О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
София, 27.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5380/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Й. Г. и адв. Ю. С. в качеството им на процесуални представители на Т. Р. С., против решение № 167 от 08.05.2013 г. по в.гр.д. № 76/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд. В жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса може ли съдът служебно, без направено искане от страните, да признава право на собственост на лице, което не се е снабдявало с нотариален акт, а да отрича правата на собственост, установени с нотариални актове, на неговите наследници. Според жалбоподателката, произнасянето на ВКС по този въпрос ще спомогне за еднаквото прилагане на чл. 79 ЗС, както и на процесуалните правила, свързани с определяне предмета на спора, за да се избегне произнасяне “свръх петитум”.
В отговор на касационната жалба /неправилно наречен “Насрещна касационна жалба”/, ответниците по касация Н. Б. Х., М. Д. Л. и Б. Х. Ш. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решението, постановено от Районен съд Дупница на 26.11.2012 г. по гр.д. № 2018/2011 г. в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Т. Р. С. против Н. Б. Х. отрицателен установителен иск за собственост за установяване, че ответникът не е собственик на повече от 8/15 ид. части от поземлен имот с идентификатор 68789.16.402 по кадастралната карта на [населено място], с площ на имота 458 кв.м, стар идентификатор УПИ ХІ- 2545 в кв. 137, както и че не е собственик на повече от 9/15 ид. части от построените в имота жилищна сграда с идентификатор № 4, на един етаж, с площ 38 кв.м, и на повече от 9/15 ид. части от първия етаж от жилищна сграда с идентификатор № 6, с площ 32 кв.м. Обезсилено е първоинстанционното решение в частите, с които са изменени нотариален акт № 61, т.ІІІ, дело № 870/85 г., нотариален акт № 62, т.ІІІ, дело № 871/1985 г. и нотариален акт № 64, т.ІІІ, дело № 873/ 1985 г. на нотариуса при Районен съд- Дупница.
По отношение на дворното място съдът е приел, че то било собственост на П. В. Н., починала през 1976 г. Тя е оставила за наследници шестима низходящи от първи ред: В. Б., Р. Ш., Н. Ш., Г. Ш., Б. Ш. и И. Ш.. С нотариални актове от 1985 г. три от децата на П. – Р. Ш., Б. Ш. и В. Б., били признати за собственици по наследство и давност на по 1/3 от дворното място и от построената в него едноетажна полумасивна къща на един етаж. Съдът е приел, че Р., Василка и Б. не са придобили по давност по 1/3 ид. част, тъй като от една страна от 1976 г., когато е починала тяхната наследодателка, до 1985 г. не е бил изтекъл предвидения в закона 10 годишен срок, необходим за придобиване на собственост по давност, а от друга – издадените нотариални актове по обстоятелствена проверка не са били противопоставени на останалите наследници и последните продължавали да считат имота за наследствен. В. Б. е починала през 2007 г. и е била наследена от своя син К. А. Н.. Р. Ш. е починала през 2004 г. без деца и е била наследена от братята и сестрите си. И. Ш. е починал през 1984 г. и е оставил за наследници синовете си Х. И. Х. и Д. И. Х.. По- нататък съдът, след като подробно е проследил придобитите по наследяване квоти от всеки от наследниците и прехвърлените от тях идеални части в полза на К. А., от когото черпи права ищцата, и в полза на Б. Ш., е направил извод, че по наследяване и продажба Б. Ш. е придобил общо 11/15 ид. части от дворното място, с които се е разпоредил в полза на своя син – ответника Н. Б..
По отношение на построената в имота жилищна сграда с идентификатор № 68789.16.402.6, съдът е приел, че е била построена от Б. Ш. преди повече от 35 години и оттогава се владее от него и семейството му, през това време никой от останалите съсобственици не е имал претенции към сградата, поради което e заключил, че тя е била придобита по давност от Б. Ш., който впоследствие я прехвърлил на своя син Н..
Поставеният в изложението правен въпрос дали може съдът служебно, без направено искане от страните, да признава право на собственост на лице, което не се е снабдявало с нотариален акт, а да отрича правата на собственост на неговите наследници, установени с нотариални актове, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Наведеното от ищцата с исковата молба твърдение, че съсобственици на имота при равни права са били Р. Ш., Б. Ш. и В. Б., както и представените нотариални актове от 1985 г. за собственост на посочените лица, са били изрично оспорени от ответника с отговора на исковата молба. Той е заявил, че имотът е бил на П. В. Н. и след нейната смърт наследниците са се разпореждали с толкова права, колкото са имали по наследяване. Нотариалните актове, издадени по реда на чл. 483 ГПК / отм./, сега – чл. 537 ГПК, не се ползват с материална доказателствена сила, поради което при оспорването им от страната, на която се противопоставят, съдът не е обвързан от съдържащите се в тях констатации на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост, а е длъжен въз основа на събраните по делото доказателства да установи действителното правно положение. По настоящото дело констативните нотариални актове са били оспорени от ответника относно признатите с тях квоти в съсобствеността на трима от наследниците на П. Н. и в рамките на това възражение, а не служебно, както се поддържа от жалбоподателката, въззивният съд е проследил промените в собствеността след смъртта на наследодателката през 1976 г. Доколкото поставеният правен въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, е във връзка с възможността съдът служебно да не зачете признато с нотариален акт право на собственост, а в случая липсва служебно произнасяне, то този въпрос се явява неотносим към изхода на делото.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167 от 08.05.2013 г. по в.гр.д. № 76/2013 г. на Кюстендилския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: