О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
гр. София, 15.02.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова търговско дело № 60107 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2642 от 15.04.2016 г. на [фирма], представляван от В. С. Ч., [фирма], представлявано от Ч. Д. Ч. и лично от Ч. Д. Ч. – и тримата чрез адвокати П. Т. и Р. Д. от АК – В. против решение № 35 от 12.02.2016 г., постановено по в.т.д.№ 809/2015 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
Ответникът по жалбата „Р. (Б.)“ ЕАД, чрез юрисконсулт А. Ц., е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява, че не са налице основанията за допускане до касация, евентуално – че жалбата е неоснователна. Претендира присъждането на разноски, включително 1 000 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК. Съдържа доводи за неправилност на решението.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – чл. 273 ГПК, апелативният съд е потвърдил решение № 624 от 20.07.2015 г., постановено по търг.д.№ 1753/2014 г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е признато за установено по отношение на [фирма] , [фирма] и Ч. Д. Ч., че дължат солидарно по заповед за незабавно изпълнение № 27 от 22.01.2014 г., издадена по ч.гр.д.№ 72/2014 г. по описа на Районен съд – Търговище на [фирма] (кредитор по договор за микрокредитиране № 60782 от 26.08.2008 г. и анекси към него № 1 от 18.12.2009 г., № 2 от 10.03.2010 г., № 3 от 28.10.2010 г. и № 4 от 31.05.2012 г.) следните суми: (1) 39 754,22 евро – предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане; (2) 354,93 евро – сборно вземане за договорни лихви, претендирани като начислени по същия договор като ежемесечно възнаграждение за ползване на кредита с падежи от 05.08.2013 г. до 07.10.2013 г.; (3) 2 349,76 евро – сборно вземане на наказателни лихви, формирано от неустойка по т.5.1 и т.5.2 от анекс 4, начислени от съответен просрочен падеж на вноска по главница или лихва в периода 05.08.2013 г. до 08.10.2013 г. и неустойка по т.5.1 от анекс 4 за периода: 08.10.2013 г. до 19.01.2014 г., както и (4) 195.14 евро – комисионна за управление за периода 05.09.2012 г. – 04.09.2013 г., на основание чл. 430 ТЗ и чл. 92 ЗЗД по иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от [фирма].
За да постанови този резултат и прилагайки разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел, че на 26.08.2008 г. е сключен Договор за банков кредит за сумата 50 000 евро, длъжник по който е [фирма], представляван от В. С. Ч., а съпругът на В. С. Ч. е посочен като съдлъжник. Последвало е сключването на анекси, с които са уговорени нови условия за погасяване на кредита и които съдържат признание за параметрите на вече натрупания дълг (просрочени главници, договорни лихви). Въз основа на този факт е прието, че дори първоначално механизма на формиране на лихвата (стойност на банков ресурс /СБР/ + надбавка) да не е бил детайлизиран, още първия анекс представлява спогодба за размера на вече възникналите задължения и подробно уговорен механизъм за формиране размера на лихвата занапред. При сключването на последния (четвърти по ред) анекс на 31.05.2012 г. е подписан и Договор за поръчителство, въз основа на който е ангажирана отговорността и на [фирма]. Предвид забавата на длъжника по отношение на вноските за м. август и м. септември, в края на м. септември 2013 г. банката е изпратила изявления за предсрочна изискуемост на кредита, които са връчени съответно на 07.10.2013 г. на [фирма] и на 08.10.2013 г. на [фирма] и на Ч. Д. Ч.. Последвало е подаването на заявление по чл. 417 ГПК на 21.01.2014 г.
Произнасяйки се по въведените с въззивната жалба оплаквания, АС – Варна е приел за неоснователни доводите, че по отношение на сключения на 26.08.2008 г. Договор за банков кредит намират приложение правилата на Закона за защита на потребителите. Оплакване, че ответниците не дължат изпълнение по договора за кредит, тъй като не са имали информация относно размера на променливия коефициент СБР (стойност на банков ресурс), спрямо която се определя задължението им, е направено за първи път с въззивната жалба и не подлежи на разглеждане от въззивния съд, но за пълнота е посочено, че то е и неоснователно, тъй като задълженията са договорени в конкретен размер с погасителния план към договора за кредит, както и с последващите четири анекса към него. Оплакване, че искът срещу поръчителя – трети ответник е недопустим поради подаване на заявлението извън преклузивния срок за това по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, също е направено за първи път с въззивната жалба и отново за пълнота е посочено, че и то е неоснователно, тъй като предсрочната изискуемост на кредита е обявена от банката на кредитополучателя и на поръчителя съответно – на 07.10.2013 г. и на 08.10.2013 г., а заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение общо срещу тримата ответници е подадено на 21.01.2014 г. – в рамките на 6-месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, респективно – отговорността на поръчителя не е отпаднала. Като неоснователно е преценено и оплакването за липса на редовно обявяване на кредита за предсрочно изискуем на длъжниците преди подаването на заявлението до заповедния съд съгласно т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Прието е, че връчването на съдлъжника и на дружеството-поръчител е извършено съобразно чл. 5, ал. 2 от Общите условия на Комисията за регулиране на съобщенията (обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г.), като не е опровергано от адресатите получаване от пълнолетен син на съдлъжника и управител Ч. Ч.. Споделени са мотивите на първата инстанция, че липсата на вписани промени в ТР относно регистирацията на адреса на управление на едноличния търговец на мястото, където вече е било установено фактическо напускане, не може да опровергае истинността на официалното удостоверяване на връчителя, посетил именно регистрирания адрес. Фактическото напускане на адреса изцяло покрива хипотеза, предвидена в чл. 50, ал. 2 ГПК като фикционна предпоставка за редовна кореспонденция с търговец. Именно такава хипотеза е допълнително уговорена между страните и в чл. 9 от първоначалния договор и възпроизведена в чл. 19 от анекс 2 и чл. 13 от анекс 3, като страните са се съгласили, че писмените изявления ще се считат получени от адресатите, ако са достигнали до обявените от тях при договарянето адреси. Доколкото тази уговорка възпроизвежда допустима от закона фикция на уведомяване на търговец, следва да бъде зачетена в отношенията между страните.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят е извел следните правни въпроси, с които обуславя предпоставките за допускане до касация, а именно:
(1) „За да е удостоверено обстоятелството, че търговецът е напуснал адреса, връчителят следва ли да събере сведения от съседите дали е познат търговеца на адреса, пребивавал ли е на този адрес, кога и до кога, които сведения да отрази в съобщението ? Констатацията, че фирмата е напуснала адреса, няма офис и служители, без посочената проверка, опорочава ли констатациите на връчителя, че търговецът е напуснал адреса ?” ,
(2) „При оспорено авторство на положен подпис в обратна разписка, с която е доставено писмо за обявяване на кредит за предсрочно изискуем и категорично установяване, че положения подпис не е на получателя, следва ли да бъде изследвано авторството на положената фамилия ?“ ,
(3) „При оспорване от ответника, че положеният подпис в известие за доставяне на писмо за обявяване на кредит за предсрочно изискуем, в чия доказателствена тежест е да се установи, че авторството на положения подпис и фамилия са поставени от друго лице – пълнолетен член на семейството, включително и за търговско дружество ?“ ,
(4) „При липса на наведени твърдения от страна на ищеца за осъществено връчване по реда на чл. 46, ал. 4 във връзка с ал. 1 и 2 от ГПК, допустимо ли е съдът да възприеме, че е налице редовно връчване на писмо с уведомление за предсрочна изискуемост, включително и за търговец ?“ и
(5) „Допустимо ли е съдът, без да укаже на страната, да възприема, че тя е следвало да докаже отрицателния факт, че писмата с уведомления за предсрочна изискуемост на кредита не са получени и подписът не е положен от друго лице – пълнолетен член на семейството, като при липсата на твърдения от която и да е страна следва ли изобщо да се изисква изключване по безсъмнен начин на „възможност” за връчване на трето лице ?”.
Касаторът поддържа, че първият от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с Решение № 123 от 28.09.2012 г. по търг.д.№ 530/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 546 от 13.01.2012 г. по гр.д.№ 508/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 17 от 24.01.2011 г. по гр.д.№ 1516/2010 г. на ВКС, І г.о. Счита, че произнасянето на ВКС по останалите въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:
Както е прието с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. По отношение на първия поставен въпрос се поддържа наличие на противоречие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията по т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК в тази категория, обосноваваща основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се включват тълкувателните решения и постановления на Пленума на ВС, тълкувателните решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ (обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г., отм.); тълкувателните решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираните от касаторите съдебни актове представляват решения на ВКС, постановени в производства по отмяна по реда на глава ХХІV от ГПК и следователно не формират задължителна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно те не съдържат произнасяне по релевантния въпрос относно предпоставките да се приеме, че е налице редовно извънсъдебно връчване на изявления, а съдебните състави са обсъждали редовността на съдебно връчване на книжа. В този смисъл посочената от касаторите практика се явява неотносима към първия поставен въпрос и не обосновава наличието на селективните критерии както по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По отношение на питанията под №№ 2 – 5 касаторите поддържат, че е налице основанието за допускане по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да се приеме, че един правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, необходимо е страната-касатор да обоснове с какво произнасянето на касационния съд ще допринесе за правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика. Двете хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изискват да е налице необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (задължителна и практика по отделни казуси), или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или пък непълнота, неяснота или противоречие в закона да налага създаването на съдебна практика по приложението му или осъвременяването на по-рано дадено тълкуване с оглед изменение в законодателството или обществените условия – всичко това с цел да се постигне изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми. Обосновка в този смисъл изобщо отсъства в изложението на касаторите. Едновременно с това по въпросите, касаещи извънсъдебното връчване на волеизявления между гражданско-правни субекти, е формирана задължителна съдебна практика – Решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д.№ 507/2009 г. на ВКС, ІІІ гр.о., Решение № 229 от 03.04.2014 г. по търг.д.№ 956/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр.д.№ 1877/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и др. С постановените по реда на чл. 290 ГПК актове последователно се приема, че извънсъдебните изявления на гражданско-правните субекти могат да бъдат връчени лично срещу подпис на лицето, а също така е редовно и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила на чл. 37 – 49 ГПК или съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги (който препраща към общи правила, изготвени от Комисията за регулиране на съобщенията, каквито са обнародвани в ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г.). В хипотеза на връчване чрез пощенска услуга за редовността на връчването е без значение дали то е извършено лично на получателя – достатъчно е да са спазени общите правила на ГПК или тези по чл. 36 ЗПУ. Правните изводи на въззивния съд относно редовното връчване на изявлениятай за обявяване на кредита за предсрочно изискуем кореспондират с формираната задължителна практика и разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от Общите условия на Комисията за регулиране на съобщенията (обн., ДВ, бр. 45 от 15.06.2010 г.), което (наред с липсата на доказано основание за произнасяне с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото) елиминира възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид настоящото произнасяне и при условията на чл. 81 ГПК касаторите дължат на ответника по касация разноски за защита пред ВКС, определени съобразно чл. 7, ал. 2 НМРАВ. Ответникът по касация претендира присъждането на сумата 1 000 лева, която не превишава минимално дължимото за случая юрисконсултско възнаграждение и следва да му бъде присъдена.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 35 от 12.02.2016 г., постановено по в.т.д.№ 809/2015 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА касаторите [фирма] с ЕИК[ЕИК], представляван от В. С. Ч. с ЕГН [ЕГН], [фирма] с ЕИК[ЕИК], представлявано от Ч. Д. Ч., както и Ч. Д. Ч. с ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТЯТ на „Р. (Б.)“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] сумата 1 000 (хиляда) лева – юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: