О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 6
гр. София, 09.01.2020 год.
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова ч. гр. д. № 4282 по описа за 2019 год. на ВКС, ІІ г. о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на А. М. О. и Л. К. О., чрез пълномощника им адв. Г. Ю., против въззивно определение № 2440 от 19.07.2019 год. по ч. гр. д. № 3268/2019 год. на Софийския апелативен съд. С него е потвърдено първоинстанционното определение № 714 от 12.02.2019 год. по гр. д. № 24/2019 год. на окръжен съд, гр. Благоевград, с което е прекратено производството по делото като недопустимо и е върната исковата им молба, както е потвърдено и определението с № 1915 от 24.04.2019 год. по същото дело, с което на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е допълнено първото с присъждане на направените от ответника разноски.
По съображенията, изложени в частната касационна жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното определение, като искането за допускане на касационното му обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК се обосновава с допуснати процесуални нарушения относно редовността на исковата молба. Съдът не е съобразил, че в същата не са изложени фактически твърдения/обстоятелства „относно процесуалното поведение на ищците по време на изпълнителното производство и в какво качество е участвал в него ищецът А. О.”, отстраняването на които нередовности е следвало да укаже на жалбоподателите. Освен това произнасянето на съда е обосновано с незаявени от ответника възражения относно признаване на правото на А. О.. Формулиран е и процесуалноправният въпрос: Допустимо ли е съдът, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, да постанови акт въз основа на незаявено признание на ответника, с който да прегражда хода на производството. Жалбоподателите поддържат произнасянето по него да е в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС – решение № 136 от 17.10.2019 год. по гр. д. № 2673/2018 год. на ІІ г. о., определение № 370 от 27.06.2018 год. по гр. д. № 350/2018 год. ІІ г. о., решение № 49 от 2.07.2019 год. по т. д. № 775/2018 год., І т. о.
В постъпилия в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът Ю. П. Д., чрез пълномощника си адв. Ал. М., оспорва подадената жалба. Претендира присъждане на разноските по делото.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на второ отделение на гражданската колегия, след преценка на наведените доводи и релевираните основания за допускане на касационното обжалване намира следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу въззивно определение, подлежащо на касационно обжалване съобразно критерия по чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. след изм. ДВ, бр.86/2017 год./ и е налице изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед на това същата е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на производството на основание чл. 130 ГПК въззивният съд приел, че не е налице правен интерес у ищците за предявяване на иск по чл. 498, ал. 2 ГПК. Разпоредбата предвижда възможност при наличие на конкуренция на права намереното в имота при въвода трето лице да защити своите права с предявяването на иск за собственост. Законът не поставя изискване това трето лице да не е било страна в изпълнителното производство. За да е допустим предявения от него срещу купувача по публичната продан иск за собственост следва да е налице правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка за търсената защита. Същият се извежда от посочените в обстоятелствената част на исковата молба факти, които в случая са относими към придобивното правно основание на ищците – реализирано право на строеж и давностно владение от 2003 год. до настоящия момент. Притежаването на правото на собственост от ищците към момента на публичната продан не се оспорва от ответника, с оглед деривативния характер на този придобивен способ на вещни права, съгласно чл. 496, ал. 2 ГПК, т. 3 на ТР 4 от 11.03.2019 год. по т. д. № 4/2017 год. ОСГТК на ВКС. С влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива правото на собственост, като се погасява това на длъжника, като изложените в този смисъл факти от ищците не обосновават наличието на правен интерес от предявения от тях срещу купувача иск за собственост, още повече, че ищците са и длъжници в изпълнителното производство.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Жалбоподателите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането до касационно разглеждане. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора и да е от значение за решаващата воля на съда, както и да е налице релевираната допълнителна предпоставка. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. Поставените в изложението въпроси относно редовността на исковата молба и наличието на правен интерес, макар и да имат обуславящо значение за предявяването на иска за собственост, в случая не могат да обосноват наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето по тях кореспондира със задължителната съдебна практика, вкл. и цитираната такава. При данните по делото за наличието на влязло в сила постановление за възлагане и осъществен въвод във владение в имота на ищците, предмет на изпълнението срещу тях, обосноваването на предявения от тях срещу купувача на публичната продан иск с придобивното им основание не може да обоснове правен интерес за търсената защита с иск за собственост, съгласно чл. 498, ал. 2 ГПК. Изводът на съда е обусловен от изложените в исковата молба фактически твърдения за придобиване на право на собственост, което не се оспорва от ответника, напротив, ползва го с оглед придобиването на същото на проведената публична продан, поради което и доводите на жалбоподателите за нередовност на подадената от тях искова молба не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Въвеждането на нови твърдения в жалбата също не могат да обосноват такъв извод, поради което и изложените съображения представляват доводи за неправилност на изводите на съда. Такъв довод представлява и формулирания в изложението процесуалноправен въпрос. Липсата на общата предпоставка е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, което прави безпредметно обсъждането на представената съдебна практика с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, защото не е налице нито една от хипотезите, които предполагат това основание – видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, наличие на явна необоснованост. В случая такива пороци на въззивния акт не се констатират.
Поради липсата на релевираните от жалбоподателите основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното определение не може да се допусне до касационно обжалване, вкл. и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК. Макар и да са изложени съображения за неправилност на извода на въззивния съд за присъждане на разноските на ответника, липсват конкретни основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение в тази му част, а не е налице и очевидна неправилност по изложените по-горе съображения.
С оглед изхода на настоящето производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателите следва да заплатят на ответника направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 2440 от 19.07.2019 год. по ч. гр. д. № 3268/2019 год. на Софийския апелативен съд, с което са потвърдени определения №№ 714 от 12.02.2019 год. и 1915 от 24.04.2019 год., двете постановени по гр. д. № 24/2019 год. на Благоевградския окръжен съд.
Осъжда А. М. О., ЕГН [ЕГН] и Л. К. О., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 2 да заплатят на Ю. П. Д. направените по делото разноски в размер на 1 700 лв. /хиляда и седемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: