Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
София, 07.01. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 27.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гълъбина Генчева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2802 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Производството e образувано по касационна жалба от А. Й. И. срещу въззивно решение № 141 от 12.04.2019 г. по възз. гр. д. № 108 /2019 г. на Плевенския окръжен съд, поправено по реда на чл.247,ал.1 от ГПК с решение № 184 от 07.05.2019 г. по същото дело, с което е отменено първоинстанционно решение № 245 от 21.12.2018 г. по гр. д. № 333 /2018 г. на Районен съд Левски и вместо него е постановено друго решение, с което е признато за установено по отношение на А. Й. И., че придобитият на 03.06.2002 г. по време на брака й с В. К. В. с нотариален акт № …., том …., рег. № 1461, дело ….. от 2002 г. на нотариус Х. К. апартамент № …., находящ се в [населено място], бл. ….. /51, вх. …., със застроена площ 84,56 кв.м., заедно с избено помещение № …., е лично имущество на съпруга В. К. В..
Жалбоподателката твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Ответникът по жалбата В. К. В. твърди в отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по установителен иск за признаване на право на собственост върху недвижим имот, за които след изменението на чл.280, ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното:
Предявен е иск за установяване, че придобитият чрез покупко-продажба по време на брака между страните, прекратен по-късно, апартамент, е изключителна собственост на бившия съпруг, тъй като е заплатен единствено с неговите възнаграждения за труд за участието му във военни мисии в чужбина, и при липсата на принос за придобиването му от бившата съпруга.
Ответницата оспорва иска, като твърди, че е допринесла за придобиването на апартамента чрез влагане на средства и труд и работа в домакинството. Обстоятелството, че закупуването е станало изцяло с парични средства на ищеца, получени за участието у като военнослужещ за военни мисии в чужбина, е признато за безспорно от ответницата. Безспорно е и, че от сключването на брака до закупуването на апартамента ответницата не е работила и не е реализирала трудови доходи.
Спорно е дали е оборена презумпцията за съвместен принос съгласно предвиденото в чл.19,ал.3 СК от 1985 г. (отм.), поради което не са приложими разпоредбите на чл.21 и чл.20 СК от 1985 г. (отм.).
Ответницата не е доказала възражението си, че е допринесла за придобиването на апартамента чрез влагане на средства и труд и работа в домакинството. По делото е доказано както заплащането на процесния апартамент със средства на ищеца, така и че по това време, предвид естеството на упражнявания от ищеца труд съпрузите не са живели в общо домакинство и ответницата не се е грижила за такова, няма данни за вложени от нея средства, тъй като е била без работа през периода, когато са набирани средствата за апартамента. Нещо повече, нейната собствена издръжка е била поета от заплатата на ищеца, която той е получавал по сметка и ответницата е ползвала негова банкова карта. Семейството не е имало деца, съответно няма принос от такова естество. Семейството не е имало лично стопанство или друг източник на доходи и финансова подкрепа.
Крайният извод на въззивния съд е, че е оборена презумпцията за съвместен принос по чл.19,ал.3 от СК от 1985 г. (отм.), поради което въззивният съд признава за установено, че процесният апартамент е лична собственост на В. В..
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане до касационно обжалване по чл.280,ал.2 от ГПК. Аргументи за това са, че въззивният съд е приложил закона (разпоредбите на чл.23 и чл.21 от СК, респективно чл.21 и чл.19 от отменения СК от 1985 г.) в неговия противоположен и несъществуващ смисъл и че изводът на въззивния съд за оборена презумпция за съвместен принос противоречи на установеното от приетите по делото доказателства.
При запознаване със съдебното решение (с неговите мотиви) настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на визираните разпоредби на материалния закон, нито да е очевидно необосновано.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката извежда и материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с решения и определения на ВКС:
Следва ли въззивния съд да докладва жалбата и отговора? Може ли да приеме за установено нещо различно от фактите, по своя преценка да променя заявените от страните по съответния процесуален ред обстоятелства и факти, или да констатира нарушение на съдопроизводствените правила без съответно оплакване в жалбата? Как следва да се процедира, когато въззивната инстанция счете, че докладът на първоинстанционния съд относно предмета на делото и разпределяне на доказателствената тежест е неправилен (непълен)? Може ли без оплакване от някоя от страните за непълен доклад, неправилно разпределена доказателствена тежест и непълни указания във връзка с нея, и без да е обявил пред страните, че е констатирал такива до приключване на пренията във втората инстанция, едва с решението си въззивният съд да възлага доказателствена тежест?
Въпросите не са обуславящи, въззивният съд е обсъдил доводите на страните във въззивната жалба и отговора, релевантните за спора факти, посочил е кои от тях са безспорни, обсъдил е събраните по делото доказателства за фактите, които се оспорват (за наличието на принос от ответницата). Искът е уважен не поради непредставянето на доказателства от страна на ответницата, такива са събрани, но от тях не се установяват факти в подкрепа на установената с разпоредбата на чл.19 СК (отм.) презумпция за принос. Искът е уважен поради това, че ответницата не оспорва част от фактите, на които се основава искът (безспорните факти не подлежат на доказване, а се считат за установени), ищецът е доказал останалите факти, на които основава своя иск (и те се считат за установени) и установените факти оборват презумпцията за съвместен принос.
Видно от изложеното, фактите, които въззивният съд приема, че оборват презумпцията за съвместен принос са: че всички парични средства, с които е купен процесният апартамент, са събрани от възнагражденията на ищеца като военнослужещ в задгранични военни мисии, което е безспорно между страните, че от сключването на брака до закупуването на апартамента ответницата не е работила и не е реализирала трудови доходи, което е безспорно между страните, а ответницата се е издържала със средства от възнаграждението на ищеца, че по това време, предвид естеството на упражнявания от ищеца труд, съпрузите не са живели в общо домакинство и ответницата не се е грижила за такова, нито за деца, каквито страните не са имали, че страните не са имали други източници на доходи.
Ответницата не е оспорила тези факти, нито е твърдяла факти, които да ги изключват, поради което въпроси свързани с доказването на такива факти (които не е твърдяла) не са обуславящи.
Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, обуславящите въпроси са за правилната квалификация на иска и за това дали приетите от него за установени факти оборват презумпцията за съвместен принос. Такива въпроси не са изведени, от което следва извод за липсата на основание за допускане на касационно обжалване. Но за пълнота ще бъдат обсъдени останалите изведени въпроси.
Как следва да процедира въззивният съд, когато в мотивите на решението си приеме, че не подлежат на преобразуване по чл.23 от СК (чл.21 от СК от 1985г.) паричните средства, за които единият съпруг е направил твърденията, че са негови лични, реализирани по време на брака, че подлежат на трансформация и че закупения с тях имот следва да се счита за негов личен поради трансформация на лично имущество: позовавайки се на обстоятелството, че понеже не са сред средствата, посочени в чл.20,ал.1 от СК от 1985г., да направи извод, че ищецът не е предявил иск за трансформация на лично имущество, т.е. да го счете за недопустим и самоволно да приеме, че ще разгледа иск за липса на принос по чл.21,ал.4 от СК, или да приеме, че предявеният иск не е доказан, тъй като страната не е доказала закупуването на имота с лични средства, подлежащи на трансформация, и да го отхвърли като неоснователен, без да разглежда изключителен принос при липса на изрично предявен иск по чл.21,ал.4 от СК? Различни или еднакви са обстоятелствата, които подлежат на доказване при исковете с правно основание чл.23,ал.1 (чл.21,ал.1 от СК от 1985г.) и чл.21,ал.4 от СК, какви обстоятелства подлежат на доказване при предявен иск по чл.23 от СК (чл.21 от СК от 1985г.) и върху кого лежи доказателствената тежест?
Въпросите не са обуславящи. Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд, искът не е основан на твърдения за лично имущество по смисъла на чл.20 СК от 1985 г. (отм.) и за преобразуване на лично имущество по смисъла на чл.21 СК от 1985 г. (отм.), а на твърдения за факти, които изключват съвместния принос, предвиден в чл.19 СК от 1985 г. (отм.), поради което и въпросите, свързани с искове с такава правна квалификация (по чл.20 и чл.21 СК от 1985 г.) не са обуславящи.
Ако предмет на изследване по делото е наличието или липсата на принос по смисъла на чл.21,ал.2 от СК (чл.19,ал.2 от СК от 1985г.) при закупуване по време на брака на имот, следва ли да се докаже пълна липса на принос от съпруга, чийто принос за възникване на СИО ищецът цели да изключи , или е достатъчно да се установи, че ищецът е вложил при закупуване на имота финансови средства реализирани от труда му, и наравно с ответника е полагал грижи за бита на семейството , за да се изключи приносЪТ на ответника?
Въпросът не е обуславящ, той не се основава на приетото за установено от въззивния съд, че всички парични средства, с които е купен процесният апартамент, са от възнагражденията на ищеца като военнослужещ в задгранични военни мисии, което е безспорно между страните, че от сключването на брака до закупуването на апартамента ответницата не е работила и не е реализирала трудови доходи, което е безспорно между страните, а ответницата се е издържала със средства от възнаграждението на ищеца, че по това време, предвид естеството на упражнявания от ищеца труд съпрузите не са живели в общо домакинство и ответницата не се е грижила за такова, нито за деца, каквито страните не са имали, че страните не са имали други източници на доходи.
Жалбоподателката извежда и въпроси за задълженията на въззивния съд правилно да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства и доводите на страните; За задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и доказателствата за тях съвкупно и съобразно процесуалните правила, в частност разпоредбите за преценка на събраните по делото гласни доказателства, за които твърди, че са разрешени в противоречие с посочени от него решения на ВКС.
Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както твърди жалбоподателката, тъй като въззивният съд е обсъдил доводите на страните и е изложил своите изводи за релевантните за спора факти въз основа на преценка на събраните по делото доказателства.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателката няма право на разноски. Искането на насрещната страна за заплащане на направените разноски за процесуално представителство в размер на 500 лева съгласно представен списък за разноски е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 141 от 12.04.2019 г. по възз. гр. д. № 108 /2019 г. на Плевенския окръжен съд, поправено по реда на чл.247,ал.1 от ГПК с решение № 184 от 07.05.2019 г. по същото гражданско дело.
Осъжда А. Й. И. да заплати на В. К. В. сумата 500 (петстотин) лева, представляващи разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.