4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
гр. София, 08.01.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 136 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1564 от 18.07.2013г., постановено по гр.д. № 4327/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав, с което е потвърдено решение № 1557 от 15.08.2012г. по т.д. № 1973/2010г. на СГС в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.405 /отм./ ТЗ за заплащане на сумата 30 947,38 лева, представляваща обезщетение за забава, изплатено от касатора, като погасено по давност, както и за заплащане на сумата 3400 лева, представляваща изплатени такси и разноски.
Касаторът поддържа, че предявеният от него иск е един – за сумата 139 347, 38 лева, представляваща всичко изплатено от [фирма] по изп.д. № 204/11г. на ДСИС-Ш., като не е предявен отделен иск за лихва от 30 947,38 лева, който да е погасен по давност. Поради това счита за неправилен извода на въззивния съд, че искът за лихва е погасен по давност. Поддържа още, че претенцията за законна лихва върху главницата не е самостоятелен иск, тъй като при непозволено увреждане тя се дължи по силата на закона от датата на увреждането и в случая такава лихва не е присъдена по отделен иск, а е присъдена така, както е поискано – с начална дата 06.03.2009г. Поради това счита, че няма как тази претенция да е погасена по давност, тъй като претендираният от него размер е изчислен изцяло от съдебния изпълнител съобразно началния момент, посочен от съда. Твърди, че в отговора на исковата молба ответникът не е конкретизирал точно какво възражение за изтекла погасителна давност прави, поради което възражението му е неконкретизирано. Поддържа, че неправилно е отхвърлено и искането му за присъждане на изплатените разноски по гр.д. № 139/09г. на Л. в размер на 3400 лева, тъй като тези разноски са събрани от касатора по изпълнителното дело. Допускането на касационно обжалване касаторът обосновава с наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по разрешения от въззивния съд материалноправен въпрос относно това „има ли изтекла погасителна давност за лихви върху присъдената сума за изплащане на вреди от непозволено увреждане при условие, че законната лихва не е присъдена по отделен иск, а е присъдена, както е поискана, с начална дата от деня на увреждането” и при условие, че не е предявен против застрахователя отделен иск за изплатената законна лихва. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, че въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.409 /отм./ ТЗ за заплащане на сумата 30 947,38 лева, представляваща платена от ищеца лихва върху присъдено обезщетение за неимуществени вреди, и за заплащане на сумата 3 400 лева, представляваща заплатени такси и разноски, е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е приел, че искът за лихва е погасен по давност. Приел е, че вземането за лихви се погасява с изтичане на тригодишна давност, считано от настъпване на непозволеното увреждане, както и че липсват данни за прекъсване на давността. По отношение на таксите, платени в производството по гр.д. № 139/09г. на Ловешки окръжен съд, както и по гр.д. № 411/10г. на Великотърновски апелативен съд, въззивният съд е счел за приложима разпоредбата на чл.9, ал.4 от Наредба № 18 от 10.11.2004г. за задължителното застраховане /отм./, тъй като тази разпоредба в частта за разноските не противоречи на нормата на чл.405 /отм./ ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3 ГПК правен въпрос относно това дали се погасява с изтичането на кратка тригодишна погасителна давност вземането на застрахования деликвент спрямо неговия застраховател за изплатената от него сума, представляваща законна лихва върху обезщетението за вреди от настъпило ПТП, при условие, че законната лихва не е присъдена по отделен иск, а е присъдена, както е поискана – с начална дата от деня на увреждането, и при условие, че не е предявен против застрахователя отделен иск за изплатената законна лихва, е релевантен, но по отношение на него не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
По въпроса за приложимата погасителна давност по отношение вземането на увредения за мораторна лихва в хипотезата на предявен срещу застрахователя пряк иск съдебната практика е уеднаквена с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 72 от 30.04.2009г. по т.д. № 475/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 96 от 18.07.2011г. по т.д. № 610/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 67 от 24.06.2011г. по т.д. № 323/2010г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение № 96 от 18.07.2011г. по т.д. № 610/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., в които е прието, че вземането за лихва върху обезщетението за вреди от ПТП се погасява с изтичането на кратката тригодишна давност, считано от настъпване на увреждането. Прието е, че с оглед предмета на спора – вземане за законна лихва, неговия правен характер – не само неговата акцесорност, но и относителната му самостоятелност, както и обстоятелството, че то има периодичен характер, за погасени по давност следва да се считат онези платежи, които са извън тригодишния период, преди датата на исковата молба. Тези разрешения са приложими и в разгледаната от въззивния съд хипотеза на предявен от застрахования деликвент пряк иск против неговия застраховател за заплатената на увреденото лице законна лихва с оглед идентичността на основанието на претенциите – претенции за законна лихва. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при произнасяне по възражението за погасителна давност се е съобразил с характера на изплатеното от застрахования деликвент обезщетение, без значение дали в исковата молба претенцията за изплатена законна лихва е посочена като самостоятелен иск. Касаторът не е представил доказателства за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като не е представил влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по формулирания въпрос. Поради това настоящият състав приема, че формулираният материалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, нито се решава противоречиво от съдилищата.
Не е налице и твърдяното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулирания от касатора материалноправен въпрос. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай жалбоподателят е обосновал съображенията си на фактите по конкретното дело и е посочил бланкетно, че отговорът на формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, без да аргументира твърденията си, като обоснове релевантността на разгледания от въззивния съд правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, по формулирания правен въпрос е налице постоянна съдебна практика.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1564 от 18.07.2013г., постановено по гр.д. № 4327/2012г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: