О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
Гр.С., 07.01.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.2564 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура С. срещу решение на Софийски апелативен съд, ГК, ІІс., №.1216/ 17.05.18 по г.д.№.291/18г., в частта, с което е потвърдено решение от 5.10.17 по г.д.№.7288/16 на Софийски градски съд, I-6с., за осъждане на Прокуратурата на Република България да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 З. 7000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване ведно със законната лихва считано от 7.03.16 до окончателното изплащане и съответни разноски.
Ответната страна Г. Д. С. оспорва жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление по чл.136 ал.1 НК /за това, че е нарушил правилата за безопасност на труда, като не е провел инструктаж на работното място, за което е бил длъжен в качеството на ръководител отдел, и с това е изложил на опасност живота и здравето на служител/, впоследствие той е бил признат за невиновен. Установил е и, че незаконното обвинение му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото за тях обезщетение, като е съобразил – продължителността на наказателното производство /повече от пет години–некратък период от време, през който ищецът е бил подложен на стрес, притеснения, неудобство от статута на обвиняемо лице/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен, обстоятелството, че не е била взета мярка за неотклонение, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния живот /душевни страдания, психически тормоз, тревожност, нарушена концентрация, влошен сън, социална изолация, нежелание за общуване дори с приятели, затваряне в себе си, промяна в характела – като, предвид заключението на СПЕ, влошеното общо психическо състояние е в причинна връзка с наказателното разследване – без да е налице психопатологична симптоматика или депресивно разстройство/, влошеното качество на личен и професионален живот, недоказването на твърдяните в исковата молба здравословни проблеми и прекратяването на заеманата длъжност поради обвиняването, съдът е приел, че обезщетение от 7000лв. е достатъчно да репарира претърпените неимуществени вреди. Изрично е отразил, че същото е съобразено с обстоятелството, че няма данни за трайни необратими последици върху психика, здраве, трудова заетост, начин на живот, като по-нисък размер при така доказаните по обем и интензитет вреди би бил занижен и неадекватен.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправни въпроси – относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/, и материалноправния въпрос относно приложението на чл.52 ЗЗД и понятието „справедливост“, как се определя и какво е съдържанието му, с оглед определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди /реш.№.376/21.10.15 по г.д.№.514/12, IV ГО, реш.№.61/28.04.16 по г.д. №.4546/15, III ГО, реш.№.251/21.12.15 по г.д.№.812/15, III ГО/.
Във връзка с първия въпрос следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“. Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В. съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително факта, че не е била взета мярка за неотклонение/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания, отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот, липсата на необратими негативин последици за здравето и недоказаността на част от твърдените в исковата молба вреди /т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намалянето му/, като обезщетението е в съответствие и с икономическите условия. Обстоятелства, на които не е налице позоваване и не са установявани по делото /напр. медийна разгласа/, не са били обсъждани и отчитани като фактор за присъждане на по-голямо обезщетение. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 ГПК.
Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г.
Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК – съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление – т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
С материалноправния въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието „справедливост“ според чл.52 ЗЗД и оттам – за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС – цитирани от касатора и други, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики, установени по делото /при база икономическия растеж и стандарат на живот/, при съобразяване на обстоятелството, че от една страна осъждането на деликвента съдържа признание за противоправното му поведение и за увреждането на пострадалия /което само по себе си има ефект на репарация за неимуществените вреди/, а от друга страна, че, дори когато се касае за вреди, които по своето естество и проява до определена степен не се нуждаят от доказване /напр. от задържане под стража/, те подлежат на обезщетяване в реален, а не в символичен паричен еквивалент. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение – като е съобразил сочените критерии, конкретните установени по делото обстоятелства и търпяни негативни последици като вид и интензитет. Правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика – поради което и не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора и на основание чл.38 ЗА, на пълномощника на ответната страна адв. Я. С. се дължи възнаграждение в претендирания размер 210лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд, ГК, ІІс., №.1216/ 17.05.18 по г.д.№.291/18г.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да плати на адв. Я. В. С. от САК,[жк], [жилищен адрес]0, 210лв. /двеста и десет лева/ адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ЗА.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: