7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
София, 22.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1058/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. К. Х., подадена чрез адв. К. А., срещу въззивно решение № 371 от 28.11.2018 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1299/2018 г., с което е отменено решение № 176 от 21.04.2017 г. на Казанлъшкия районен съд, постановено по гр.д. № 877/2016 г. в обжалваната му част до размера на уважените искове, вместо което са отхвърлени предявените от Х. К. Х. против “Ивекс Славови“ ООД искове с правно основание чл. 128, вр. чл. 245 КТ за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 6831.20 лв. за периода януари 2014г. – декември 2015г., ведно със законната лихва, считано датата на подаване на исковата молба; с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на командировъчни пари в размер на 31598.10 лв. за периода м. юли 2014г. – декември 2015г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, и с правно основание чл. 177 КТ за заплащане на обезщетение за платен годишен отпуск в размер на 632.98 лв., ведно със законната лихва, считано датата на подаване на исковата молба. Ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 3358.70 лв. разноски по делото за всички съдебни инстанции.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Отправеното до съда искане е за отмяна на въззивното решение.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК. Поставя въпросите: 1.) „С какви доказателствени средства е допустимо да се доказва получаването на трудово възнаграждение от работника?“ и 2.) „Плащане, извършено от трето лице /в случая управителката на дружеството в качеството й на физическо лице/ погасява ли вземането на кредитора за трудово възнаграждение и командировъчни пари за извършените международни превози и освобождава ли това плащане длъжника – работодател, така както ако самият длъжник би изпълнил“, за които счита, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Същевременно се позовава на решение № 171 от 03.10.2016 г. по гр.д. № 1407/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр.д. № 558/2012 г. на ВКС, определение № 1144 от 24.09.2009 г. по гр.д. № 1154/2009 г. на ВКС, решение № 241 от 07.01.2015 г. по гр.д. № 3269/2014 г. на ВКС и решение № 188 от 09.10.2015 г. по гр.д. № 6561/2014 г. на ВКС, III г.о., според които трудовото възнаграждение на работника или служителя се изплаща лично по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки. Оплакването си за очевидна неправилност касаторът обосновава с твърдения за явна необоснованост на решението и явно несъответствие на изводите на съда със събраните по делото доказателства, в подкрепа на които не излага конкретни съображения.
Ответната страна по жалбата „Ивекс Славови“ ООД, в писмен отговор, подаден чрез адв. М. Ш. от АК – Стара З., изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 632,98 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.05.2016 г. до окончателното й изплащане, е недопустима. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Това е така, защото действащата редакция на процесуалната норма /чл.280, ал.3, т.3 ГПК/ предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000 лева. В случая, цената на предявения иск по чл. 224, ал.1 КТ е в размер на търсената парична сума – 632,98 лв., като същевременно не е обусловен от изхода по останалите претенции. Доколкото в случая тази претенция е с цена под 5000 лв., касационният контрол на въззивното решение досежно нея е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Касационната жалба в останалата й част досежно произнасянето по исковете с правно основание чл.128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 215 КТ.
Районният съд е приел, че в хода на производството работодателят-ответник не е представил писмени доказателства – РКО, разписки, писмено искане, които да доказват изплащането на начислените трудово възнаграждение и командировъчни пари. Счел е, че представените вносни бележки предвид вносителя и основанието за внасяне не установявали, че посочените в тях суми са за трудови възнаграждения или командировъчни пари, което го мотивирало да уважи предявените искове. С постановеното въззивно решение № 274 от 28.07.2017 г. по гр.д.№ 1244/2017 г. е прието, че заплащаните суми по лични банкови сметки на ищеца от управителя на дружеството, в качеството му на физическо лице, погасяват задължението на самото дружество за заплащане на трудово възнаграждение и командировачни пари, тъй като ищецът не е доказал твърдението си, че преведените суми са с друго основание за плащане. Това решение е отменено с решение № 134/01.08.2018 г. по гр.д. № 4159/2017 г. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане, тъй като въззивният съд не е разграничил предявените претенции и не е анализирал в съвкупност доказателствата по делото, размер на сумата, дати на банковите преводи, данните от счетоводната експертиза, за да прецени дали работодателят е доказал безспорно плащането на трудовото възнаграждение или командировъчните пари, както и че евентуално е налице необходимост от нова съдебно – счетоводна експертиза.
При новото разглеждане на делото е назначена нова съдебно – счетоводна експертиза, със задача да извърши съпоставка на задълженията на ответника за заплащане на възнаграждение, командировъчни пари и възнаграждение за платен годишен отпуск с приложените по делото 18 бр. вносни бележки за преведени суми на В. Х. в „Инвест банк“ АД, 49 бр. вносни бележки за преведени по сметка на ищеца суми в П. и 6 бр. в „Ю. банк“ – К..
В обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният съд се е позовал на представеното заключение, изготвено след съпоставяне на задълженията на работодателя за командировъчни суми, работни заплати и отпуск, с платежните документи за внесени в негова полза суми и счетоводните регистри, находящи се при ответника, но доколкото вещото лице не било извършило необходимата съпоставка на задълженията на работодателя с внесените по сметки и в полза на ищеца суми като размери и дати, съдът сам извършил необходимите изчисления, които възпроизвел в табличен вид, като е достигнал до следните изводи: сумата 5475.25 лв. ищецът е получил в повече от ответното дружество за внесените по банкови сметки суми от негово име, като при формирането на тази сума са отчетени установените от експертизата неплатени възнаграждения, които не са претендирани в първоначалната искова молба в размер общо на 1074.37 лв. или след приспадане на непретендираните от ищеца и установени като неплатени от експертизата суми надплатената на ищеца от ответника сума се равнявала на 4400.88 лв. Съдът заключил, че сборът на дължимите на ищеца команировачни суми – 6417.16 лв., работни заплати – 5936.61 лв. и платен отпуск – 632.98 лв. е в общ размер на 12 986.75 лв. Внесените от работодателя или трето лице, в полза на ищеца суми били в общ размер 18462 лв., от които вноски за издръжка – 1980 лв. и вноски по сметки на ищеца – 16 482 лв. Разяснено е, че вносните бележки, представени от работодателя, отразени в редове от 1 – 20 от съставената таблица, тъй като касаят периоди преди претендираните от ищеца в исковата молба, на обща стойност 4094.88 лв. следва да се извадят от сумата 5475.25 лв., при което полученият остатък 1380.37 лв. представлява сумата, която ищецът е получил в повече от работодателя.
При тези данни въззивният съд приел предявените искове от ищеца за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 6831.20 лв. за периода януари 2014г. – декември 2015г., и суми за командировки в чужбина в размер на 31598.10 лв. за периода м. юли 2014г. – декември 2015г. за неоснователни.
С оглед мотивите на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай с поставените въпроси касаторът не обосновава поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. За да е налице основание по т. 1 на чл. 280 ГПК следва правното разрешение на въззивния съд по поставените въпроси да е в противоречие с правното разрешение по същите правни въпроси, дадено със съдебен акт от обхвата съдебна практика на ВКС.
Разрешението, дадено от въззивния съд по поставените въпроси съответства на константната практика на ВКС, както и на разрешението, дадено с решение № 134/01.08.2018 г. по гр.д. № 4159/2017 г., постановено при първото разглеждане на делото от касационната инстанция. Според практиката на ВКС, сред която и цитираната от касатора, по силата на чл. 270, ал. 3 КТ получаването на трудово възнаграждение от работника се доказва с подписа му във ведомостта, както и срещу разписка, като носещите личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаване на суми от работодателя няма пречка да се приравнят по правна стойност на разписка по смисъла на чл. 270, ал. 3 от КТ. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД.
Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, дори против волята на кредитора, освен ако той има интерес от личното изпълнение на длъжника. Изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът, не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува – тя е погасена от изпълнението. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Тези отношения обаче нямат никакво значение за удовлетворения кредитор.
В постановеното по делото решение № 134/01.08.2018 г. по гр.д. № 4159/2017 г. на ВКС, IV г.о. също е прието, че няма законови пречки задължението за изплащане на трудово възнаграждение да бъде изпълнявано и от трето лице, като този начин на изпълнение следва да бъде установен от длъжника /работодателя/ с представяне на категорични доказателства. Когато е налице спор между страните по въпроса за изпълнение на какво задължение се отнася едно документирано плащане, длъжникът на паричното задължение трябва да докаже точното-конкретно и пълно изпълнение. От тези принципни отговори на въпросите не следва, че когато основанието за плащане не е ясно посочено в платежния документ, няма възможност това основание да бъде доказано с други доказателствени средства, като се отчетат становищата на страните. Така например в документа за плащане може да не е посочено основанието, но от размера на сумата, от съвпадението между датата на плащане и падежа на задължението, от липсата на други правоотношения между страните може да се достигне до извода, че основанието за плащане е трудово възнаграждение. Тогава, при проведено пълно, макар и косвено доказване на основанието, простото оспорване от страна на работника или служителя, че сумата е получена за нещо друго, налага той да докаже това свое твърдение.
Именно въз основа на извършена съпоставка между размера на преведените суми в полза на ищеца и на трето посочено от него лице и датите на банковите преводи, с дължимите от дружеството суми за трудово възнаграждение, обезщетение за неползван отпуск и командировъчни суми, дължими за процесния период въззивният съд е приел, че вземанията на ищеца са погасени поради изпълнение от ответника.
Наличието на формирана константна съдебна практика по поставените въпроси изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, доколкото касаторът не обосновава необходимостта от промяната й.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение в частта, съдържаща произнасяне по претенциите по чл. 128, т.2 КТ и чл. 215 КТ.
Предвид изхода на спора на ответника по касацията следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, чието извършване е удостоверено върху съдържащото се на л. 9 от гр.д. № 1058/2019 г. на ВКС, пълномощно в размер на 300.00 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустима касационната жалба на Х. К. Х. срещу въззивно решение № 371 от 28.11.2018 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1299/2018г., В ЧАСТТА, с която е отменено решение № 176 от 21.04.2017 г. на Казанлъшкия районен съд, постановено по гр.д. № 877/2016 г. в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 632,98 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за м. януари и м. февруари 2016 г., съответно за 12 и 21 работни дни, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.05.2016 г. до окончателното й изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 1058/2019г. в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 371 от 28.11.2018 г. на Старозагорския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 1299/2018г., в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Х. К. Х. да заплати на „Ивекс Славови“ ООД сумата от 300 /триста/ лева – разноски за касационната инстанция.
Определението в частта, с която се прекратява производството по делото, може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му. Определението в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: