кв. 26 по плана на [населено място] и сграда с площ 29 кв.м., ппостройка на допълващо застрояване, без строителни книжа в [населено място] на [улица]; таванско помещение № 8 с площ 35 кв.м. на [улица] в [населено място]; лек автомобил „”; товарен автомобил „.”, лек автомобил „.”; лек автомобил „.”, мотоциклет марка „.. .”; мотоциклет марка „”; сума в размер на 3 400 лв. от продажба на лек автомобил марка „”; сума в размер на 10 200 лв. от продажба на лек автомобил марка „”; сума в размер на 700 лв. от продажба на лек автомобил марка „”; сума в размер на 12 700 лв. от продажба на лек автомобил марка „”.
от В. П. – налична сума от 15,76 лв. по банкова сметка в [фирма], офис Я..
Със същото решение, Ямболският окръжен съд е отхвърлил искането на държавата за отнемане на имущество, както следва: сграда с площ 35 кв. м., на място с площ 18,13 кв.м., с предназначение постройка на допълващо застрояване, без строителни книжа, намираща се в [населено място], [улица]; лек автомобил марка „”; налична сума от 233,89 лв. по банкова сметка в [фирма], офис Я..
Решението е потвърдено изцяло от Апелативен съд Бургас с въззивно решение от 08. 06. 2012 г. по гр. д. № 98/2012 г.
Ищецът по делото, К., е подал касационна жалба вх. № 4434/19. 06. 2012 г. против въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за отнемане на сградата и лекия автомобил. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.
Касационна жалба вх. № 5275/13. 07. 2012 г. срещу въззивното решение в частта за уважаване на исковете за отнемане на имущество е подадена от ответниците по иска П. Х. П. и В. Г. П., двамата от [населено място]. Към жалбата е приложено изложение за допускане на касационно обжалване, решения и определения на състави на касационния съд по други дела.
След проверка, касационният съд установи следното:
Искането на жалбоподателя К. за допускане на касация на въззивното решение в посочената част за отхвърляне на исковете, е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, които имат съществено значение за изхода на делото. Конкретизирал е тези въпроси, както следва: не подлежи ли на отнемане лек автомобил, иззет от органите на МВР?; следва ли да се отхвърли искането за отнемане на постройка, която е с незаконен статут?.
Искането е неоснователно. Допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК предполага произнасяне на въззивния съд по принципен правен въпрос. В случая, както първоинстанционният, така и въззивният съд са отхвърлили искането за отнемане на лек автомобил „” по съображения, че няма данни за физическата му наличност към момента на спора, а не поради факта, че автомобилът е бил иззет от органите на МВР, както твърди жалбоподателят. Тъй-като се касае за движима вещ, не е достатъчно да се установи придобиването на автомобила в минало време, но и неговото съществуване като вещ към този момент. Въззивният съд е посочил, че ищецът не е установил тази физическа наличност на автомобила след 11 години от изземването му през 2001 г., алтернативно не е поискал отнемане на неговата равностойност и е потвърдил решението за отхвърляне на иска за отнемането на автомобила поради липса на доказателства. Доказателствените изводи на въззивния съд не са основание за допускане на касация. Същото важи и за отхвърлянето на иска за отнемане на постройката с площ 18,13 кв. м. с предназначение допълващо застрояване, изпълнена без строителни книжа. Въззивният съд е констатирал, че в обстоятелствената част на исковата молба, тази постройка не е била посочена като имущество, придобито от ответниците. В хода на делото е безспорно установено, че постройката е разположена върху дворно място, което не е изключителна собственост на ответниците и съгласно чл. 92 ЗС не принадлежи изцяло на тях. Съображението на съда за отхвърляне на искането за отнемане на въпросната постройка е изводът за липса на категорични доказателства относно собствеността на ответниците върху тази сграда, а не обстоятелството, че тя е построена без строителни книжа, т. е. не се касае за произнасяне по въпроса, поставен от жалбоподателя, че постройки с незаконен статут са извън обхвата на ЗОПДИППД.
Искането на жалбоподателите П. П. и В. П. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Жалбоподателите считат, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси: допуснал е разглеждане и произнасяне по искова молба, нередовна съгласно чл. 128, ал. 1 ГПК, допуснал е произнасяне плюс петитум и приложил неправилно разпределение на доказателствената тежест. Жалбоподателите твърдят, че в противоречие с практиката на ВКС, въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, разрешавани противоречиво от съдилищата, както следва: по какви критерии се формира основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпната дейност? ; към кой момент следва да бъде преценявана стойността на имуществото и допустимо ли е установяване на пазарната му стойност по заключения на вещи лица?; как следва да се прилага режимът на разделност по СК, избран от страните, в производството по ЗОПДИППД ? – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, жалбоподателите считат, че следва да се допусне касационно обжалване по материалноправния въпрос за реабилитацията на лицето и нейното действие и отношение към производството по този закон, с оглед липсата на съдебна практика и значението на въпроса за точното прилагане на закона.
Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради произнасяне по посочените процесуалноправни въпроси в противоречие на съдебната практика, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК има предвид изрично разрешаване на процесуалноправни въпроси от въззивния съд в противоречие на съдебната практика, но няма предвид дали въззивното решение е постановено в съответствие със съдопроизводствените правила. Това съответствие се преценява в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация. По настоящото дело не е налице изрично произнасяне по редовността на исковата молба като спорен между страните въпрос, не е налице и произнасяне плюс петитум. В мотивите на въззивното решение са изложени преценки на съда относно предишно осъждане на П., за което той е реабилитиран, но това не съставлява произнасяне плюс петитум, защото мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо, а диспозитивът на решението не надхвърля петитума на исковата молба досежно конкретното имущество, обект на отнемане от държавата. Въпросите за преценката на доказателствата и разпределението на доказателствената тежест касаят правилността на въззивното решение по чл. 293 ГПК и не са основание за допускане на касационно обжалване.
Искането за допускане на касация по разрешени от въззивния съд материалноправни въпроси, посочени по-горе, е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на касационния съд. Искането е неоснователно.
По първия въпрос, за формиране на основателно предположение, че придобитото имущество е свързано с престъпна дейност, не е налице такова противоречие. Въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че на отнемане подлежи имуществото на значителна стойност, придобито от лице, което е осъдено за извършено престъпление, посочено в чл. 3 от закона, за което имущество може да се направи основателно предположение, че е придобито от престъпна дейност. С решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, представляващи задължителна практика на касационния съд – решение № 671/09. 11. 2010 г. по гр. д. № 875/2010 г., ІV г. о., решение № 66/26. 07. 2011 г. по гр. д. № 863/2010 г., ІІІ г. о., е прието, че когато не е установен законен източник за придобиване на имуществото, съдът може да формира основателно предположение, че то е придобито от престъпна дейност и без да е налице причинна връзка с конкретното престъпление по чл. 3 от ЗОПДИППД и времето на неговото извършване. Този извод следва да бъде споделен, като се има предвид разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД. На първо място е условието за придобиване на имущество със значителна стойност, за което може да се направи предположение, че е придобито от престъпна дейност и на второ място е условието, че срещу лицето, което го е придобило, има наказателно преследване за конкретно посочено престъпление. В този смисъл законът не предвижда, че имуществото следва да е придобито само в резултат на конкретното престъпление и за времето на неговото извършване, които обстоятелства фактически са предмет на наказателното производство. Използването на различни характеристики – обобщаващото понятие „престъпна дейност” и конкретното понятие „престъпление по чл. 3 от закона” показват, че санкцията на закона има за обект имущество, придобито от престъпна дейност, а наказателното преследване за извършено престъпление по чл. 3 от закона само легитимира лицата, срещу които може да започне производството за отнемане на имущество. В чл. 4, ал. 1 от закона е дадена характеристика на предмета на отнемане – имущество, за което може да се направи основателно предположение, че е придобито във връзка с престъпна дейност на легитимираното лице по чл. 3, доколкото не е установен законен източник за придобиването. В чл. 11 ЗОПДИППД е предвиден давностен период 25 години за правото на държавата за отнемане на имуществото, считано от придобиването му, което е показател, че определянето на имуществото, подлежащо на отнемане, е самостоятелен правнорелевантен факт, който не е обвързан с конкретното престъпление по чл. 3, доколкото то се реализира и преследва в друг период от време. Предвиденото в чл. 4, ал. 1 от закона, че основателното предположение за придобиване на имуществото от престъпна дейност е в зависимост от всеки конкретен случай, държи сметка за многообразието и непредвидимостта на житейските ситуации, но когато по конкретното дело не са налице специфични или изключителни обстоятелства във връзка с определяне на имуществото, подлежащо на отнемане, решаваща и достатъчна е преценката, че то е придобито във връзка с престъпна дейност на лицата, легитимирани да отговарят по този закон, щом не е установен законен източник за придобиването му.
Изложените съображения са относими и по поставения от жалбоподателите въпрос за значението на реабилитацията на предишно осъждане на ответника П. в производството по ЗОПДИППД. Безспорно е, че реабилитацията заличава осъждането и свързаните с него последици. В случая не е налице произнасяне на въззивния съд в обратен смисъл. Съдът е посочил в мотивите на решението си този факт, но не е основал изводите си на него. Констатацията, че може да се направи основателно предположение за придобиване на имуществото от престъпна дейност, е обоснована с неустановяване на законен източник за придобиване.
Не налице противоречие с практика на ВКС по въпроса за определяне на пазарната стойност на имуществото към момента на придобиването му въз основа на експертни заключения на вещи лица. Такава е трайната съдебна практика, решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение по гр. д. № 717/2009 г., ІІІ г. о., решение по гр. д. № 863/2010 г. , ІІІ г. о, решение по гр. д. № 875/2010 г., ІV г. о..
Няма основание за допускане на касационно обжалване относно произнасянето на въззивния съд по въпроса за приложението на режима на разделност на съпрузите по чл. 33 СК в производството по ЗОПДИППД. По този въпрос има задължителна съдебна практика – решение № 66/26. 07. 2001 г. по гр. д. № 963/2010 г., ІІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е прието, че целите и регламентацията на двата закона са различни и правоотношенията, уредени съгласно СК, не са основание да бъде отречено приложението на разпоредбите на ЗОПДИППД. Прието е, че имуществото, придобито от съпруга на проверяваното лице, се смята за придобито от проверяваното лице, когато то надхвърля доходите им и не може да се установи друг източник на средства, съгласно чл. 9 ЗОПДИППД. Представеното по делото удостоверение от Агенцията по вписванията за извършено на 03. 01. 2011 г. вписване на законов режим на разделност на имуществените отношения на съпрузите П. и В. П., е частен документ и той може да бъде зачетен, ако удостоверява неизгодни за тях факти по настоящото дело. Логически обоснована е констатацията на въззивния съд, че вписването е направено за да се избегнат неблагоприятните последици от предхождащото го искане на К..
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 08. 06. 2012 г. по гр. д. № 98/2012 г. на Апелативен съд Бургас по жалбата на К. и по жалбата на П. П. и В. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: