О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 597
гр. София, 05.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Като изслуша докладваното от съдия Богданова гр. д. № 1993/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] чрез адвокат Е. Г. срещу решение № 55 от 17.02.2016 г., постановено по в. гр. д. № 954/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка изискването за цена на иска по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Пловдивска митрополия – Епархия Пловдив, чрез адвокат Ц. Б. е подал писмен отговор в законоустановения срок, в който излага подробни съображения за неоснователност на жалбата.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав ІІІ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, Пазарджишкият окръжен съд е потвърдил решение № 28 от 4.02.2015 г., постановено по гр. д. № 609/2014 г. по описа на Районен съд – Велинград в частта, с която е уважен искът по чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД на Пловдивска митрополия – Епархия Пловдив против [фирма] за предаване владението на наетите по договор за наем от 01.06.2006 г. урегулиран поземлен имот VIII – 4992 – за жилищно застрояване от квартал 56 по регулационния план на Велинград, одобрен с решение № 292 от 04.10.2005 г. на Велинградския общински съвет с площ от 446. 00 кв. м., ведно с построената в описания поземлен имот жилищна сграда за отдих „Дом на свещеника“, състояща се приземен етаж, два жилищни етажа и тавански етаж, със застроена площ от 127 кв. м. и урегулиран поземлен имот XVII – 4992 – за жилищно строителство от кв. 56 по регулационния план на Велинград, одобрен с решение № 292 от 04.10.2005 г. на Велинградския общински съвет с площ от 453 кв. м.
За да постанови този резултат, въззивният съд е отхвърлил доводите на ответника за извършено едностранно прихващане на цената на наема за периода на договора с подобренията, които наемателят е осъществил в имота, поради което е приел, че договорът за наем е прекратен законосъобразно. Тълкувайки клаузите на наемното правоотношение, съдът е приел, че в случая не са налице насрещни вземания на страните по спора, както и че за да е налице договорна компенсация е нужно изрично, ясно и недвусмислено съгласие на страните, което на практика липсва. Позовавайки се на предходен договор за наем между същите страни и за същия имот, съдът не е приел и възражението на ответника, че наемодателят е предоставил под наем вещ, която не е била в състояние да се ползва по предназначение. На последно място, въззивният съд е приел, че правилно районният съд не е разгледал възраженията за извършени подобрения в имота, тъй като производството не е по общия ред, а е Бързо производство по Глава 21 ГПК.
В жалбата се подържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, като се иска същото да бъде отменено, а искът на наемодателя Пловдивска митрополия – Епархия Пловдив бъде отхвърлен. Жалбоподателят оспорва прекратяването на договора за наем, като счита, че задълженията за заплащане на наемната цена не са изпълнени, поради извършено прихващане срещу направените разноски за подобрения в имота. Релевирани са и оплаквания за нищожност на уговорката на страните, като противоречаща на морала и добрите нрави, че „наемодателят дава съгласието си за извършване на подобрения и преустройства на наетата вещ, които след прекратяване на договорните правоотношения остават в патримониума му, без да дължи обезщетения на наемателя за тях“.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е формулирал три правни въпроса, с които обуславя допускането до касация на обжалваното въззивно решение, а именно: допустимо ли е уговарянето на основни ремонти и подобрения, надхвърлящи обичайните такива и необходими за привеждане на наетия имот във вид, годен за ползването му от наемателя и ако разходите са прекомерни, такава клауза нищожна ли е поради противоречие с добрите нрави; в случай, че се твърди прихващане и се представят доказателства за извършени разходи в особено големи размери, допустимо ли е да се разглеждат подобни възражения в бързото производство на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид възражението на касатора, че липсва основание за прекратяване на наемния договор; наемодателят в случай, че получава наемната цена, която е пазарна и не е предоставил имота във вид годен за ползване облагодетелства ли се неоснователно за сметка на наемателя, тъй като получава имот, който е със значително по – висока стойност след направените подобрения, а в същото време е получавал и наеми за същия имот.
Настоящият съдебен състав намира, че независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са налице допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, съгласно приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 1/2009 г.
Съдът намира, че по първия формулиран от жалбоподателя правен въпрос е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото този въпрос е относим към предмета на делото. Същият обаче е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, съгласно която нормата на чл.231, ал.2 ЗЗД е диспозитивна и като такава урежда хипотезата на отстраняване на други повреди, извън тези, дължащи се на обичайно служене с вещта, при която разноските по ремонта се възлагат в тежест на наемодателя. Именно от тази възможност са се възползвали и страните по наемното правоотношение, като са уговорили, че подобренията и преустройствата остават безвъзмездно в собственост на наемодателя. След като е съобразил диспозитивното правило на чл.231 , ал.2 ЗЗД и клаузите на наемния договор, въззивният съд е дал разрешение по първия посочен от жалбоподателя въпрос в съответствие с практиката на ВКС.
Вторият правен въпрос също не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В рамките на Бързото производство по глава 21 ГПК е недопустимо да се правят възражения за извършени подобрения в имота-чл.314, ал.3 ГПК.
По отношение на третия формулиран правен въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не е от значение за изхода на спора, чийто основен предмет е връщането на вещ поради прекратен наемен договор, а не разглеждане на претенции от страна на наемателя спрямо наемодателя за неоснователно обогатяване вследствие извършени подобрения в имота. Освен това в конкретния случай страните са се договорили наемодателят да предостави имота, предмет на договора във вида, който е към момента на сключване на договора, затова и жалбоподателят не може да възразява, че го е получил в негоден вид.
По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 55 от 17.02.2016 г. по гр.д. № 954/2015 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :