1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
гр.София, 20.12.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 4717/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. Г. С. срещу определение на Софийски апелативен съд № 3730 от 28.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 4653/ 2018 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено определение на Софийски градски съд от 18.09.2018 г. по гр.д.№ 12109/ 2018 г. и като краен резултат жалбоподателката е освободена частично (за разликата над 1800 лв) от задължението за внасяне на държавна такса по предявения от нея иск против [фирма] с цена 98 066 лв, като е отхвърлено искането за пълно освобождаване от това задължение.
Жалбоподателката поддържа, че месечният й доход е в общ размер 2 900 лв, но след погасяване на месечните й задължения, за които е представила писмени доказателства, остава разполагаема сума 800 лв. Въззивният съд неправилно не отчел, че с тази сума трябва да издържа семейството си и отказал да я освободи от внасяне на такса изцяло. Това лишавало ищцата от достъп до правосъдие, поради което моли за отмяна на въззивното определение и за пълно освобождаване от задължението за плащане на такса. Като основание за допускането на определението до касационно обжалване повдига процесуалноправните въпроси (уточнени от касационната инстанция) за задължението на съда, при направено искане за освобождаване от държавна такса, да вземе предвид линията на бедност в страната и да отчете разходите, необходими за покриване на жизнения минимум на членовете на домакинството на молителя и следва ли това искане да бъде уважено, когато плащането на таксата би лишило ищеца от средства за нормално съществуване. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искова молба на И. Г. С. срещу [фирма], предявен е отрицателен установителен иск с цена 98 066 лв. Исковата молба съдържа искане за освобождаване от такса, а като приложение към нея е представена декларация, в която е посочено, че ищцата има месечен доход от 2 900 лв и няма друго имущество. Съдът отхвърлил искането за освобождаване от такса в размер 3 922,64 лв като приел, че доходите на ищцата са достатъчни, за да посрещне това задължение. Ищцата е обжалвала акта на първата инстанция и представила доказателства, че има задължения по договори за наем и банков кредит, към държавата и за издръжка на трети лица. Въззивният съд констатирал, че ищцата плаща по 600 лв месечно наемна цена, плаща задължения по договори за банков кредит и изплаща заеми. Посочил, че плащанията към трети лица не е установено да са в полза на сина на ищцата (няма данни за родствена връзка между нея и посоченият в платежните документи получател „М. С.”) и не е установено твърдяното обстоятелство, че ищцата издържа съпруга си (липсват доказателства същият да е безработен или нетрудоспособен). Съдът приел, че декларираният от ищцата месечен доход от 2 900 лв, съпоставен с разходите й, действително показва, че тя не може да заплати пълния размер на дължимата такса, но е в състояние да плати такса от 1 800 лв.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, вторият поставен процесуалноправен въпрос не е обуславящ. Въззивният съд не е направил констатация, че плащането на такса от 1 800 лв би довело до лишаване на ищцата от средства за нормално съществуване, а е приел, че такива средства ще са налице. Поради това питането дали следва да бъде освободен от задължение за такса ищец, който в резултат на плащането й би останал без средства за нормално съществуване, няма отношение към изводите на инстанцията по същество.
Първият въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивната инстанция е съобразила установената практика, че съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от задължение за внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото му състояние, семейното му положение, възрастта му, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете, респективно претенцията по заявлението и пълния размер на държавната такса (определение № 161/ 23.03.2016 г. по ч.т.д.N 531/ 2016 г., ІІ т.о. определение № 165/ 24.03.2016 г. по ч.т.д.N 3696/ 2015 г., ІІ т.о.; и цитираните други актове). Когато страната няма възможност да заплати пълната държавна такса по делото, но е в състояние да заплати част от нея, тя се освобождава само за съответната част. При постановяване на определението си въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което няма основание актът му да бъде допуснат до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Софийски апелативен съд № 3730 от 28.11.2018 г. по ч.гр.д.№ 4653/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: