О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
София, 04.05.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и петнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 200 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. п. в [населено място], чрез прокурор Б. С., против въззивното решение № 1616 от 28 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 1556 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г., с което е потвърдено решение № 7282 от 1 ноември 2013 г., постановено по гр.д. № 16177 по описа на Софийския градски съд за 2011 г. в частта му за осъждане на прокуратурата да заплати на В. К. И. от [населено място] сумата от 12 хиляди лева обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 1 декември 2010 г.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Присъденият размер на обезщетение е посочен като силно и необосновано завишен и несъответстващ на действителните неимуществени вреди, претърпени от ищцата, и при нарушаване на принципа на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че не са изложени мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между установените обстоятелства и причинените вреди, като не е посочено значението на всяко едно от тях по отношение на размера на обезщетението, и мотиви за влиянието на размера на обезщетението на продължителността на наказателното преследване, тежестта на повдигнатото обвинение, видът и продължителността на приложената мярка за неотклонение и пр. Не е отчетена липсата на влошаване на физическото и психическо здраве на ищцата, и не е съобразена съдебната практика по аналогични дела и социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. В допълнение към касационната жалба се сочи, че съдът неправилно е приел направеното правоизключващо възражение по приложението на чл. 5 ЗОДОВ за неконкретизирано. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се търси допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответницата В. К. И. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. П., в отговор на касационната жалба изтъква доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
С обжалваното решение е препратено към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК по изводите на съда за ангажиране отговорността на държавата. Прието е, че присъденото обезщетение е съобразено както с продължителността на наказателното производство, така и с установените неимуществени вреди. Счетено е, че се дължи обезщетение и за отрицателните изживявания на ищцата като майка, чувствала се виновна за страданията на детето си във връзка с воденото срещу нея наказателно производство. Като неконкретизирано е посочено възражението на ответника по чл. 5 ЗОДОВ, а в негова тежест е било не само да твърди наличието на съпричиняване, но и да го установи.
К. съд приема, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси.
На първо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в решението си по процесуалноправния въпрос за определяне на имуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. По този проблем касаторът е пропуснал да посочи изрично кои точно обективно съществуващи обстоятелства са били пренебрегнати от съда при преценката на обема, продължителността и интензитета на понесените от ищеца вреди от незаконното наказателно преследване с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението, а без такава конкретизация касационният съд не може да прецени дали правният въпрос е отправен към обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, и тази липса не може да бъде компенсирана от съобразяване на изложените в касационната жалба оплаквания, тъй като не е налице и ясна обособеност на оплакванията към съответния правен проблем. По посочената причина не може да се прецени основателността на твърдението за осъществено нарушение на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г.
Твърди се още, че обжалваното решение противоречи и на ТР № 3 по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК, т. 3 и 11, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането. И по този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Прокуратурата поддържа, че в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Този въпрос не е съобразен с действителните мотиви на съда, който по изводите за ангажиране на отговорността на ответника по претенцията е препратил към мотивите на първата инстанция. В първоинстанционното решение се излагат констатациите на съда за наличието на съответната причинна връзка, основани на събраните по делото доказателства.
На следващо място се сочи, че е налице противоречиво разрешаване на въпроса за определяне на размера на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. По този въпрос се твърди, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия. Сочат се решение на ВКС по отменения ГПК, решение на ВКС по чл. 290 ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд, по което е допуснато и касационно обжалване и с решение по гр.д. № 1235/2010 г., ІV г.о., на ищеца са присъдени още 1000 лева към вече присъдените с решенията на другите инстанции 2000 лева обезщетение по ЗОДОВ. Извън обстоятелството, че разрешенията на ВКС, дадени по граждански дела при действието на ГПК от 2007 г. (сочи се решение по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о.), следва да бъдат отнесени към основанието по т. 1, а не по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се приема наличието на сходни случаи в контекста на осъществен деликт и оттам – да се изисква присъждането на приблизително еднакви размери на обезщетение. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждават постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението. Затова и не може да се сподели виждането на касатора за разрешаването на правния въпрос противоречиво, предвид казуалното тълкуване, дадено от съответния съд на установените по съответните дела обстоятелства.
На последно място се иска отговор на въпроса по задължението на съда да постановява актовете си в съответствие с практиката на ВКС и закона. Какъв е отговорът на въпроса е извън всякакво съмнение, но всъщност касаторът в обяснителната част на изложението на основанията за допускане на касационното обжалване твърди друго – налице е противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с разрешението по т. 3 на ТР № 2/2004 г., ОСГК, в която е прието, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. По този проблем въззивният съд изрично сочи, че от една страна възражението на касатора е било неконкретизирано, а от друга – то е било и недоказано. Дали в случая касаторът твърди, че само по силата на заявено възражение по чл. 5 ЗОДОВ следва да се приема наличието на съпричиняване от страна на твърдяло наличие на увреда от незаконно наказателно преследване лице, остава неясно.
В заключение, тъй като касаторът не е поставил обусловил изхода на спора правен въпрос, касационното обжалване не може да бъде допуснато.
При този изход на спора е основателно искането за присъждане на разноски за ответницата, които са в размер на 1000 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1616 от 28 юли 2014 г., постановено по гр.д. № 1556 по описа на апелативния съд в гр. София за 2014 г.
ОСЪЖДА П. на Р. Б. да заплати на В. К. И., с адрес в [населено място], [улица], ет., ап. , сумата от 1000,00 (хиляда) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: