5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 597
С., 20,07, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и девети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина П.
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 2406 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена по реда на чл. 62, ал. 2 ГПК касационната жалба с вх. № 3868/4.VІ.2014 г. на Д. П. Л. от [населено място], насочена против онази част от въззивното решение № 189 на Врачанския ОС, ТК, постановено на 7.V.2014 г. по гр. д. № 137/2014 г., с която е било потвърдено първоинстанционното решение на РС-Враца от 7.ХІ.2013 г. по гр. дело № 1270/2013 г.: досежно признаването за установено в пр-во по чл. 422, ал. 1 ГПК, че М. В. М. от [населено място], [община], област В., заедно с настоящата касаторка солидарно дължат на [фирма]-С. /и при участието на третото лице-негов помагач [фирма]-С./ сума в размер на 13 789.43 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 23.І.2007 г., както и сума в размер на 6 156.95 лв., представляваща договорна лихва върху горепосочената главница за периода от 15.ХІІ.2009 г. и до 1.Х.2012 г. /разлика между първоначално претендирана сума от 11 148.40 лв. и сумата 4 991.45 лв., за която претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 23.І.2007 г. и до 14.ХІІ.2009 г. е била отхвърлена от въззивния съд – като погасена по давност/.
Оплакванията на касаторката Л. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Врачанския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който двата, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове на софийското [фирма] да бъдат отхвърлени, като в резултат й бъдат присъдени всички направени по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Д. П. Л. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната част от решението си Врачанският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 142-7/11.Х.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ, по следния „съществен” материалноправен въпрос: „Дали има действие спрямо длъжника прехвърлянето на вземане, ако съобщението е направено от приемателя /цесионера/, както и допустимо ли е цедентът да делегира задължението си, произтичащо от чл. 99, ал. 3 ЗЗД на новия кредитор?”
Касаторката поддържа, че с атакуваната част от решението си Врачанският ОС се е произнесъл и по противоречиво решавания от съдилищата въпрос: „Дали в хипотезата на предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, е изискуемо вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл. 418 във вр. с чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции?”, във връзка с който е било образувано тълкувателно дело № 4/2013 г. в ОСГТК на ВКС. Според Л. от „съществено значение за развитието на правото” било произнасянето по въпросите: „Допустимо ли е небанкови институции – като ищцовото [фирма]-С., да придобиват чрез цесия права, произтичащи от договори за банков кредит, вкл. възможността да продължи да начислява договорни лихви и не представлява ли това заобикаляне на Закона за кредитните институции?”
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразило чрез своя юрисконсулт /Й. П. Д./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящето касационно пр-во в размер на сумата 800 лв. (осемстотин лева), съгласно приложените по делото пълномощно и Списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по касация М. В. М. от [населено място], [община], област В., така както и конституираната в процеса като трето лице-помагач на страната на търговеца-ищец [фирма]-С., не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната от Л. негова част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Врачанския ОС, касационната жалба на Д. П. Л. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
В мотивите си към атакуваната от Л. част от въззивното решение Врачанският ОС е приел, че „според чл. 5.9 във вр. с чл. 5.8 от договора за цесия цедентът се е съгласил и е упълномощил цесионера [фирма] да извърши уведомяване от негово име на длъжниците”. Това установено по конкретното дело положение е различно от онова, което има предвид разяснението, дадено в посоченото от касаторката тълкувателно решение № 142-7/11.ХІ.1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ, отричащо практиката, основана на чл. 318 от отменения Закон за задълженията и договорите от 1892 г. (в сила до 21.ХІ.1950 г.), според която прехвърлянето на вземане имало действие спрямо длъжника от съобщаването му, направено било от „прехвърляча”, било от приемателя (цесионера). С постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/9.VІІ.014 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г. е прието, че „поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, то изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. 1-во ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД; Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника”. Ето защо, а и по аргумент за по-силното основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера [фирма] от страна на цедента да уведоми длъжниците М. и Л., представлява друг валиден начин за нотифициране на цесията, който не противоречи на задължителното разяснение, дадено с горецитираното ТР от 1954 г. на ОСГК на ВС на НРБ, което изключва наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
Обжалваното от Л. въззивно решение е постановено преди да бъде издадено тълкувателно решение № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк дело № 4/2013 г. Врачанският ОС е приел в мотивите си към атакуваната част от въззивното решение, че предсрочната изискуемост не настъпва автоматично при спиране на плащанията на погасителна вноска, както и че, за да настъпи този момент, трябва да има волеизявление на кредитора и едва от последното започва да тече преклузивният шестмесечен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД за ангажиране отговорността на поръчителката /настояща касаторка/. Ето защо, меродавно е обстоятелството, че релевираният в изложението на Л. по чл. 284, ал. 3 ГПК втори правен въпрос се е оказал разрешен в точно съответствие с приетото по т. 4б и т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 4/18.VІ.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 4/2013 г. и това обстоятелство изключва твърдяното наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.
В заключение, не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, която касаторката Д. П. Л. схваща очевидно едностранчиво: само от „съществено” значение за развитието на правото – не и за точното прилагане на закона, като във връзка с релевирания от нея трети правен въпрос /дали не се заобикаля ЗКИ при придобиване на вземания от небанкови институции посредством цесия/ не се навеждат конкретни доводи за преодоляване на неяснота, непълнота или противоречие в този или други закони по тълкувателен път. Определящо в случая е, че същият въпрос е с изцяло хипотетичен характер, т.е. няма качеството на значим за изхода по конкретното дело, тъй като въобще не е бил предмет на произнасяне на Врачанския ОС с атакуваната част от неговото въззивно решение.
При този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответното по касация търговско дружество искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторката Д. П. Л. ще следва да бъде осъдена да му заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 800 лв. (осемстотин лева), съгласно приложен по делото Списък по чл. 80 ГПК.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 189 на Врачанския окръжен съд, ТК, от 7.V.2014 г., постановено по гр. дело № 137/2014 г.
О С Ъ Ж Д А Д. П. Л., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. ІІ, ап. № 4 – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 81-във вр. ЧЛ. 78, АЛ. 3 и 8 ГПК – да заплати на ответното по касация [фирма] /ЕИК [ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], ет. ІІ, офис № 5, СУМА в размер на 800 лв. (осемстотин лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2