О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
гр. София, 05.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 770/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. Г. К. от [населено място] против въззивно решение от 17.11.2014 г., постановено по в. гр. д. № 14512/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав. С посоченото решение е потвърдено решение № ІІ-57-186 от 23.07.2013 г. по гр. д. № 40280/2012 г. на Софийски районен съд, с което по реда на чл.422 във вр. с чл.415 ГПК е признато за установено, че Р. Г. К. дължи на „Р. (България)” ЕАД сумата 13 925.73 лв. – просрочена главница по договор за банков кредит от 16.06.2008 г., обявен за предсрочно изискуем, ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 02.03.2012 г., до окончателното плащане, сумата 1 342.17 лв. – просрочена договорна лихва за периода от 05.12.2010 г. до 30.11.2011 г., и сумата 813.23 лв. – наказателна лихва за периода от 05.01.2011 г. до 01.03.2012 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по гр. д. № 11205/2012 г. на Софийски районен съд, и с оглед изхода на делото са присъдени разноски на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска и за присъждане на разноски. Основното оплакване на касатора е, че въззивният съд не е зачел императивно уговорената от страните клауза на т.11.1 от договора за кредит, предвиждаща настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на кредита в случай на неплащане на дължима погасителна вноска в течение на 150 дни, и посочената в заявлението по чл.417 ГПК дата на настъпване на предсрочната изискуемост – 04.05.2011 г., и е направил необоснован и незаконосъобразен извод, че предсрочната изискуемост е настъпила в по-късен момент, след уведомяване на длъжника и на поръчителите от банката – кредитор. Според касатора, в резултат на неправилната преценка относно момента на настъпване на предсрочната изискуемост въззивният съд се е произнесъл в нарушение на чл.147 ЗЗД по възражението му за отпадане на отговорността му като поръчител по договора за кредит поради изтичане на преклузивния 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, броен от датата на настъпване на автоматичната предсрочна изискуемост.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В писмен отговор от 04.03.2015 г. ответникът по касация „Р. (България)” ЕАД – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради липса на надлежно заявени и доказани основания по чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за съществуващо вземането на „Р. (България)” ЕАД към Р. Г. К., предмет на издадена в производството по ч. гр. д. № 11205/2012 г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, Софийски градски съд е приел, че от доказателствата по делото е установено наличието на непогасени задължения за главница и лихви по договор за банков кредит от 16.06.2008 г. с анекси от 22.06.2009 г. и 20.08.2009 г., сключен между банката – ищец и кредитополучателя Г. Д. Д., по който ответникът Р. К. има качеството на поръчител, солидарно задължен с главния длъжник. Кредитът е превърнат в предсрочно изискуем от банката – ищец, след като считано от 05.01.2011 г. кредитополучателят е преустановил плащанията на дължимите погасителни вноски и договорни лихви.
Въззивният съд е преценил като неоснователно възражението на ответника – поръчител, че искът срещу него е предявен след изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, считано от датата на настъпване на уговорената в чл.11.1 от договора за кредит автоматична предсрочна изискуемост на кредита. Като се е позовал на задължителна практика на ВКС въззивният съд е изразил становище, че предсрочната изискуемост е право, предоставено в полза на банката – кредитор, и за да възникне, трябва да бъде упражнено от кредитора и длъжникът да бъде известен за това. Изхождайки от така възприетото разбиране, въззивният съд не е споделил доводите на ответника, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от момента на настъпване на автоматичната предсрочна изискуемост на кредита, предвидена в чл.11.1 от договора като последица от неплащане на което и да е парично задължение по договора в продължение на 150 дни. След преценка на данните в заявлението по чл.417 ГПК и на писмените доказателства по делото съдът е направил извод, че банката – ищец е упражнила правото си да направи целия кредит предсрочно изискуем поради просрочие на задълженията на кредитополучателя, уведомила е с писма от 03.11.2011 г. длъжника и поръчителя за предсрочната изискуемост и е отразила в извлечението от счетоводни книги, представено в заповедното производство, нейното настъпване към 01.12.2011 г. В съответствие с посочените изводи въззивният съд е приел, че преклузивният 6-месечен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД за предявяване на иска срещу ответника – поръчител е започнал да тече най-рано от датата 01.12.2011 г. и не е бил изтекъл към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 02.03.2012 г., поради което е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В изпълнение на изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е представил изложение, в което е възпроизвел изцяло съдържанието на касационната жалба и е посочил въпроси, които счита за значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В частта, в която са развити съображения за неправилност на въззивното решение, изложението не следва да се взема предвид, тъй като съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК правилността на въззивното решение не е предмет на производството по чл.288 ГПК и относимите към нея доводи са извън приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Преценката на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК следва да бъде ограничена само до формулираните в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и до поддържаните във връзка с тях допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси : Как настъпва уговорената с договор за кредит предсрочна изискуемост на задължението и конкретно настъпва ли автоматично с факта на неплащане на уговорена вноска по договора от длъжника /в случая по чл.11.1 от договора за кредит от 16.06.2008 г. и анекс № 2/20.08.2009 г./; от кога тече 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, в който кредиторът трябва да предяви иск срещу поръчителите; остава ли задължен за главното задължение поръчителят по договор и анекс към договор за банков кредит, когато в тях е уговорено между страните автоматична предсрочна изискуемост веднага след неплащане на частична или цяла поредна вноска /в случая след изтичане на 150 дни / и ако банката не се е възползвала от правото си по чл.147, ал.1 ЗЗД да претендира правата си за търсене на дълга в посочения 6-месечен срок. С оглед решаващите изводи на въззивния съд, посочените въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловило уважаването на предявения срещу касатора установителен иск.
По поставените въпроси е налице задължителна практика на ВКС, формирана с т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 40/17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на І т. о. И решение № 23/24.03.2015 г. по т. д. № 1717/2013 г. на І т. о. Според задължителните указания в т.17 от цитираното тълкувателно решение, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК вземането, произтичащо от договор за кредит, става предсрочно изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем; ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. В решенията по чл.290 ГПК е прието, че отговорността на поръчителя по договор за кредит, обезпечен с поръчителство, се погасява, ако към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417, т.2 ГПК е изтекъл 6-месечният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, чийто начален момент се определя от датата, на която волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнала до длъжника – кредитополучател и то ако към този момент са били налице обективните предпоставки за изгубване на преимуществото на срока. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената задължителна практика, тъй като въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост е настъпила след упражняване на правото на банката – кредитор да превърне целия кредит в предсрочно изискуем при наличие на уговорените в договора обективни предпоставки за това /неплащане на погасителни вноски и лихви/ и след уведомяване на длъжника – кредитополучател и на поръчителя за това, респ. че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече след уведомяване на длъжника и на поръчителя, че кредитът е превърнат в предсрочно изискуем. Наличието на задължителна практика по поставените в изложението въпроси, с която въззивното решение е съобразено, прави неоснователно искането на касатора за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
За изчерпателност следва да се отбележи, че посочените в изложението определения по ч. т. д. № 61/2011 г. на ВКС, І т. о., ч. т. д. № 845/2010 г. на ВКС, І т. о., и ч. т. д. № 139/2009 г. на ВКС, І т. о., за недопускане и допускане на касационно обжалване на въззивни актове, постановени преди приемане на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не представляват задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК в аспекта на разясненията, дадени с т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Представените решения по в. гр. д. № 757/2011 г. на Врачански окръжен съд, т. д. № 1251/2011 г. на Пловдивски апелативен съд и гр. д. № 3712/2010 г. на Добрички районен съд не съдържат отбелязване да са влезли в сила и според указанията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се разглеждат като източник на съдебна практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по в. гр. д. № 14512/2013 г. на Софийски градски съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъди поисканото с отговора на касационната жалба юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК в размер на сумата 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.11.2014 г., постановено по в. гр. д. № 14512/2013 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
ОСЪЖДА Р. Г. К. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Р. (България)” ЕАД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], БЦ „Е. 2000”, сумата 500 лв. /петстотин лв./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :