О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
гр. София, 04.01.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1631 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Напоителни системи“ ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. П. срещу решение № 481 от 27.02.2018г. по гр. дело № 5433/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1265 от 29.06.2017г. по т. дело № 3151/2016г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-12 състав в обжалваната част, с която „Напоителни системи“ ЕАД е осъдено да заплати на „Стоманени тръби Велинови“ ООД на основание чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД сумата 118 662,38 лв. – дължим наем по договор за наем № Д-53-174/29.05.2012г. и фактура № 1000000048/09.10.2012г., ведно със законната лихва от 16.02.2016г. до окончателното й плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 40 268,45 лв. – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода 20.10.2012г. – 15.02.2016г., и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 11 154,30 лв. – разноски за първоинстанционното производство, както и сумата 5 000 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е приел, че е налице преклузия по възражението за давност на вземането по процесните четири фактури. Счита, че процесуалната преклузия по чл. 131 и чл. 133 ГПК не следва да се прилага буквално, а при отчитане характера на възражението за давност, като до влизане в сила на решението могат да се правят всякакви правопогасяващи възражения и доводи. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2 ГПК и необходимостта касационният съд да се произнесе по следните въпроси:
1. Дали в случая е налице ненаименован договор или не?
2. В кой момент най-късно следва да бъде направено възражението за изтекла погасителна давност – дали с отговора на исковата молба или може устно в открито съдебно заседание, за да се счете, че не е пропуснат преклузивният срок?
Ответникът „Стоманени тръби Велинови“ ООД, [населено място], община Септември /ищец в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ чрез процесуален представител адв. Ц. М. оспорва касационната жалба. Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че касаторът не е посочил материалноправни или процесуалноправни въпроси, които са обусловили изхода на спора. Прави и евентуално възражение в следния смисъл: ако се приеме, че въпросите в изложението представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК, то по първия въпрос не са правени твърдения и възражения в отговора на исковата молба дали договорът е ненаименован, нито е налице оспорване на самия договора и от него се установява, че се касае до договор за наем; отговор на втория въпрос е даден в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и съдът се е съобразил с него. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на решението, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е приел за установено, че страните са сключили договор за наем № д-53-174/29.05.2012г., по силата на който ищецът „Стоманени тръби Велинови“ ООД е отдал на ответника по исковата молба „Напоителни системи“ ЕАД за временно и възмездно ползване пътностроителни машини, подробно описани в Приложение 1 към договора. Въз основа на представената фактура № 1000000048/09.10.2012г. за 133 662,38 лв. и заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдебният състав е установил, че фактурата е осчетоводена при двете страни, ответникът /настоящ касатор/ е извършил частично плащане в размер 15 000 лв. на 13.11.2012г. и липсват данни за плащане на останалата част от дълга.
По отношение на направеното от ответника по исковата молба за първи път във въззивната жалба възражение за недължимост на претендирания наем поради неизпълнение на договорно задължение от ищеца във връзка с издаване на процесната фактура по чл. 6 от договора въззивната инстанция е изложила съображения, че същото е преклудирано, доколкото страната не е подала писмен отговор в указания от съда срок и не е посочила обстоятелства по чл. 370, предл. последно и чл. 266 ГПК. Независимо от това, в решението е посочено, че несъставянето на двустранен протокол към фактурата е без значение за спора, доколкото относимите факти са установени с другите доказателства – с осчетоводяване на фактурата ответникът по иска реално е признал, че осчетоводеният размер на наемната цена за оборудването е съответен на реално отработените часове на база машиносмяна от 8 часа по смисъла на чл. 6 от договора.
Относно възражението на ответника /касатор в настоящото производство/ за погасяване на претендираното вземане по давност, заявено в хода на устните състезания по делото въззивният съд е приел, че същото е преклудирано поради това, че не е заявено в срока по чл. 367 във връзка с чл. 370 ГПК.
При служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд съобразно задължителната практика на ВКС е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените от ищеца твърдения.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът не се е позовал изрично на нито едно от основанията, предвидени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, за допускане на касационно обжалване на съдебното решение.
Първият, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „дали в случая е налице ненаименован договор или не“, не е правен, а фактически и зависи от конкретните договорни клаузи. Независимо от това, определянето от въззивния съд на възникналото между страните правоотношение като правоотношение по договор за наем № Д-53-174/29.05.2012г. съответства на представения по делото договор.
Вторият, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос „в кой момент най-късно следва да бъде направено възражението за изтекла погасителна давност – дали с отговора на исковата молба или може устно в открито съдебно заседание, за да се счете, че не е пропуснат преклузивният срок“ е релевантен за спора, но по отношение на него не е налице никое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност, които могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство/ не е могла да ги заяви пред първата инстанция. В тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. В настоящия случай съдебният състав се е съобразил с посоченото Тълкувателно решение, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения и липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 481 от 27.02.2018г. по гр. дело № 5433/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.