О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 06.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1302/2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 2921 от 08.11.2012 год., по въз.т.д.№ 471/ 2012 год. Варненският апелативен съд, след частична отмяна на решение № 15/ 18.05.2012 год., по т.д.№ 58/2011 год. на Търговищкия окръжен съд, е осъдил по предявения първоначален иск ответника [фирма], [населено място] да заплати на първоначалния ищец – [фирма], гр.Стара З. сумата 17 914.70 лв., разноски и такси по прекратено изпълнителното дело № 2010766040906 на ЧСИ К.А., с рег.№ 766 на КЧСИ, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 16.11.2010 год. до окончателното и изплащане и е отхвърлил, като неоснователен, насрещния иск на [фирма], [населено място] за сумата 75 674.12 лв., обезщетение за вреди от продажбата на 662.62 т. некачествен слънчоглед, като в останалата част, с която първоначалната искова претенция на [фирма], гр.Стара З. срещу [фирма], [населено място] е уважена за сумите: 1666.56 лв., представляваща продажна цена на предадени повече от договорените 4 340 т. пшеница и 416.85 лв., продажна цена на продаден повече от уговореното количество слънчоглед и е отхвърлена за сумата 40 908.59 лв. –възнаграждение за осъществено ожънване на 662 т. слънчоглед, а насрещната искова претенция на [фирма], [населено място] срещу [фирма], гр.Стара З. е отхвърлена за разликата над 75 674.12 лв. до пълния размер на исковата сума от 82 549 лв. първоинстанционното решение на ТОС е потвърдено.
Недоволни от съдебни акт на въззивния съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК, като всяка една от тях в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане касационната жалба на другата страна да разглеждането и по същество.
І. По касационната жалба на [фирма]:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е допустима:
Тя касае частта на въззивното решение на Варненския апелативен съд, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ТОС за отхвърляне, като неоснователен, предявения първоначален иск за сумата за 40 908.59 лв., представляваща възнаграждение за възложеното на ищцовото ТД от ответника ожънване на 662 т. слънчоглед.
Оплакванията се свеждат до неправилност на обжалвания съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу процесуалната и материална законосъобразност на извода на въззивния съд за отсъствие на извършено възлагане на процесната жътва на ищеца от ответника [фирма] , а осъществяването и е по причина на упражнена от страна на първия заплаха и принуда.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Следва ли въззивният съд да излага собствени правни изводи, съдът когато потвърждава първоинстанционното решение?”; 2. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и да мотивира съображенията си, когато при противоречиви доказателства възприема само част от тях?”; 3. „ Заплахата съставлява ли основание да се приеме пълна липса на съгласие?”.
Като израз на поддържаното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по първия въпрос на процесуалното право са посочени: т.19 на ТР № 1/ 2001 год. на ОСГК на ВКС ; решение № 392/ 10.01.2012 год., по гр.д.№ 891/2010 год. на І г.о., а по втория – решение № 24/28.01.2010 год., по гр.д.№ 4744/2008 год. на І г.о..
По отношение на материалноправния въпрос, визираните селективни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са аргументирани с различно възприетото становище от отделни състави на ВКС в решения: № 1214/ 29.12.2008 год., по гр. д. № 5196/2007 год. на І г.о.; № 1116 от 01.10.1999 год., по гр.д.№ 24/ 99 год. на ІІІ г.о. ; № 918/21.10.2008 год., по гр.д.№ 3337/2007 год. на І г.о. и № 38 от 12.02.2009 год., по гр.д.№ 532/2008 год. на ІІ г.о..
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената касационна жалба Варненският апелативен съд е възприел изцяло правните изводи на първоинстанционния съд, че предвид заявените с исковата молба факти и обстоятелства претенцията за сумата 40 908.59 лв. е основана на чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което при отсъствие на доказателства за елементите от фактическия състав на визираната разпоредба, същата се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне. Изложени са съображения, че доколкото според т.2 на сключеното между страните на 20.08.2010 год. споразумение, целящо до уреди окончателно отношенията между страните във вр. с продажбата на препарати за растителна защита, семена и торове и да погаси всички възникнали от него задължения за купувача – първоначален ищец, ответникът [фирма] е бил задължен да осъществи жътвата на дължимите му се 622 т. слънчоглед, то липсата на категорични доказателства за постигнато впоследствие изрично съгласие между съконтрахентите, с което тази дейност е възложена на ищеца и е конкретизирано дължимото на последния възнаграждение, изключва да е налице надлежно възникнало в тежест на ответната по първоначалния иск страна задължение за плащане на претендираната сума въз основа на договор за изработка. Поради недоказаност на предявения главен иск основан на чл.266, ал.1 ЗЗД, решаващият състав на Варненският апелативен съд е оставил без обсъждане въведеното от [фирма] правопогасяващо възражение за прихващане. Като неотносимо към твърдяната от ищцовото ТД промяна в първоначално постиганата между страните спогодба въззивният съд е преценил и упражнената чрез заплаха принуда процесната жътва да се извърши с техника, наетата от същия и работеща в района на ожънването, вместо с техниката на ответното ЮЛ.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, в частта му, предмет на подадената от Т. -2007” Е. касационна жалба, дават основание да се приеме, че формулираните въпроси № 2 и № 3 не са релевантни за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Изводите на решаващия съд за отсъствие на възникнало между страните правоотношение, породено от договор за изработка са направени въз основа на задълбочена преценка на доказателствения материал по делото и при съобразяване на заявените от страните доводи и възражения, които подробно са обсъдени, като сочената за упражнена от страна на ищеца принуда чрез заплаха е възприета само за причина, довела да се използване на определена техника за ожънването, но не и като относима към липсата на постигната между страните промяна – устна или писмена, в първоначално договорените клаузи на споразумението от 20.08.2010 год..
В този см. поставеният материалноправен въпрос, дори и да е значим правен въпрос, не е обусловил самостоятелно изход на делото по иска с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, поради което не би могъл да обоснове наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отделно от горното само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и когато работата не е извършена самоволно, или е осъществена вместо задълженото лице, вкл. с негово съгласие, тези действия сами по себе си не са индиция за наличие на договор за изработка, елементите от фактическия състав на който подлежат на изрично установени чрез пълно и главно доказване в процеса.
По отношение на въпрос № 2 следва да се посочи, че така заявен същият е свързан всъщност с въведеното в касационната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което, по арг. от чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. Поради това дори и този въпрос да е евентуално неправилно разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт, сам по себе си, без конкретно да е посочено в какво се състои неправилното процедиране от въззивния съд или неправилното тълкуване на конкретната процесуална разпоредба, той не попада в обсега на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Първия от въпросите на касатора, който по своето естество е процесуалноправен, е несъмнено значим за конкретното дело, но по отношение на него не е осъществено подържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Както се сочи и в изложението на основанията за достъп до касационен контрол, този процесуалноправен въпрос е детайлно разяснен в т.19 на ТР № 1 от 04. 01. 2001 год. на ОСГК на ВКС – запазила действието си и при новата процесуална уредба, поради непроменената същност и функции на въззивната инстанция. Според цитираната задължителна практика дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава и затова във въззивното производство съдът прави самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и изгражда свои фактически и правни изводи по съществото на спора. В случая обстоятелството, че в съобразителната част на въззивното решение Варненският апелативен съд е извършил самостоятелен анализ на събраните по делото доказателства, като е направил собствените си фактически констатации и правни изводи, излагайки и съжденията си във вр. със същите, сочи, че твърдяното отклонение от задължителна практика на ВКС не е налице и селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК се явява недоказано.
Обосноваността на тези правни и фактически изводи и съобразяване на изграждането им с изискванията на процесуалния закон, което всъщност се оспорва с касационната жалба, са неотносими към предпоставките за допускане на касационно обжалване и като релевантни единствено към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
ІІ. По касационната жалба на [фирма]:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Същата касае въззивното решение на Варненския апелативен съд, в следните части: с която е потвърден първоинстанционния съдебен акт на ТОС за уважаване на предявения първоначален иск за сумата 1666.56 лв., продажна цена на предадена повече спрямо уговорената със споразумение от 20.08.2010 год. 4 340 т. пшеница и за сумата 416.85 лв., продажна цена на предаден повече с 0.620 т. слънчоглед; с която е осъден касатора да заплати на [фирма], гр.Стара З. сумата 17 914.70 лв., съдебни разноски по изп.д. № 2010766040906 на ЧСИ К. А. с рег.№ 766 на КЧСИ; с която е отхвърлен предявния срещу първоначалния ищец [фирма] насрещен иск за сумата 75 674.12 лв. обезщетение за вреди, поради неточно изпълнен договор /споразумение/ и за присъдените деловодни разноски.
Оплакванията са свеждат до недопустимост на обжалваното решение, в осъдителната му част, като алтернативно поддържаното касационно основание е за неправилност, по съображения за процесуална и материална незаконосъобразност на изводите на въззивния съд.
Приложното поле на касационното обжалване касаторът е обосновал с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 по отношение на определения за значим за крайния правен резултат на делото въпрос на процесуалното право, свързан с допустимостта на въззивния съдебен акт: 1. „След като въззивният съд установи, че първоинстанционният съд е решил спора на определено правно основание, но счете, че правното основание е друго, допустимо ли е с въззивното решение да решава спора на основата на приетото правно основание, или следва да приложи чл. 270, ал.3, изр.3 ГПК – да обезсили първоинстанционното решение?”.
Същото селективно основание се поддържа и по отношение на считаните за релевантни процесуалноправни и материалноправни въпроси, които уточнени в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/ 2010 год. на ОСГТК на ВКС са в раздел ІІ от изложението: 2.” Допустимо ли е след като в изпълнителното производство с влязло в сила постановление е разпоредено, че длъжникът дължи разноски на осн. чл.79 ГПК, в друго исково производство да се изменя това разпореждане, като разноските се възлагат на кредитора?; 3.” Допустимо ли е след сключено в изпълнителното производство споразумение, вкл. за дължимите разноски и за начина на погасяването им, при възникване на допълнителни разноски, които не са били предмет на същото, съдът да ги възлага на страната, която съгласно чл.79 ГПК не дължи разноски в изпълнителния процес?”; 4.” Предприетото изпълнение на споразумение за начина на уреждане на задължения, с които се новират тези, предмет на изпълнително производство явява ли се изпълнение по новиращото споразумение или то е изпълнение по прекратеното старо споразумение, предмет на изпълнителното производство?”5.” Представлява ли „събрана сума” по изп.дело по см. на ТТРЗЧИ направеното плащане и прехвърляне на собственост, вместо изпълнение на парично задължение, извършено извън изпълнителното дело по сключен договор за спогодба, след спиране на изпълнителното производство на осн. чл.420, ал.1 ГПК и при извършване на действия за обезпечаване на вземането по бъдещ иск от друг съдебен изпълнител? Дължи ли се в разглежданата хипотеза такса на осн. чл.26 ТТРЗЧСИ на съдебния изпълнител, чието производство е спряно”; 6.”Следва ли да се извършва преценка за дължимостта на таксата по чл.26 ТТРЗЧСИ във всеки конкретен случай?” и в раздел ІІІ : 1. „В какво се изразява неточното – лошо изпълнение при предаване на вещ с недостатъци по см. на чл.193 ЗЗД, или неточно изпълнение, свързано с количеството, когато същото следва да се определи в съответствие с установените търговски практики за рефракция с предмет на задължението родово определени вещи?”; 2 „Съставлява ли приемане на изпълнението без възражения за неточно изпълнение фактическото предаване на родово определени вещи, когато не е съставен предвидения в договора приемо- предавателен протокол?”.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:
Наистина според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая, обаче, такава вероятност за недопустимост на въззивното решение на Варненския апелативен съд, в сочената в касационната жалба негова част, не съществува.
Освен, че поставеният в тази вр. в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран, тъй като въззивният съд не е констатирал, че първостепенният съд е разгледал различни от посочените от ищеца, като основание на иска обстоятелства за заплащане на сумите 1666.56 лв. и 416.85 лв. и в този см. същият не е релевантен за делото, то съобразен предмета на спора, определен чрез наведените с исковата молба като основание на този иск, макар и лаконични факти и търсената чрез петитума защита дава основание да се приеме, че въззивният съд правилно е разгледал спора по същество и не приложил разпоредените от чл.270, ал.3, изр. посл. ГПК правни последици. Съобразявайки именно изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения на първоначалния ищец, на които е основана претенцията му за заплащане на сумите 1666.56 лв. и 416.85 лв. – стойност на предаденото и получено от ответното ТД в повече от дължимото на последното, според споразумението от 20. 08. 2010 год., количество пшеница и слънчоглед при определени цени на тон без ДДС и с ДДС и дадения с решението на ТОС отговор на същите въззивният съд е счел, че първата инстанция се е произнесла по иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД, но е определила неправилно правната му квалификация.
Не съществува спор в практиката на съдилищата и в тази насока са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК : № 101/12.07.2010 год., по т. д. № 857/2009 год. и № 98/ 28.05.2010 год., по т.д.№ 923/2009 год., че неправилната правна квалификация, дадена от първостепенния съд прави решението незаконосъобразно, а не недопустимо, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и в негова задължение е да даде вярна правна квалификация и въз основа на нея да разгледа иска.
Следователно в исковата молба ищецът излага твърденията си и предявява искането си към съда, а съдът е този който въз основа на тези твърдения определя правната квалификация на предявения иск и когато въззивният съд, в рамките на правомощията си установи, че първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, като е квалифицирал погрешно исковата претенция, както е и в разглеждания случай, той определя правилната правна квалификация.
Извън предмета на настоящето касационно производство са поставените в изложението правни въпроси от № 2 до № 6, които могат да бъдат база за добра теоретична разработка, но разгледани в контекста на решаващите мотиви на въззивния съд са хипотетични и ирелевантни за постановения краен правен резултат, тъй като не са били въобще предмет на обсъждане във въззивния съдебен акт, а съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е само този въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните, а не фактически изводи на съда по конкретното дело.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че по отношение на същите е недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което касаторът се позовава.
Аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текст, визираният селективен критерий не отговаря на вложеното в него от законодателя съдържание и съгласно приетото в т.4 от ТР № 1/ 19. 02. 2010 год. на ОСГТК на ВКС това обстоятелство само по себе си е достатъчно, за да се отрече приложимостта му.
Единствено за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че според задължителните указания в цитираната по- горе т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС разрешеният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото когато по конкретния правен спор се налага прилагане на закона по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, непълна или вътрешно противоречива и за да бъде изяснено съдържанието и е необходимо корективното и тълкуване от ВКС, както и когато поради обективна необходимост – настъпила промяна в обществените условия и законодателство следва да бъде изоставено едно вече дадено от ВКС тълкуване на конкретната правна норма, за да бъде възприето различно, каквито доводи касаторът въобще не е навеждал.
Що се касае до процесуалноправния въпрос в раздел ІІІ от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, то обстоятелството, че въззивният съд е определил обстоятелствата, които като спорни между страните подлежа на изясняване и е подложил на обсъждане всички събрани в първоинстанционното и въззивното производства доказателства и въведените от страните доводи и възражения, означава, че същият не се е отклонил от цитираната от касатора задължителна за съдилищата в страната съдебна практика и от постановките в служебно известното на настоящия съдебен състав ППВС № 1/53 год..
По отношение правилността на самата преценка на събраните по делото доказателства и неотносимостта и към предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК са изложени съображения при обсъждане на поставения от касатора – ищец идентичен процесуалноправен въпрос.
Разрешаването на формулираните в раздел ІІ от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправни въпроси е свързано всякога с конкретната преценка на доказателствения материал по отделното дело, поради което същите не биха могли да обосноват касационно обжалване по приложно поле и то въз основа на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, аргументирано отново единствено чрез възпроизвеждане на законовия му текст.
Както и самият касатор в тази вр. сочи, преценката дали да приеме вещ с качество под определените стандарти, принадлежи на кредитора, който има право на избор – да приеме за удовлетворяващо го изпълнението или да търси обезщетение за неточното изпълнение.
Следователно във всеки конкретен случай решаващият съд, въз основа на ангажираните по делото доказателства, ще изгради правен извод дали фактическото получаване на дължимите по договора родово определени вещи от кредитора означава приемане без възражение изпълнението на задължението за прехвърляне на собственост вместо дължимата парична престация и дали чрез него по взаимна воля на съконтрахентите е дерогирано предходно постигнато помежду им съгласие за съставяне на изричен документ, който го удостоверява, какъвто характер има и приемо-предавателния протокол.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция, деловодните разноски следва да останат за страните, така както са извършени от тях.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненският апелативен съд № 2921 от 08.11.2012 год., по въз.т.д.№ 471 /2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: