5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 10,01,2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора …………………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 171 по описа за 2011 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 7570/10.VІІІ.2010 г. на П. Г. П. от София, подадена чрез процесуалния й представител по пълномощие против онази част от решение № 663 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 5.VІІ.2010 г., постановено по гр. дело № 356/2010 г., с която е бил отхвърлен нейният осъдителен иск с правно основание по чл. 407 /отм./ ТЗ, предявен срещу ответното [фирма] – София за разликата от 5 000 лв. и до претендирания по делото размер от 60 000 лв.
Оплакванията на касаторката П. Г. П. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира частичното му касиране /като неправилно/ и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да бъде уважен прекият й иск срещу застрахователя за обезщетяване на претърпените от ПТП неимуществени вреди с правно основание по чл. 407 /отм./ ТЗ в предявения по делото размер – т.е. и за разликата от 55 000 лв., ведно с лихва от датата на увреждането и с присъждането на съдебно-деловодни разноски за всички инстанции, вкл. изплатеното адвокатско възнаграждение.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката П. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваната отхвърлителна част на решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по материалноправния въпрос досежно определянето на справедлив размер на дължимото от застраховател обезщетение за неимуществени вреди на легитимирано лице в хипотезата на съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия негов низходящ. Докато произнасянето на ВКС по процесуалноправния въпрос дали предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва хода на погасителната давност щяло да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, понеже така се преодолявала доказаната липса на съдебна практика по него.
Ответното по касация [фирма] – София не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на П. Г. П. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационния контрол, са следните:
За да отхвърли прекия иск на П. по чл. 407 /отм./ срещу ответното застрахователно д-во за разликата от 5 000 лв. и до пълния му размер от 60 000 лв., САС е счел за основателно направеното от процесуалния представител на последното по повод допуснатото увеличение на претенцията възражение, че тя била погасена по давност в частта й над първоначално претендираната сума на обезщетението от 10 000 лева. Решаващият извод на въззивната инстанция е бил основан върху представата, че „предявяването на частичен иск няма за правна последица прекъсване на давността за останалата част от непредявеното вземане”, както и че съгласно чл. 392 /отм./ ТЗ правата по застраховката „гражданска отговорност” се погасявали с изтичането на петгодишна давност, считано от деня на настъпване на застрахователното събитие. С оглед това и претенцията за лихва върху главницата на обезщетението било погасена с изтичане на кратката давност по чл. 111, б. „в”, предл. 2-ро ЗЗД.
В процесния случай пряк иск по чл. 407 /отм./ ТЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е бил първоначално предявен за сума в размер на 10 000 лв., а впоследствие, след продължилото близо 4-годишно разглеждане на спора в първата инстанция, размерът на претенцията е бил увеличен по реда на чл. 116, ал. 1, изр. 2-ро, предл. 1-во ГПК /отм./ на 60 000 лева. Нито в исковата си молба, подадена на 7.VІІ.2005 г. по пощата или в друг по-късен момент ищцата П. е конкретизирала, че този иск е имал характера на частичен /посредством изрично посочване размера на цялото вземане за обезщетение на понесените неимуществени вреди/, а и още при образуване на делото тя е била освободена от заплащане на държавна такса по реда на чл. 63, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, т.е. липсвал е интерес от водене на прекия иск като частичен. Същевременно, видно от приложеното към изложението на касаторката ТР № 5 от 5.ІV.2006 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 5/2005 г., е, че с него е било отклонено предложението на председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса дали предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва хода на погасителната давност за цялото вземане. Ето защо, обсъждане на наведения от касаторката П. довод за липса на съдебна практика по същия въпрос и оттам – за наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща допустимост на касационния контрол, не може да се прави без предварителна преценка за допустимост на постановеното от САС решение по съществото на облигационния спор. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за валидността, респ. допустимостта на обжалваното решение. Затова при съществуваща вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, оставяйки преценката си за валидността или допустимостта му да бъде извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 663 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-ви с-в, от 5.VІІ.2010 г., постановено по гр. дело № 356/2010 г. В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ – за разликата над присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди от 5 000 лева. и предявения по делото размер на прекия иск по чл. 407 /отм./ ТЗ след допуснатото увеличение, а именно сумата 60 000 лв. /шестдесет хиляди лева/.
Предвид освобождаването на касаторката П. Г. П. от заплащане на държавна такса по реда на чл. 63, ал. 1, б. „б” ГПК /отм./, делото следва да се докладва директно на Председателя на Първо отделение от ТК на ВКС – за насрочването му в открито съдебно заседание с призоваване на страните по спора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2
Определение на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, постановено по търг. дело № 171 по описа за 2011 г.