2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
[населено място], 25.01.2011 г.
Върховен касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари, две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 538 описа за 2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Т. М., подадена от процесуалния му представител – адв. М.Т. срещу въззивно решение от 24.06.2009 г. по гр.д.№ 1519/2009 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 18.12.2008 г. по гр.д.№ 27913/2008 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени исковете на М. Т. М. срещу С. община- Ц. за временно настаняване “Св.Д.”,[населено място] за установяване на дискриминационно нарушение, за преустановяване и възстановяване на положението преди нарушението, въздържане в бъдеще от по-нататъшни нарушения и налагане на глоба, на основание чл.71, ал.1, т.1 и 2 от Закона за защита от дискриминация.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, установена в решение № 556 от 2.07.2008 г. и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се от жалбоподателя, че в цитираното решение на ВКС е прието, че при условието на чл.9 от Закона за защита от дискриминация ответника има тежестта да докаже, че не е нарушил правото на равно третиране, а в случая от събраните пред двете инстанции доказателства се установявало, че С. община не е ангажирала доказателства относно обстоятелството, че правото на равно третиране между него и домуващите в Центъра за временно настаняване ”Св. Д.”,[населено място] не е нарушено, респ. не е осъществен фактическия състав на чл.4 от закона, а ангажираните били несъотносими към предмета на доказване, като съдът в нарушение на съдопроизводствените правила ги приел и кредитирал. В този смисъл спорът бил решен в противоречие с практиката на ВКС. По този начин е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложени са оплаквания за неправилно приложение на материалния закон- чл.7, ал.1, т.14 от Закона за защита от дискриминация, в смисъл че ответната страна не доказала наличието на посочената хипотеза, а въззивният съд необосновано направил извод по същество на спора, че е налице, като в случая следвало да намери приложение разпоредбата на чл.3 от Закона за социалното подпомагане. Поддържат се оплаквания за допуснати нарушение на процесуалния закон, изразяващи се в това че част от доказателствените искания на жалбоподателя не били допуснати от въззивния съд, както и че двете инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила не са установили по същество на спора по какви критерии, практика и обстоятелства директора на Центъра за временно настаняване е взел решение за удължаване срока да договорите за социални услуги на лицата от 19 до 45 години за повече от един месец, а неговия договор за 2008 г. е удължен с един месец, за да се установи налице ли е състав на дискриминация по чл.4 от Закона за защита от дискриминация. Материалноправният въпрос решаван от съда, който е от значение за развитието на правото формулиран от жалбаподателя е “в частта за неговото гражданско проявление, относно гражданските права на правните субекти, тъй като е налице гражданското ми право на защита против незаконосъобразното развитие на гражданското правоотношение развило се между мен и С. община в лицето на нейния орган Ц. за временно настаняване “Св.Д.”, управляван от директора му Н. А.. Затова в процесния случай основни източници на правото са чл.3 от Закона за социално подпомагане, Закона за защита от дискриминация и Конституция на РБ, в частта в която е провъзгласена забраната за дискриминация и задължението на всички прави субекти да спазват законите и конституцията”. По този въпрос се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна- С. община не е подала писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
С обжалваното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете на М. Т. М. срещу С. община- Ц. за временно настаняване “Св.Д.”,[населено място] за установяване на дискриминационно нарушение, за преустановяване и възстановяване на положението преди нарушението, въздържане в бъдеще от по-нататъшни нарушения и налагане на глоба, на основание чл.71, ал.1, т.1 и 2 от Закона за защита от дискриминация. Прието е, че действията на сключваните договори за предоставяне на социални услуги, по отношение на срока са различни, тъй като са съобразени с изискванията на съответните нормативни актове за лицата на които се предоставя социалната услуга. Прогласеният с разпоредбата на чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация принцип за забрана на всяка пряка и непряка дискриминация, основана на пол или на останалите изброени признаци означава, че всеки елемент на дискриминация по отношение на някой от признаците подлежи на санкциониране. В конкретния случай твърденията на жалбоподателя за различно отношение към лицата нуждаещи се от социални услуги, с оглед различния период, за който същите се предоставят не съставлява дискриминационно нарушение, тъй като сключените индивидуални договори на всяко лице се съобразяват с изискванията на закона и подзаконовите актове и правната възможност за настаняване и пребиваване на съответното лице в Центъра за временно настаняване. Поради това, по отношение действията на представители на С. община като подчинени на законово определени рамки и упражняваните правомощия от нейните служители при сключването на договори за предоставяне на социални услуги в Центъра за временно настаняване “Св.Д.” не е установено дискриминационно третиране в разрез с принципите и материалноправните разпоредби на Закона за защита от дискриминация.
С оглед поддържаното в изложенито следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се сочи кои са съществените материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които се е произнесъл въззивния съд, което е първото условие за допускане на обжалването и формулирането им е задължение за жалбоподателя. Той трябва да уточни дали те са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решават се противоречива от съдилищата или разглеждането на жалбата би имало значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Въпросът за доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация е разрешен законодателно, като в чл.9 от Закона за защита от дискриминация е възприет принципът за разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. В задължителната практика на Върховния касационен съд, изразена в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 511 от 27.07.2010 г. по гр.д. № 587/2009 г. ІІІ г.о. е прието, че основната доказателствена тежест е възложена на ищеца, който е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В случая в изложението по въпроса за доказателствената тежест по чл.9 от Закона за защита от дискриминация се твърди, че направения от съда извод за неосъществен състав на чл.4 от закона е необоснован, тъй като не съответства на събраните по делото доказателства. Доводът за необоснованост на въззивното решение не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. Развитите оплаквания по съществото на спора, за нарушение на материалния закон- чл.3 от Закона за социално подпомагане, чл. 4 и чл.7, ал.1,т.14 от Закона за защита от дискриминация и конституцията в частта, с която е въведена забраната за дискриминация и задължението на всички правни субекти да спазват законите и конституцията също не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Те обосновават неправилност по чл. 281 ГПК и биха могли да се разгледат само ако се допусне касационното обжалване. Доводите за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила при събиране и преценка на доказателствения материал също не съставляват основание чл.280, ал.1 ГПК. С въведените основания за допускане на касационно обжалване законодателят няма предвид конкретните пороци на решението, водещи до неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В производството по чл.288 ГПК съдът не се произнася по това, дали конкретният спор е решен правилно, а дали да допусне касационната жалба до разглеждане като се ръководи от предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, които в случая не са налице.
По изложените съображения следва да се приеме, че не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 24.06.2009 г. по гр.д.№ 1519/2009 г. на Софийски градски съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: