1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 04.01. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети декември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1534 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Р. Б. и насрещни касационни жалби на В. З. В. чрез адвокат М. М. от АК-Л. и на Д. И. Д. чрез адвокат Б. Б. от АК-П. срещу решение № 2602/13.12.2017 г. по гр.д. № 967/2017 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 396/23.11.2016 г. по гр.д. № 867/2015 г. на Окръжен съд Перник и частично са уважени исковете на В. З. В. за сумата от 35 000 лева и на Д. И. Д. за сумата от 25 000 лева за неимуществени вреди, както и за имуществените вреди, съответно в размер на 12 977,54 лева (включващи транспортни, дневни разходи и адвокатски услуги) на В. З. В. и 13 907,71 лева (включващи разходи за лекарства за проведено лечение и адвокатски възнаграждения) на Д. И. Д., ведно със законната лихва от 12.05.2012 г. до изплащане на сумите.
В касационната жалба на ПРБ срещу въззивното решение в осъдителната част се твърди, че е неправилно поради противоречие с материалния закон. В изложение към жалбата се поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото въпроси, които се свеждат до задължението на въззивният съд да се произнесе по всички конкретно съществуващи обстоятелства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се поставя и въпроса, „може ли по предявен иск с правно основание чл.2, ал.1,т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорари, да се намали поради прекомерност на адвокатското възнаграждение в наказателния процес?”, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
Насрещна касационна жалба против въззивното решение в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 25 000 лева до пълния предявен размер от 65 000 лева, е постъпила от Д. И. Д. чрез адвокат Б. Б. от АК-П. с твърдения, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, какви са критериите за определяне на справедливо обезщетени по чл.52 ЗЗД, когато незаконното обвинение е във връзка с професионалната реализация на обвинения и задължен ли е въззивният съд да мотивира своите изводи, относно съществото на спора и основателността на иска. Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Насрещна касационна жалба против решението в частта, в която е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди над 35 000 лева до пълния предявен размер от 85 000 лева, е подадена и от В. З. В. чрез адвокат М. М. от АК-Л. с доводи, че е неправилно, необосновано и постановено в нарушение с материалния и процесуалния закон. В изложение към тази касационна жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „Кои конкретно съществуващи обстоятелства следва да вземе предвид въззивният съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?”. Касаторът счита, че този въпрос е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС.
С определение от 13.06.2018 г., настоящият състав на Върховния касационен съд е постановил спиране на производството по делото до произнасянето по тълкувателно дело № 1/2017 г. от ОСГК, приключило с тълкувателно решение от 11.12.2018 г. Според разясненията на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд, при иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в размер по-малък от платения в наказателния процес, с оглед особеностите на случая и процесуалното поведение на пострадалия при осъществяване на неговата защита в наказателното производство.
За да уважи претенциите за присъждане на обезщетение на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че по пр.пр. № 3848/2005 г. с постановление от 11.02.2005 г., а в хода на призводството и с постановление от 27.04.2010 г., В. З. В. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.212, ал.5, вр. ал.1 НК и по чл.202, ал.2, т.1, вр.чл.201, вр.чл.26, ал.1 НК. На 29.04.2010 г. е повдигнато обвинение и на Д. И. Д. за престъпление по чл.205, ал.1, т.3, вр. с ал.1 НК и по чл.202, ал.2, т.1, вр. чл.201, вр.чл.26, ал.1 НК, по които обаче е постановена оправдателна присъда по НОХД № 46/2012 г. на Пернишкия окръжен съд, влязла в сила след потвърждването й от въззивния съд и решение на Върховния касационен съд от 12.05.2015 г. При тези релевантни обстоятелства за продължителността на наказателното преследване, вида и тежестта на обвиненията, степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на всеки от пострадалите и съобразявайки настъпилите неблагоприятни последици, според заключенията на вещите лица по делото, въззивният съд приема, че справедливо обезщетение за причинените неимуществени вреди на В. З. В. е в размер на 35 000 лева и на Д. И. Д. – 25 000 лева, като исковете за обезщетение на имуществени вреди в размер на заплатените адвокатски хонорари по наказателното дело също са основателни.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал свои правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите морални вреди на пострадалите – накърняване на доброто име в обществото и преките негативни последици от наказателното преследване върху професионален живот и здравословното състояние, продължило десет години срещу В. З. В. и около пет години срещу Д. И. Д.. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд приема, че степента на въздействие от наказателното преследване се отличава с причиняване на болки и страдания по-големи от обичайните, тъй като обвиненията са във връзка с професията, която са упражнявали ищците и в този смисъл определеното от съда обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
В тази връзка, поставеният въпрос за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие с разясненията дадени в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според което държавата се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които се установи съпричиняване на вредоносния резултат. В случаите на частично оправдаване по обвиненията, при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди също се дължи обезщетение за неимуществени вреди, което се определя глобално по справедливост според чл.52 ЗЗД. В случая, ищците по делото са оправдани изцяло с влязло в сила решение на наказателния съд, а въззивната инстанция е извършила преценка за причинно-следствената връзка с оглед на особеностите на конкретния случай, съобразявайки установената практика на ВКС да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, както и отражението върху социалния живот на пострадалите. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенциите за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което претенциите на ищците са неоснователни за разликата над присъдените размери, съответно за 35 000 и 25 000 лева. В този смисъл, поставеният материалноправен въпрос за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди и прилагането на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е решен в противоречие с цитираните решения на ВКС, в които е направена преценка при различна фактическа обстановка за вида и продължителността на наказателното преследване и е определен размер на обезщетението въз основа на доказаните от пострадалото лице вреди. В този смисъл, въззивното решение е в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По втория поставен въпрос е даден положителен отговор с ТР № 1/2017 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, като се приема, че при иск по чл.2, ал.1 ЗОДОВ съдът, съобразявайки особеностите на конкретния случай, може да определи обезщетение за имуществени вреди съставляващи адвокатско възнаграждение в размер по-малък от платения в наказателния процес. В случая, изводите на въззивния съд във връзка с преценката му за фактическата и правна сложност на наказателното производство и съпоставянето на заплатените адвокатски възнаграждения с реално причинените от повдигането на обвиненията вреди за всеки от пострадалите не влизат в противоречие с приетото тълкувателно решение № 1/2017 от 11.12.2018 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК, поради което също липсва противоречие със съдебната практика на ВКС.
Разглеждането на насрещните касационни жалби е в зависимост от изхода по касационна жалба на прокуратурата и с оглед липсата на основания за допускането й до касационно обжалване, съдът не разглежда насрещните касационни жалби на основание чл.287, ал.4 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1534/2018 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2602 от 13.12.2017 г. по гр.д. № 967/2017 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.