6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
[населено място], 12.01.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори и декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 5825/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от ЦДГ „Пролет”, [населено място], общ. Х., обл. Б., приподписана от пълномощника й адвокат С. Н. от АК-С., против въззивно решение № 2716 от 19.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 75/2015 г. на Благоевградския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 3456 от 22.11.2014 г., постановено по гр.д. № 388/2013 г. на Гоцеделчевския районен съд, са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване уволнението на Б. Ю. Г., извършено със заповед № 81/21.03.2013 г. на кмета на [община], за незаконно, по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на предишната работа на длъжност „директор на ЦДГ „Пролет”, [населено място], общ. Х. и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 4 760, 84 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение. Релевира касационните основания за отмяна по чл. 282, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени предявените искове за отмяна на уволнението, възстановяване на предишната работа и обезщетение за оставане без работа, съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулираните правни въпроси са: подлежи ли на съдебен контрол правото на работодателя да променя изискванията за образование и квалификация за определена длъжност и дължи ли въззивният съд произнасяне по всички доводи във въззивната жалба, дори когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят се позовава и представя съдебни решения, както следва: решение № 696 от 12.07.2001 г. на IV г.о. на ВКС постановено по гр. д. № 1716/2000 г., постановено по стария процесуален ред, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 66 от 19.03.2013 г. на III г.о. на ВКС, постановено по гр.д. № 870/2012 г. и решение № 283 от 14.11.2014 г. на IV г.о. на ВКС, постановено по гр.д. № 1609/2012 г.
Ответницата по касационната жалба Б. Ю. Г., чрез пълномощника си адв. А. К. – М. от АК – К. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира и направените за касационната инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд е приел, че ищцата е работила при ответника по силата на трудов договор от 02.10.1998 г., като със заповед № 237/28.08.2009 г. на кмета на [община] й е наложено дисциплинарно наказание уволнение, което с решение № 486/22.11.2011 г, постановено по гр.д. № 897/2011 г. на Окръжен съд – Благоевград е признато за незаконно, отменено е и ищцата е възстановена на работа, като в установения срок със заявление до кмета на общината е изразила желание да заеме длъжността „директор на ЦДГ „Пролет“. За заеманата от нея длъжност работодателят е изготвил и утвърдил нова актуална длъжностна характеристика, като в графа вид и равнище на образованието е посочено като изискване висше образование по специалност „Предучилищна и начална педагогика“ на образователно-квалификационна степен „магистър“ и учителски стаж минимум 5 години. В тази връзка с процесната заповед № 81/21.03.2013 г. е прекратен трудовия й договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, поради това, че служителят не притежава необходимото висше образование, професионално-квалификационна степен “магистър“ по специалност “предучилищна и начална училищна педагогика” за изпълнение на длъжността “директор детска градина”, считано от 21.03.2013 г., а ищцата е притежавала висше образование специалност „предучилищна педагогика”. Като е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, съгласно чл. 272 ГПК, въззивният съд е изложил съображения, че от страна на ответника е налице злоупотреба с право, поради което е допустим съдебен контрол и върху преценката на работодателя по целесъобразност, с оглед изискването за добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения и недопускане на пряка или непряка дискриминация, когато е въведено в предмета на спора. Съдът е приел, че не е налице промяна в нормативните изисквания, регламентиращи изискването за образование на директорите в ЦДГ нито в Закона за народната просвета, нито в друг нормативен акт, като въведената промяна не произтича от обективна нужда и не цели постигане на определени позитивни резултати, а единствено е с оглед уволнение на ищцата. За пълнота на изложението въззивният съд се е позовал на решение № 293/22.11.2013 г. на Комисията за защита от дискриминация, с което по отношение на работодателя е установено, че е осъществил пряка дискриминация на основа признак „образование“ и признак „лично положение“ по отношение на ищцата, като е констатирана липса на доказателства, обуславящи извод за промяна в изискванията за заемането на длъжността. При така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че извършеното от работодателя уволнение е незаконосъобразно, поради което заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение следва да бъде отменена, а като последица от това ищцата да бъде възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност и е уважен и третият обективно съединен иск за присъждане на обезщетение за принудителна безработица.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като жалбоподателят не е обосновал поставените въпроси, които са от значение за делото, да са разрешени при хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но тъй като е представено като съдебна практика и решение на ВКС, постановено по стария процесуален ред е налице и основанието за допускане на касационното обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В изложението се сочи, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика и са посочени решения на ВКС.
По първия поставен въпрос, свързан с допустимостта на съдебния контрол върху преценката на работодателя за образователните изисквания за заемане на длъжността, въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВКС, че преценката дали е била необходима промяната в образователните изисквания за заемане на длъжността е за целесъобразност и принадлежи само на работодателя, а не на съда. Само когато въведените изисквания не са свързани по никакъв начин с характера на работата, съдът може да прецени, че е налице злоупотреба с право. Съдебният контрол в хипотезата на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите. Злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание е чрез законово допустими средства да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ /допустимо, възможно само по себе си правно действие/, е използвана целенасочено да се прекрати трудовият договор с конкретен работник или служител. За да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. Злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице, когато се установи, че единственото желание на работодателя е чрез законово допустими средства да постигне една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. В този смисъл е и решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК – решение № 66 от 19.03.2013 г. на III г.о. на ВКС по гр. д. № 870/2012 г., на което се позовава касаторът.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по втория правен въпрос от процесуално естество, тъй като с въззивното решение съдът е съобразил задължението си да обсъди всички обстоятелства относно правно релевантните факти, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните по спора. Освен, че не е налице соченото противоречие с приложената съдебна практика, въззивният съд е съобразил и задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В. съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Дейността на въззивния съд обаче не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. Дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по установяване на фактите и прилагането на правото. Когато въззивният съд потвърждава първоинстанционното решение, той мотивира своето решение като с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първонстанционния съд. Тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правни изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност. Но и в такъв случай съдът мотивира решението си като прави свои мотивите на първоинстанционния съд, с които обосновава изводите си по съществото на спора. В този аспект решението на въззивния съд в настоящия случай е съобразено с посочената съдебна практика. В случая решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства. Поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд е препратил съобразно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, като същевременно е отговорил подробно и мотивирано на оплакванията във въззивната жалба.
Като краен извод, поставените в изложението правни въпроси, обуславящи изхода на делото, отнесени към хипотезата на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, са разрешени в съответствие със задължителната практика на ВКС. Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 500 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 2716 от 19.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 75/2015 г. на Благоевградския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 2613/05.08.2015 г. на ЦДГ „Пролет”, [населено място], [община], обл. Б..
ОСЪЖДА ЦДГ [фирма], [населено място], [община], обл. Б. да заплати на Б. Ю. Г. от [населено място], [община], обл. Б. направените по делото разноски за настоящото касационно производство в размер на 500 /петстотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: