5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
София, 23.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на тринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………..…и с участието на прокурора…….……..………………………….…, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1794 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК-във вр. чл. 70, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 1570/15.ІІІ.2017 г. на варненското [фирма], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-В. против определение № 125 на Варненския апелативен съд, ГК, от 23.ІІ.2017 г., постановено по ч. гр. дело № 66/2017 г., с което е била оставена без уважение частна жалба на това д-во срещу протоколното определение на Добричкия ОС от откритото съдебно заседание, проведено на 23.ХІ.2016 г. по гр. дело № 672/2014 г., с което е била определена цената на обективно кумулативно съединените искове с правно основание по чл. 26 ЗЗД за установяване на нищожност на 2 140 /две хиляди сто и четиридесет/ договора за цесия, посочени в приложението на л. 821 от том ІІІ към молба с вх. № 3133/10.V.2014 г.
Оплакването на търговеца настоящ частен касатор е за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение, поради което той претендира касирането му, вкл. и ведно с присъждането на разноски за настоящата инстанция, равностойни на платения хонорар за един негов адвокат м размер на 1 452 лева. Инвокират се доводи, че действително в случая предмет на делото са 2 140 договора за цесия, с които обаче са били прехвърлени 44 вземания и затова е налице явна злоупотреба с материално право, довела до напълно необосновано „нито от правна, нито от житейска гледна точка, раздробяване на едно парично вземане на множество такива”.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба подателят й [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение Варненският апелативен съд се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, който бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: „По какъв процесуален ред следва да се определя размера на държавната такса при съединяване на искове против множество кредитори, които са придобили едно вземане, при положение, че всички искове почиват на едно и също правно и фактическо основание?” Инвокирани са доводи, че определената държавна такса в размер общо на 107 000 лв. многократно превишавала паричната оценка на нарушеното материално право, възлизаща на 29 071 лв. и така, като приложил текстовете на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК и чл. 72, ал. 1 ГПК, които „в настоящата хипотеза противоречат на основни правни принципи и на чл. 6, ал. 1 ЕКЗПЧ”, въззивният съд отказал да зачете примата на европейското право над противоречащите му норми от вътрешното ни законодателство. Именно разрешаването на това противоречие щяло да доведе до точното прилагане на закона, а преодоляването на „непълнотата” в процесуалния закон – и до развитието на правото.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответницата по касация Й. Й.. Н. от [населено място], а също и всеки един от ответниците по касация [фирма], В. Сървисис`1” О., [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма], писмено са възразили както досежно това, че процесното определение по чл. 70, ал. 2 ГПК било необжалваемо пред ВКС, позовавайки се на опр. № 673/22.ХІ.2011 г. на ІV-то г.о., постановено по ч. гр. дело № 601/2011 г., така и досежно липсата в конкретния случай на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, а също и по основателност на оплакването за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение: предвид опасността от заобикаляне на императивната норма на чл. 72, ал. 1 ГПК, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за всеки един от търговците.
Ответникът по касация частен съдебен изпълнител Я. И. С. /с рег. № 794, сега със загубена правоспособност на основание чл. 31, ал. 1, т. 7 ЗЧСИ/, както и конституираното в процеса като трето лице-помагач [фирма], не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на общото оплакване за незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред Варненския апелативен съд, настоящата частна касационна жалба на варненското [фирма] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Следва да се счита изоставена изолираната практиката за необжалваемост на определението за увеличаване цената на иска, обективирана в цитираното от търговците ответници по касация Опр. № 673/22.ХІ.2011 г. на състав на ІV-то г.о. на ВКС по ч. гр. дело № 601/2011 г.: предвид двусмислието на приетото в мотивите на този съдебен акт, че имало „основание принципно да се приеме, че то е преграждащо за ищеца, в случаите, когато съдът определя по-висока цена на иска от посочената от ищеца и така за него се явява задължението да внесе допълнително държавна такса”.
За да остави без уважение частната жалба на [фирма]-гр. В. срещу протоколното определение на първостепенния съд за определяне на цената на обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание по чл. 26 ЗЗД с предмет прогласяване нищожността на 2 140 договора за цесия (както те са били подробно посочени в Приложение на л. 821 от том ІІІ към молба с вх № 3133/10.V.2014 г. на ищеца), въззивната инстанция е приела, че размерът на дължимата по делото от страна на последния държавна такса по делото следва да се определи по процесуалния ред за събирането на държавни такси при съединяване на искове, конкретно в хипотезата на кумулативно съединяване и на основание чл. 1 in fine от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Това разбиране на въззивната инстанция се явява идентично с разрешението по т. 18 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 6/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК по тълк. дело № 6/2012 г. При положение, че предявените от търговеца настоящ частен касатор искове за прогласяване нищожността на процесните 2 140 сделки за прехвърляне на вземания се основават на твърдението му, че договорите за цесия, с които се раздробява вземането по изпълнителния лист, били нищожни – по смисъла на чл. 26 ЗЗД, „доколкото са сключени с оглед неделим предмет”, както и с цел заобикаляне на закона, а също и в противоречие с добрите нрави, релевираният процесуалноправен въпрос се явява такъв по съществото на спора, т.е. по него надлежно сезираният по правилата на родовата и местна подсъдност първоинстанционен съд дължи произнасяне с решение.
Съгласно т. 4 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в атакувания акт на въззивния съд, се явява от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При наличието на ясните разпоредби на чл. 69, ал. 1, т. 4, предл. 1-во ГПК и на чл. 72 ГПК, от една страна, а – от друга, тази на 129, ал. 6 ГПК, императивно предвиждаща, че за да се даде ход на молбата дължимата държавна такса следва да е внесена „напълно”, не се констатира непълнота в процесуалния закон досежно „реда, по който следва да се определя размера на държавната такса при съединяване на искове против множество кредитори, които са придобили едно вземане, когато претенциите срещу тях имат едно и също правно основание”.
В заключение, предвид обстоятелството, че настоящият частен касатор е юридическо лице търговец /по смисъла на чл. 63, ал. 3 ТЗ/, неотносима към процесния случай е практиката на Съда по правата на човека в С., обективирана в решението от 10.VІІ.2008 г. по делото „М. с/у България”.
При този изход на делото в настоящето частно касационно пр-во по чл. 274, ал. 3 ГПК и предвид изрично направеното от търговците ответници по касация искане по чл. 78, ал. 8 ГПК, варненското [фирма] ще следва да бъде осъдено да заплати общо на всички тях сума в размер на 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, чиито размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 125 на Варненския апелативен съд, ГК, от 23.ІІ.2017 г., постановено по ч. гр. дело № 66/2017 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], сграда на „В. Т.”-Г – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, ал. 8 ГПК – да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК], на [фирма] с ЕИК[ЕИК] –всичките 30 търговци със седалище и адрес на управление в [населено място], бул. „25-ти септември” № 62, ет. VІІ, ап. № 27, РАЗНОСКИ за настоящето частно касационно производство В ОБЩ РАЗМЕР ЗА ВСИЧКИ ОТВЕТНИЦИ от 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 25а, ал. 2 и чл. 9, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правата помощ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2