О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 03.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 1986/2018 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадени са касационни жалби от държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от областния управител на област Бургас, „М.“ АД и [фирма] срещу решение № 109 от 08. 11. 2017 г. по гр. д. № 301/2017 г. на Бургаския апелативен съд, потвърждаващо решение № 235 от 22. 06. 2017 г. по гр. д. № 682/2016 г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен частично предявеният от държавата против „М.“ АД и [фирма] иск с правно основание чл. 440 ГПК, като е признато за установено по отношение на ответниците, че „М.“ АД не е собственик на: а/. 4229/16910 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 07079.663.5 по одобрената КК на [населено място], с площ от 16910 кв.м.; б/. административна двуетажна сграда с площ от 39 кв.м., нанесена като самостоятелен обект с идентификатор № 07079.663.5.3 по одобрената КК на [населено място]; в/. едноетажна промишлена сграда (дърводелска работилница) с площ от 299 кв.м., нанесена като самостоятелен обект с идентификатор 07079.663.5.6 по одобрената КК на [населено място], с административни адреси на поземления имот и сградите: [населено място], Южна промишлена зона, а за разликата над 4229/16910 кв.м. ид.ч. до предявения размер от 8946/16910 кв.м. ид.ч. отрицателният установителен иск досежно поземления имот е отхвърлен.
Ответникът по иска и длъжник в изпълнителното производство „М.“ АД, чрез адв. М. С., обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционния акт в частта, с която е признато за установено, че „М.“ АД не е собственик на описаните сгради, както и на 4229/16910 кв.м. ид.ч. от поземления имот. Излагат се съображения за недопустимост на решението, поради постановяването му по нередовна искова молба (поради неконкретизиране в достатъчна степен придобивното основание на държавата-ищец), поради неконституиране като ответници на присъединените взискатели, за които се твърди, че са задължителни необходими другари по иска по чл. 440 ГПК и поради постановяването му при липса на правен интерес за държавата от иска, тъй като същата не е доказала да е собственик на процесния имот и сгради, по отношение на които е насочено изпълнението. Излагат се съображения и за неправилност на решението, изразяваща се в постановяването му в нарушение на чл. 6 ЗС (в ред. ДВ бр. 77/91 г.), пар. 7, ал. 1, т. 6 ПЗР ЗМСМА, ЗППДОП (отм.), както и при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и възражения на дружеството срещу соченото от държавата придобивно основание. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне изцяло на иска по чл. 440 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на решението за проверка на допустимостта. Поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по иска и взискател в изпълнителното производство [фирма], чрез юрисконсулт Д. К., обжалва въззивното решение също в частта, потвърждаваща първоинстанционния акт в частта, с която е признато за установено, че „М.“ АД не е собственик на описаните сгради, както и на 4229/16910 кв.м. ид.ч. от поземления имот. Излага съображения за недопустимост на решението, поради постановяването му при липса на правен интерес за държавата да оспорва собствеността на дружеството-длъжник върху процесния недвижим имот и сгради, предвид липсата на собственост или други права върху същите. Като касационни основания за неправилност на акта се сочат постановяването му при съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства и в необоснованост на изводите за придобито от държавата право на собственост върху имота и сградите.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на решението за проверка на допустимостта му. Поддържат се и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Държавата, ищец и трето на изпълнителното производство лице, представлявана от областния управител на област Бургас, упълномощен от министъра на регионалното развитие и благоустройството, на осн. чл. 31, ал. 2 и чл. 32, ал. 4 ГПК, обжалва решението в частта, с която е потвърдено въззивното решение в частта, с която предявеният иск по чл. 440 ГПК за поземления имот е отхвърлен за разликата над 4229/16910 кв.м. ид.ч. до 8946/16910 кв.м. ид.ч. от поземления имот. Сочи се неправилност на решението в посочената част, поради постановяването му при несъобразяване със събраните по делото доказателства, установяващи, че праводателят на ответника [фирма] не е придобил прилежащия терен към бетоновия възел, а само право на строеж върху същия. Иска се отмяна на решението в отхвърлителната част и цялостно уважаване на иска по чл. 440 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на апелативния съд е приел от фактическа страна, че по неодобрения кадастрален план от 1979 г. процесният имот е съставлявал имот пл. № 40, записан в разписния лист като двор на „Градско благоустрояване“. По неодобрения кадастрален план от 1997 г. е нанесен като два имота: имот пл. № 1 – 5662 кв.м., записан като общинска собственост, и имот пл. № 2 – 8964 кв.м., записан като собственост на [фирма]. По одобрената кадастрална карта имоти пл. № № 1 и 2 по КП от 1997 г. са нанесени като поземлен имот с идентификатор 07079.663.5 – с площ от 16912 кв.м. (включващ имот пл. № 2 по КП от 1997 г. с площ от 8964 кв.м., част от 2662 кв.м. от имот пл. № 1 по същия план и свободен терен съставляващ разликата от 5286 кв.м.) и като поземлен имот с идентификатор 07079.663.6 с площ от 3000 кв.м. Границите на поземлените имоти по КК не съвпадат с границите на имотите по неодобрения КП от 1997 г.
С АДС № 108/31. 05. 1996 г. е актуван като държавна собственост терен от 4735 кв.м. от имот пл. № 40 по неодобрения КП от 1979 г., която част по следващия неодобрен КП от 1997 г. попада в имот пл. № 2, а по одобрената КККР – в имот с идентификатор 07079.663.5, ведно с построените върху тази част от терена сгради и съоръжения: бетонов възел, лаборатория, две работилници, склад и канцелария. В акта е посочено, че имотът и сградите са включени в капитала на [фирма]. Едноличен собственик на капитала на последното е била Община – Бургас. С АДС № 11811/20. 07. 1995 г. е актувана като държавна собственост частта от 5763 кв.м. от имот пл. № 40 по неодобрения КП от 1979 г., която по следващия неодобрен КП от 1997 г. попада в имот пл. № 1 от 5662 кв.м. Със заповед № РД-09-104/30. 10. 1996 г. на областния управител на обл. Бургас е разпоредено да се отпишат от актовите книги за държавните недвижими имоти и да се предадат на Община-Бургас прилежащият терен от 4735 кв.м., бетоновият възел, лабораторията, двете работилници, складът и канцеларията. Прилежащият терен от 4735 кв.м. и описаните постройки са актувани като частна общинска собственост с АОС № 48/28. 12. 1996 г., на осн. чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС и цитираната заповед № РД-09-104/30. 10. 1996 г. на областния управител на обл. Бургас. С решение на Общинския съвет при Община-Бургас от 26. 07. 1996 г. капиталът на [фирма] – Бургас е намален с 546478 лв. и описаният терен и сгради са извадени от активите на дружеството. С АДС № 3724/12. 05. 2005 г. е актуван имот пл. № 2 по плана от 1997 г. с площ от 8964 кв.м., а с АДС № 6880/1. 07. 2013 г. е актуван ПИ с идентификатор 07079.663.5 с площ от 16912 кв.м.
По изп.д. № 20168040400093 по описа на ЧСИ Д. Н., с длъжник „М.“ АД и взискател [фирма], е насочено принудително изпълнение върху 8964/16912 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 07079.663.5, сграда с идентификатор 07079.663.5.3 (двуетажна административна сграда с площ от 36 кв.м.) и сграда с идентификатор 07079.663.5.6 (промишлена сграда с площ от 299 кв.м., представляваща дърводелска работилница със склад) по одобрената КК на [населено място].
Длъжникът „М.“ АД се е легитимирал като собственик на описания имот и сгради с н.а. № 30/14. 02. 2014 г., обективиращ договор за продажба с [фирма] на реална част от 8964 кв.м. от ПИ с идентификатор 07079.663.5 по одобрената КККР, целият с площ от 16912 кв.м., която реална част съответства на имот пл. № 2 от 8964 кв.м. по неодобрения КП от 1997 г., ведно с построени в тази реална част сгради, сред които и процесните сгради с идентификатори 07079.663.5.3 и 07079.663.5.6. Продавачът [фирма] при изповядване на сделката се е легитимирал като собственик с констативен н.а. № 113/17. 12. 1999 г., с който е признат за собственик на прехвърления имот и сгради на основание договор за покупко-продажба чрез преговори с потенциални купувачи на общински нежилищен имот по реда на ЗППДОП /отм./ от 17. 11. 1997 г. и анекс към договора от 7. 10. 1999 г.
Въз основа на представения договор за покупко-продажба чрез преговори с потенциални купувачи на общински нежилищен имот по реда на ЗППДОП /отм./ от 17. 11. 1997 г. е прието за установено, че със същия Община – Бургас продава на [фирма] обособен обект – бетонов център, включващ: прилежащ терен от 4735 кв.м., съставляващ част от имот пл. № 2 по неодобрения КП от 1997 г., върху който е учредено право на строеж, сграда-склад за цимент/работилница/ от 107 кв.м., сграда – цех за бетонови изделия /работилница/ от 192 кв.м., строителни съоръжения – площадки и временни пътища, линия за бетонови изделия – канал, изграден в склада за цимент, машини и съоръжения: бетонов възел ЕММ-16 от 20 кв.м., цистерна за вода 10 куб.м., силози 2 бр. – 100 т. и 20 т., клетки за инертни материали – 4 бр. върху площ от 240 кв.м. Предмет на приватизационната оценка е обособен обект „Бетонов възел“, включващ сгради, строителни съоръжения, машини и съоръжения, както и правото на строеж върху общински терен.
Представен е и анекс от 7. 09. 1999г. към приватизационния договор между Община-Бургас и [фирма] (правоприемник на [фирма]), с който се постига съгласие площта на прилежащия терен към бетоновия център да е 8964 кв.м. (целият имот пл. № 2 по КП от 1997 г.), вместо написаното 4735 кв.м.
С молба вх. № 26-00-228/8. 04. 2013 г. от [фирма] до областния управител е поискано да бъдат продадени от държавата на дружеството 7948/16912 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 07079.663.5.
От правна страна предявеният иск е приет за допустим и частично основателен. Прието е, че 8964 кв.м. от ПИ с идентификатор 07079.663.5, целият с площ от 16910 кв.м., са били придобити от държавата на осн. чл. 6 ЗС в редакцията на нормата от 1951 г. – като безстопанствена заблатена местност, засипана в периода 1970-1980 г. и впоследствие застроена от държавата. Част от терена с площ от 4735 кв.м. и построени в тази част сгради и съоръжения: канцелария от 17 кв.м., склад от 37 кв.м., работилница от 106 кв.м., работилница от 205 кв.м., лаборатория от 9 кв.м. и бетонов възел от 20 кв.м. е била придобита от Община-Бургас на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС (като обект на общинската инфраструктура с местно значение) и деактувана като държавна собственост. Тази част от 4735 кв.м. от терена и описаните сгради са били включени в капитала на [фирма], но преди сключване на приватизационния договор били изключени от капитала на дружеството и извадени от активите му. След сключване на приватизационния договор частта от 4735 кв.м. от процесния имот е останала общинска собственост и не е била придобита от [фирма], впоследствие преобразувано в [фирма], тъй като предмет на приватизационната продажба е правото на строеж върху тази част от терена, а не собствеността върху същата. Прието е, че след като държавата е изгубила собствеността върху 4735 кв.м. от процесния имот, поради трансформиране на държавната собственост в общинска на осн. пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, съотв. чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, то искът по чл. 440 ГПК за тези 4735 кв.м. се явява неоснователен. По тези съображения за 4735/16910 кв.м. ид.ч. кв.м. от ПИ с идентификатор 07079.663.5 искът е отхвърлен. Относно останалите 4229 кв.м. е прието, че същите са останали държавна собственост, поради което за 4229/16910 ид.ч. от ПИ с идентификатор 07079.663.5 искът е уважен.
Относно двете процесни сгради: сграда с идентификатор 07079.663.5.3 (двуетажна административна сграда с площ от 36 кв.м.) и сграда с идентификатор 07079.663.5.6 (промишлена сграда с площ от 299 кв.м., представляваща дърводелска работилница със склад) е прието, че те са били придобити от държавата на осн. чл. 92 ЗС и са останали държавна собственост. Собствеността върху тях не е трансформирана в общинска. Те не са били предмет на приватизационната сделка, нито се намират върху терена от 4735 кв.м., предмет на приватизационния договор, поради което не са били придобити от [фирма], преобразувано в [фирма], нито на основание приватизационния договор, нито като приращение към земята по чл. 92 ЗС. Договорът за продажба, сключен между посоченото дружество и длъжника „М.“ АД, не е породил прехвърлително действие досежно тези две сгради, тъй като те не са били притежание на продавача. По тези съображения отрицателният установителен иск е уважен за двете сгради.
Направеното от ответника „М.“ АД, при условията на евентуалност, възражение за придобиване по давност на процесния имот и сгради е прието за неоснователно, с оглед разпоредбата на пар. 1 ДР ЗИДЗС, по силата на която е спряно течението на срока за придобиване по давност на вещи частна държавна и частна общинска собственост, считано от 31. 05. 2006 г.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби на „М.“ АД и [фирма] се поставят въпроси, касаещи частта от въззивното решение, с която е уважен предявеният иск по чл. 440 ГПК и е признато за установено по отношение на М.“ АД и [фирма], че длъжникът М.“ АД не е собственик на 4229/16910 кв.м. ид.ч. от ПИ с идентификатор 07079.663.5 и на сгради с идентификатори 07079.663.5.3 (двуетажна административна сграда с площ от 36 кв.м.) и 07079.663.5.6 (промишлена сграда с площ от 299 кв.м., представляваща дърводелска работилница със склад).
И двете дружества искат допускане до касационно обжалване на въззивното решение в посочената част за проверка допустимостта му.
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на сочените в жалбите и изложенията на двете дружества основания – поради постановяването му по нередовна искова молба (без да се уточни придобивното основание на държавата), при липса на правен интерес от иска и поради неконституиране на всички задължителни необходими другари като ответници по иска.
От исковата молба, уточняваща молба вх. № 8940/6. 06. 2016 г. и уточняваща молба вх. № 14501/27. 09. 2016 г. е видно, че държавата е заявила, че е носител на правото на собственост върху 8964 кв.м., включени в ПИ с идентификатор 07079.663.5, като е придобила същите на основание чл. 6, пр. 2 ЗС /ДВ, бр. 92/1951 г./ – имотът е представлявал заблатена местност, с неустановен собственик, която през 1970-1980 г. постепенно е засипана от държавата и усвоена като терен, подлежащ на застрояване, впоследствие застроен с промишлени постройки. Твърди се, че 4735 кв.м. от тези 8964 кв.м. са станали общинска собственост на осн. пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, съотв. на осн. чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС (настъпила е трансформация на държавната собственост в общинска). Твърди се, че с приватизационния договор, сключен между Община-Бургас и [фирма], дружеството е придобило само сградите и съоръженията, ведно с правото на строеж, но не и собствеността върху терена от 4735 кв.м. Твърди се, че разликата в площта над 4735 кв.м. до 8964 кв.м. е останала държавна. При така изложените в исковата и двете уточняващи молби фактически и правни твърдения настоящият състав намира, че решенията са постановени при редовна искова молба, съответстваща на изискванията на чл. 127 и 128 ГПК и не са били налице основания за приложение на чл. 129, ал. 2 ГПК.
Не съществува вероятност за недопустимост на решението, поради непредявяване на иска срещу всички задължителни необходими другари на първоначалния взискател – присъединените взискатели. Искът е насочен срещу определените с разпоредбата на чл. 440, ал. 2 ГПК надлежни страни – длъжника и взискателя по изпълнителното дело. Присъединените взискатели не са задължителни необходими другари на ответника-първоначален взискател. Това следва от разпоредбата на чл. 457, ал. 1 ГПК, според която при иск или при жалба от трето лице срещу изпълнителните действия като страна в исковото производство, съответно в производството по чл. 435 ГПК, се призовава само първоначалният взискател. Присъединените взискатели могат да встъпят в исковото производство като другари на ответниците, но не са задължителни необходими другари, наред с длъжника и първоначалния взискател. В този смисъл, насочването на иска по чл. 440 ГПК и срещу присъединените взискатели не е задължителна процесуална предпоставки за допустимост на исковото производство.
Неоснователен е и доводът, според който съществува възможност атакуваният съдебен акт да е недопустим в обжалваната от длъжника и взискателя част, поради липса на интерес за държавата от предявяването му. Съгласно ТР № 3/10. 07. 2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса от предявяване на иска по чл. 440 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия. Засегнатото право може да бъде право на собственост на третото лице върху вещта, ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. Искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Правата на третото лице върху вещта не са предмет на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. В случая, правният интерес от иска в частта му досежно 4229/16912 кв.м. ид.ч. от поземления имот е обоснован с твърдението на държавата, че е собственик на 4229 км.м. от терена от 8964 кв.м., който по КП от 1997 г. е съставлявал имот пл. № 2, а по одобрената КК е включен в поземления имот с идентификатор 07079.663.5, целият от 16912 кв.м., на посочените по-горе основания. С твърдението, че собствеността върху тези 4229 кв.м. ид.ч. от терена не е трансформирана в общинска и не е била предмет на сключения с общината приватизационния договор. С твърдението, че след като принудителното изпълнение за задължения на „М.“ АД към [фирма] е насочено по отношение на 8964/16910 кв.м. ид.ч. от поземления имот, които включват и притежаваните от държавата 4229/16910 кв.м. ид.ч., за държавата е налице интерес да отрече правата на длъжника. Относно сградите правният интерес е обоснован с твърдението, че държавата притежава собствеността върху същите на основание чл. 92 ЗС, като приращение към имот частна държавна собственост, който нито е трансформиран в общински, нито е бил предмет на приватизационния договор. При преценка допустимостта на иска следва да се съобрази, че постановката на т. 1 от ТР № 8/27. 11. 13г. по т.д. № 8/12г. на ОСГТК (на която се позовава касатора-длъжник), според която при недоказване на фактите, обуславящи правния интерес на ищеца да оспорва правото на ответника, производството по отрицателния установителен иск се прекратява като недопустимо, е доразвита с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, с които е разяснено, че тази постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право. В случаите, при които ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот и е потърсил защита на правото си предявявайки отрицателен установителен иск, с който да отрече със сила на пресъдено нещо правото на ответника, доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот (решение № 13 от 12. 03. 2016 г. по гр. д. № 3637/15 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 15 от 19. 02. 2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, 2 г.о.). Тоест, недоказването, че държавата е собственик на 4229/16910 кв.м. ид.ч. от поземления имот обуславя основателността, а не допустимостта на предявения отрицателен установителен иск в тази му част.
Въпросите, съдържащи се в изложението на „М.“ АД са два: а/. дали с влизането в сила на пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА стават общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение, които към този момент са били държавни; б/. дали засипването на заблатена местност е оригинерен способ за придобиване на право на собственост.
По първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с решение № 869 от 15. 02. 2010 г. по гр. д. № 3236/2008 г. на ВКС, 4 г.о. и определение № 300 от 31. 03. 2011 г. по гр. д. № 1342/2010 г. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по втория касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият въпрос не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика. С посоченото в изложението решение № 869 от 15. 02. 2010 г. по гр. д. № 3236/2008 г. на ВКС, 4 г.о. и определение № 300 от 31. 03. 2011 г. по гр. д. № 1342/2010 г. на ВКС се приема, че по силата на пар. 7, т. 6 ПЗР ЗМСМА стават общинска собственост тези държавни имоти, които са част от инфраструктурата с местно значение, освен ако до влизане в сила на закона имотът не е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно юридическо лице – търговско дружество, фирма или предприятие с държавно имущество. По настоящото дело е прието, че общинска собственост е станала само частта от 4735 кв.м. от процесния имот и построените в тази част сгради: канцелария от 17 кв.м., склад от 37 кв.м., работилница от 106 кв.м., работилница от 205 кв.м., лаборатория от 9 кв.м. и бетонов възел от 20 кв.м, тъй като те са съставлявали обекти (сгради с прилежащ терен) на общинската инфраструктура с местно значение. Относно процесните две сгради и относно частта от терена над 4735 кв.м. е прието, че същите са останали държавна собственост, тъй като за тях не е установено да са обекти на общинската инфраструктурата с местно значение. Тоест, различието в изводите относно осъществяването или не на придобивното основание по пар. 7, т. 6 ПЗР ЗМСМА за общината се дължи на различието в установените по отделните дела факти, а не на различното тълкуване на цитираната норма.
Вторият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Относно собствеността на държавата с въззивното решение е прието, че имотът е бил държавна собственост не защото е представлявал заблатена местност, засипана с пръст от държавата, с държавни средства, а на осн. чл. 6 ЗС (ред. ДВ, бр. 92/1951 г.) – като имот с неустановен собственик, който чрез засипване е превърнат от заблатена местност в терен, върху който е възможно осъществяване на строителство, каквото впоследствие е и реализирано. На следващо място, предмет на иска по чл. 440 ГПК е правото на собственост на длъжника по изпълнителното производство, а не на ищеца (т. 4 от ТР № 3/17 г. по т.д. № 3/15 г. на ОСГТК на ВКС). Собствеността на държавата-ищец е коментирана не само защото собственическите права на държавата биха изключили тези на ответника, но и защото ответникът „М.“ АД извежда правото си на собственост от правото на собственост на държавата – позовава се на трансформация на държавна собственост в общинска по силата на пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, съотв. чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, настъпила за терен от 8964 кв.м., а не от 4735 кв.м., която трансформация твърди, че е настъпила в полза на праводателя на праводателя му по договора за продажба ( [община]). В тази връзка е прието от въззивния съд, че договорът за покупко-продажба, сключен между „М.“ АД и [фирма], не е породил прехвърлително-придобивно действие в частта досежно 4229/16910 кв.м. ид.ч. от процесния имот и процесните две сгради, тъй като продавачът [фирма] (правоприемник на [фирма]) не е било собственик на същите. Те не са били предмет на приватизационния договор, сключен между Община – Бургас и [фирма], нито са били придобити от Община – Бургас (праводател по приватизационната сделка) на основание чл. пар. 7, ал. 1, т. 6 ЗМСМА, съотв. чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОС, тъй като не са съставлявали обект на общинската инфраструктура, а са останали държавна собственост, придобити от държавата на осн. чл. 6 ЗС.
В изложението на [фирма] е поставен въпросът допустимо ли е съединяване на отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК с положителен установителен иск за собственост. Поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, точки 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по този въпрос. Изложението съдържа позоваване и на чл 280, ал. 2 ГПК, с твърдения за очевидна неправилност на решението, изразяваща се в следното: постановяването му при процесуално нарушение – неоткриване на производство по чл. 193 ГПК, въпреки оспорване от държавата на материалната доказателствена сила на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 30/2014 г. и поради неизясняване на делото от фактическа страна, необоснованост на решението – несъответствие на извода за възникнало в полза на държавата право на собственост върху процесния имот и сгради със събраните доказателства.
Поставеният от [фирма] въпрос няма отношение към настоящото дело, тъй като същото има за предмет само предявен отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК. Той не е съединен за общо разглеждане с положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от държавата, нито има предявени насрещни положителни установителни искове за собственост от ответниците по иска по чл. 440 ГПК. Поради това, въпросът за допустимостта на съединяването на тези два иска се явява неотносим към делото и обсъждането му не би могло да окаже влияние върху изхода му.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Посочените от дружеството пороци, с които се аргументира очевидната неправилност, се свеждат до оплакване за неправилност, произтичаща от: а/. нарушение на процесуалноправни норми – на чл. 193 ГПК (неоткриване на производство по оспорване истинността на нотариален акт за покупко-продажба), на чл. 235 ГПК (необсъждане на всички събрани по делото доказателства) и на изискването за изясняване на делото от фактическа страна; б/. необоснованост на решението – на извода за възникнало в полза на държавата право на собственост върху процесния имот и сгради, както и несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства. По естеството си тези пороци, дори да съществуват, не са очевидни, установими от съдържанието на обжалваемия акт. Тежестта на посочените процесуални нарушения не е от такава степен, че да води до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, в който случай неправилността би била явна. Необосноваността също не е очевидна, доколкото не става въпрос за грубо несъответствие на фактическите констатации с доказателствата по делото и правилата на логиката и науката.
Независимо от горното, за яснота следва да се посочи, че в случая не са били налице основания за откриване на производство по чл. 193 ГПК по оспорване истинността на н.а. № 30/2014 г. за покупко-продажба на недвижим имот. По делото липсва оспорване на автентичността на документа, на истинността на фактите, включени в удостоверителното изявление на нотариуса за извършените пред него действия, на валидността на нотариалното удостоверяване. Възражението за липса на прехвърлително-придобивно действие на сделката, поради непритежание от прехвърлителя на прехвърлените права, не представлява оспорване истинността на документа и не предпоставя откриване на производство по чл. 193 ГПК. Налице е и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и съответствие на фактическите изводи със събраните доказателства.
В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на държавата се поставят въпроси, касаещи частта от въззивното решение, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 440 ГПК, за признаване за установено по отношение на М.“ АД и [фирма], че длъжникът М.“ АД не е собственик на 4735/16910 ид.ч. от правото на собственост върху ПИ с идентификатор 07079.663.5.
Поставен е въпросът дали при предявен иск по чл. 440 ГПК в тежест на кредитора и длъжника, ответници по иска, е да установят, че длъжникът е собственик на имуществото, по отношение на което е насочено принудителното изпълнение и какви са последиците в случай на неангажиране на доказателства от ответниците по иска, установяващи, че длъжникът е собственик на процесния имот.
Твърди се, че разглеждането на въпроса ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По поставения от касатора-ищец въпрос и във връзка с приложението на чл. 154 ГПК (чл. 127 ГПК /отм./), чл. 440 ГПК (чл. 336 ГПК/отм./), чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК (чл. 97, ал. 1, пр. 2 ГПК /отм./) има формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в множество съдебни решения (напр. решение № 792 от 1. 02. 2011 г. по гр. д. № 1591/2009 г., 4 г.о., решение № 96 от 23. 07. 2013 г. по т.д. № 1076/11г., 1 т.о.). Въпросът е обсъден и в ТР № 8/2013 г. по т.д. № 8/12 г. на ОСГТК на ВКС. Така формираната практика е непротиворечива, не се нуждае от промяна, поради създадено неточно тълкуване или поради необходимост от осъвременяване на създаденото тълкуване. Не е налице и неяснота или непълнота на правната уредба, налагаща произнасяне по поставените въпроси.
В останалата си част изложението съдържа оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради необоснованост на извода на съда, че прилежащият терен от 4735 кв.м. е бил предмет на приватизационния договор, както и поради допуснато нарушение на чл. чл. 175 и 176 ГПК. Тези оплаквания представляват общи касационни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и пороци, сочещи на очевидна неправилност на решението. Не се касае нито за необоснованост, поради явно нарушение на правилата на логиката и науката или поради грубо несъответствие между фактическите изводи и събраните доказателства, нито за процесуално нарушение, погазващо основен принцип на гражданския процес. Неточното тълкуване и прилагане на процесуалноправна норма и неправилната преценка на събрани доказателства не са сред пороците, попадащи в обхвата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на съдебния акт.
По изложените по-горе съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото (недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваните от страните части по нито една от подадените касационни жалби), разноските по делото, направени при разглеждането му пред настоящата инстанция, ще следва да останат за сметка на страните, така както са направени.
По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 109 от 08. 11. 2017 г. по гр. д. № 301/2017 г. на Бургаския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: