О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 597
гр. София, 28.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 3017 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Болница „Л.“ срещу решение № 705 от 06.04.2015г. по т.д. № 4667/2014г. на Апелативен съд – София, с което, след частична отмяна на решение № 53 от 04.01.2013г. по т.д. № 5093/2011г. на Софийския градски съд, Болница „Л.“ е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 65 030,28 лева, представляваща законна лихва върху неплатената цена на медикаменти по договори за доставка на медикаменти, дължима за периода от 16-я ден забава на съответното задължение до 30.11.2011г.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска отмяната му и се претендират направените по делото разноски пред трите инстанции.
Ответникът по жалбата, [фирма], счита, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за касационно обжалване, съответно се поддържа, че постановеното въззивно решение е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение в размер на законната лихва за същото неизпълнение, а от начина, по който е заявено искането за присъждане на законна лихва, е очевидно, че такова съвпадение няма. Според съда обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се търси за времето след петнадесетия ден, до който е бил изчислен максималния размер на предвидената в договора неустойка. Съдът е направил извод, че двете претенции не се кумулират и не е имало пречка ищецът да упражни своето право да търси обезщетение за обезвреда до размера на законната лихва, като е определил за начална дата ден, който не съвпада с деня на забавата, който е бил уговорен в договора. Несъмнено щом като се приема, че е възможно изключение от принципа за недопустимост на кумулирането на двете основания за търсене на обезвреда, то на още по – голямо основание е допустимо тази обезвреда да се търси на различно основание за различни периоди от време, определени в рамките на общия период на забавата. Същественото е, че в настоящия случай, според съда, ищецът не трябва да доказва „действително претърпени вреди в по-висок размер” по смисъла на чл. 86, ал.1, пр.2 от ЗЗД, защото такава претенция не е била заявена, като обезщетението за лихва е установено по размер в закона.
В изложението към касационната жалба се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът поставя следните правни въпроси, произнасянето по които ще е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: /1/ Допустимо ли е да се присъди обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва за неизпълнение на парично задължение в случай, че страните са уговорили в договора неустойка за този вид неизпълнение и тази неустойка е заплатена от длъжника, но поради ограниченият й размер от страните в договора, тази неустойка се отнася само за определен период от неизпълнението, който не съвпада с периода, за който се търси обезщетение по силата на чл.86, ал.1 ЗЗД?; /2/ Понятието „същото неизпълнение“, използвано в решение № 68 от 09.07.2012г. на ВКС, формиращо задължителна съдебна практика, следва ли да се възприема със значение „на един и същ период от време, за който е отнесена исковата претенция, както е приел САС или се отнася за целия период на неизпълнението?“, /3/ Допустимо ли е кредиторът да претендира обезщетение за неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва не от деня на забавата, както е предвидено в чл.86, ал.1 ЗЗД, а от деня, следващ периода, за който е заплатена вече договорна неустойка по чл.92 ЗЗД, ограничена от страните до определен размер?; /4/ Когато страните ограничават размера на дължимата договорна неустойка за забавено плащане означава ли, че с тази клауза ограничават и периода на неизпълнение, за който се дължи тази неустойка?
Първите два въпроса не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с цитираното от съда и страните решение № 68/ 09.07.2012г. по т.д. № 450/ 2011г на I ТО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК В него е дадено разрешение, че вкл. може да се присъди законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД и мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД за един и същи период на забава /формата на неизпълнение на парично задължение винаги е забава, доколкото родът не погива, а забавата се индивидуализира с времеви период/, но в този случай искът по чл.86, ал.1 ЗЗД ще е основателен само за разликата между заплатената вече неустойка и по-големия размер на лихвата. Въззивното решение се основава именно на извода за липсата на кумулиране на лихвата и неустойката за едно и също неизпълнение /в случая за един и същ период на забавата/, на което е изградено даденото в цитираната задължителна. практика на ВКС разрешение. Наличието на формирана практика по чл.290 ГПК изключва проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не се навежда необходимост от осъвременяване на тълкуване на разпоредбите, поради обществени или законодателни промени. Третият въпрос не може да обуслови касационния контрол, тъй като, като предявяването от ищеца на претенцията за лихва не от началния момент на забавата, а за по – късен период на забавеното изпълнение не води до вероятна недопустимост на иска, с оглед диспозитивното начало в исковия процес. Четвъртият въпрос не е от значение за спора и не е обусловил изхода на делото, тъй като неустойката е присъдена за период на забава, различен от този, за който се дължи лихвата, като предмет на обжалване е претенцията за лихва, а не за неустойка.
Предвид изхода на спора, на ответника по касацията следва да се заплатят разноски в размер на 2 160 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 705 от 06.04.2015г. по т.д. № 4667/2014г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА Болница „Л., ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], направени по делото разноски в размер на 2160 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.