О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
гр. София, 30.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести декември през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1919/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. С. от [населено място] срещу въззивно решение № 2637 от 12.05.2017 г., постановено по в. гр. д. № 199/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград. С въззивното решение е потвърдено решение № 875 от 01.02.2017 г. по гр. д. № 668/2016 г. на Районен съд – Благоевград, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от Д. С. против [община] иск за признаване за установено, че общината дължи на ищцата сумата 24 000 лв. – част от вземане с общ размер 79 667.30 лв., придобито въз основа на постановление за възлагане на вземане вместо плащане от 10.09.2015 г. на ЧСИ О. М. с рег. № 228 по изпълнително дело № 228/2013 г., и на [община] са присъдени разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо като постановено при нередовна искова молба и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се прави искане за обезсилване на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, евентуално – за отмяна на решението и за разрешаване на спора по същество с уважаване на иска или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с вероятността въззивното решение да е недопустимо и с две групи въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В първата група са включени следните въпроси, за които допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК : „1. Счита ли се погасено спрямо взискателя запорирано в негова полза парично вземане, когато след полученото запорно съобщение третото задължено лице изпълни (плати) на съдебен изпълнител, при който след запора е образувано изпълнително дело по молба на длъжника за събиране на същото вземане; При тази хипотеза налице ли е спрямо взискателя относителна недействителност на разпоредителните действия на третото задължено лице със запорираните суми; 2. Счита ли се погасено спрямо взискателя запорирано в негова полза парично вземане, когато третото задължено лице не изпълни задълженията си на пазач и не се противопостави на изпълнителни действия на съдебен изпълнител, при който след запора е образувано изпълнително дело по молба на длъжника за събиране на същото вземане и в следствие на тези изпълнителни действия на длъжника са предадени търсените от него суми; 3. При извършване на разпоредителни действия със запорираните суми от третото задължено лице към съдебен изпълнител, ангажиран след запора от длъжника, поражда ли постановлението за възлагане (даване) вместо плащане транслативен ефект спрямо взискателя, който се ползва от действието на запора, наложен към третото задължено лице; 4. Може ли взискателят, на който е възложено вместо плащане запорирано съдебно неустановено вземане, самостоятелно, без съдействието на длъжника, да проведе иск от свое име и за своя сметка спрямо третото задължено лице за установяване или присъждане на вземането; 5. По какъв начин следва да бъде индивидуализирано вземането при възлагане вместо плащане по чл.510 ГПК, като се има предвид, че нито взискателят, нито съдебният изпълнител са страни по правоотношението, от което произтича вземането”. Въпросите от втората група, за които се твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са : „1. Какви са основанията и предпоставките за събиране на доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и следва ли въззивният съд да прояви активност, с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК, като не е събрал сочени, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства; 2. Съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушаващо правото на защита на страната, отхвърлянето на иска поради липса на доказателства за определено обстоятелство, без съдът да отдели спорното от безспорното и да укаже на страните необходимостта от доказването му”.
Ответникът по касация [община] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Окръжен съд – Благоевград е потвърдил решението на Районен съд – Благоевград по гр. д. № 668/2016 г., с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 24 000 лв. /част от вземане с общ размер 79 667.30 лв., предмет на издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в полза на Д. К. С. против [община], след като е приел, че ищцата Д. С. не е доказала съществуването на вземането на основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение.
За да се произнесе по спора, въззивният съд е изходил от възприетото от задължителната практика на ВКС разрешение, че предмет на установяване със специалния иск по чл.422, ал.1 ГПК е вземането на кредитора, за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК, и че трябва да съществува пълна идентичност между индивидуализираното в заповедта за изпълнение парично вземане и вземането, предявено за защита в производството по чл.422, ал.1 ГПК. В съответствие с това разрешение съдът е преценил, че признаването на спорното вземане за съществуващо предпоставя доказване от ищцата, че то е възникнало на основанието, въведено със заявлението за издаване на заповед по чл.410 ГПК и поддържано в исковата молба. От съдържанието на заявлението и на исковата молба, уточнена по реда на чл.129, ал.2 ГПК с молба от 14.04.2016 г., съдът е направил извод, че ищцата основава вземането си на постановление от 10.09.2015 г. на ЧСИ О. М. с рег. № 846, с което в качеството й на взискател по образувано срещу [фирма] изпълнително дело за принудително събиране на вземане, присъдено с влязло в сила съдебно решение, съдебният изпълнител й е възложил вместо плащане, на основание чл.510 ГПК, вземания на длъжника [фирма] към [община]. Като е съобразил въведеното в предмета на делото основание за възникване на вземането, въззивният съд е приел, че за уважаването на иска по чл.422, ал.1 ГПК е необходимо да се докаже съществуването на възложените вземания на длъжника към третото задължено лице към датата на постановлението за възлагане – 10.09.2015 г.
Въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които от фактическа страна е прието за установено, че :
По молба на Д. С. е образувано изпълнително дело № 228/2013 г. по описа на ЧСИ О. М. за принудително събиране на сумата 31 700 евро от длъжника [фирма], присъдена на взискателя с влязло в сила решение по гр. д. № 2912/2012 г. на Апелативен съд – София. Със запорно съобщение от 27.06.2013 г. съдебният изпълнител е уведомил [община], че налага запор върху всички ликвидни, изисукеми и неизискуеми вземания на общината към длъжника по изпълнителното дело до размер на вземанията на първоначалния взискател Д. С. и на присъединения взискател НАП, съответно 39 699.79 евро и 791 484.74 лв. В отговор на съобщението [община] е заявила, че не признава вземанията на [фирма], тъй като няма непогасени задължения към дружеството. Със запорно съобщение от 27.07.2015 г. ЧСИ О. М. е запорирал вземания на [фирма] към [община] съгласно решение от 06.04.2015 г. по в. т. д. № 258/2015 г. на Апелативен съд – София, в размер на 13 850 лв. – присъдени разноски по делото. В отговор на съобщението общината е признала запорираното вземане. На 22.07.2015 г. ЧСИ О. М. е изпратил запорно съобщение до ЧСИ Н. М. за налагане на запор върху всички парични средства, които са постъпили и ще постъпят по сметката на последния за удовлетворяване на [фирма] като взискател по изпълнително дело № 2971/2014 г., образувано срещу [община] за принудително изпълнение на решение от 06.11.2013 г. по в. т. д. № 3343/2013 г. на Апелативен съд – София. С посоченото решение е осъдена [община] да заплати на [фирма] сумата 100 000 лв., ведно със законни лихви и разноски, представляваща част от вземане за извършени и неплатени СМР в [населено място] на обща стойност 2 669 264 лв. След получаване на съобщението ЧСИ Н. М. е уведомил ЧСИ О. М., че изпълнителното дело е прекратено с постановление от 29.06.2015 г. поради пълно погасяване на задълженията. Във връзка с изпълнителното дело е установено, че решението на апелативния съд е обжалвано пред ВКС и неговото изпълнение е спряно на основание чл.282, ал.2 ГПК след внасяне на обезпечение от [община] в размер на 100 000 лв. по сметката на ВКС; с нарочно съобщение ЧСИ Н. М. е забранил на ВКС като трето задължено лице да предава внесената като обезпечение сума; решението не е допуснато до касационно обжалване и след влизането му в сила, по повод отправено искане, ВКС е превел сумата на обезпечението по сметката на ЧСИ Н. М., който от своя страна я е превел на взискателя [фирма] и след окончателно заплащане на всички дължими суми е прекратил изпълнителното дело с постановление от 29.06.2015 г.
С постановлението от 10.09.2015 г. ЧСИ О. М. е възложил вместо плащане на взискателя по изп. дело № 228/2013 г. Д. С., на основание чл.510, изр.2 ГПК, две групи вземания на длъжника [фирма] към третото задължено лице [община] в общ размер 93 517.30 лв. : т.1 – налично парично вземане в размер на 13 850 лв. за присъдени разноски по в. т. д. № 258/2015 г. на Апелативен съд – София, и т.2 – налично парично вземане за сумата от 76 667.30 лв., представляващо част от дължимата сума, съгласно договори за строителство на [община] с [фирма], както и по решение № 2087/06.11.2013 г. по т. д. № 3343/2013 г. на Апелативен съд – София. След съобщаване на постановлението за възлагане общината е уведомила съдебния изпълнител, че не оспорва вземането за разноски и е превела сумата 13 850 лв. за плащане на взискателя С.. Вземането по т.2 от постановлението е оспорено като недължимо с твърдения, че съдебно установеното вземане за 100 000 лв. е погасено чрез плащане на кредитора и че [фирма] няма непогасени вземания по други договори за строителство с [община].
В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно – счетоводна експертиза, според което след датата на издаване на постановлението по чл.510 ГПК не са извършвани плащания от [община] към [фирма]; всички фактурирани и осчетоводени СМР по договори между общината и дружеството са платени на изпълнителя преди постановлението и в счетоводните книги на общината не се водят други непогасени задължения.
Съобразявайки така възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че по отношение на вземането на [фирма] към [община], присъдено с решението по в. т. д. № 3343/2013 г. на Апелативен съд – София, постановлението за възлагане от 10.09.2015 г. не е породило прехвърлителен ефект в полза на взискателя Д. С., тъй като към датата на издаването му вземането вече е било погасено чрез проведеното принудително изпълнение по изп. дело № 2087/2014 г. на ЧСИ Н. М., приключило преди 10.09.2015 г. Изложил е мотиви, че възлагането вместо плащане по чл.510 ГПК е своеобразна принудителна цесия, която има за последица придобиване от взискателя на запорираното вземане на длъжника към третото задължено лице, но тази последица настъпва само ако вземането, предмет на възлагане, съществува; ако междувременно вземането е погасено, взискателят не може да търси плащането му от третото лице. Въззивният съд е изразил съгласие със становището на първоинстанционния съд, че наложеният по-рано запор върху вземането е без значение за непораждането на прехвърлителния ефект на постановлението за възлагане по причина, че ищцата основава вземането си на постановлението, издадено при предпоставките на чл.510 ГПК, а не иска реализиране на отговорност на третото задължено лице по реда на чл.452, ал.3 ГПК, т .е. не търси от [община] като трето задължено лице повторно плащане на сумата 100 000 лв. заради извършеното след връчване на запорното съобщение плащане към [фирма]. Като допълнителен аргумент в подкрепа на становището, че наложеният по-рано запор е ирелевантен за прехвърлителния ефект на постановлението, е посочено и това, че сумата 100 000 лв. не е платена доброволно от третото задължено лице на неговия кредитор, а е преведена на ЧСИ Н. М. въз основа на изричен акт на ВКС и съдебният изпълнител ги е превел на кредитора не по волята на задълженото лице. Според въззивния съд, с оглед полученото преди превода запорно съобщение от ЧСИ О. М., съдебният изпълнител Н. М. носи имуществена отговорност за извършеното разпореждане със запорираната сума.
Прехвърлителният ефект на постановлението по чл.510 ГПК е отречен и по отношение на останалите вземания, посочени в т.2 на постановлението като „част от дължимата сума, съгласно договорите за строителство на [община] с [фирма]”. Въззивният съд е преценил, че вземанията не са индивидуализирани в постановлението, а „принудителната цесия” по чл.510 ГПК не може да породи действие за неиндивидуализирани вземания. Изложил е съображения, че дори законът да не поставя условия запорираното и възложено вземане да е ликвидно и изискуемо, то следва да е индивидуализирано чрез посочване на неговите носители и правопораждащи го факти, каквато индивидуализация не се съдържа в постановлението на ЧСИ О. М.. Отделно от изложеното въззивният съд се е позовал и на изричното оспорване от страна на [община], направено в отговор на запорното съобщение, че няма непогасени задължения към [фирма] по договори за строителство. Като е съобразил оспорването, въззивният съд е препратил към извода на първоинстанционния съд, че съществуването на оспорените вземания, запорирани и възложени на ищцата вместо плащане на основание чл.510 ГПК, подлежат на установяване единствено в производство по предявен суброгационен иск по чл.134 ЗЗД, в каквато насока са мотивите на т.5 от Тълкувателно решение № 6/14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Преди постановяване на обжалваното решение Окръжен съд – Благоевград се е произнесъл с определение в разпоредително заседание по чл.267 ГПК, с което е оставил без уважение искането във въззивната жалба на Д. С. за събиране на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК – допускане на съдебно – оценителна експертиза и издаване на съдебно удостоверение за установяване обема, стойността на изпълнението и размера на погасените и непогасени задължения на [община] към [фирма] за извършени СМР по четири договора от 31.07.2007 г. за изграждане на канализация в [населено място], [населено място], [населено място] и [населено място]. Въззивният съд е преценил, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, предпоставящо прилагането на чл.266, ал.3 ГПК, отказвайки да събере поисканите доказателства. Преценката за отсъствие на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК е аргументирана със съображения, че ищцата основава иска си на постановление по чл.510 ГПК от 10.09.2015 г. за възлагане вместо плащане на вземания „по договори за строителство”, които не са индивидуализирани, вкл. чрез препращане към посочените в задачата на експертизата четири договора.
По допускане на касационното обжалване :
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката е въвела като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване вероятната недопустимост на обжалваното решение. Вероятността въззивното решение да е недопустимо е обоснована с доводи, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, без да даде указания до ищеца да уточни надлежно обстоятелствата, на които основава иска си, и конкретно – по кой от договорите за строителство твърди, че е възложено вместо плащане вземането за сумата 79 667.30 лв.
Без да обсъжда дали ищецът може да черпи благоприятен за себе си изход на спора от нередовността на исковата молба, с която самият той е сезирал съда, съставът на ВКС намира, че данните по делото не насочват към вероятна недопустимост на обжалваното решение. В исковата молба, по повод на която е образувано делото пред Районен съд – Благоевград, касаторката – ищец е посочила ясно от какво произтича вземането й, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК – от постановление на ЧСИ О. М., издадено на 10.09.2011 г., с което са й възложени вместо плащане вземания на длъжника по изп. дело № 228/2013 г. [фирма] към [община], за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Вземанията, предмет на възлагане, са посочени в постановлението, от което следва, че тяхната индивидуализация за целите на заповедното производство и на производството по чл.422, ал.1 ГПК е предопределена от съдържанието на постановлението. Въззивният съд, а преди това и първоинстанционният съд, са съобразили изискването за идентичност между заявеното в заповедното производство по чл.410 ГПК парично вземане и вземането, за чието установяване е предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК, и с решенията си по съществото на спора са се произнесли относно съществуването на вземането с индивидуализацията, съдържаща се в текста на постановлението за възлагане, сочено за негов източник. С разпореждане по чл.129, ал.2 ГПК на ищцата е предоставена възможност да конкретизира обстоятелствената част на исковата молба като уточни дали възложеното й с т.2 от постановлението вземане е част от присъдената с решението по в. т. д. № 3343/2013 г. на Апелативен съд – София сума или е част от непредявения размер на претендираното по същото дело вземане, както и да уточни дали с подаване на заявлението по чл.410 ГПК и с предявяването на иска по чл.422, ал.1 ГПК упражнява имуществени права на своя длъжник [фирма], в който случай като страна в производството следва да бъде призован и длъжникът, съгласно чл.134, ал.2 ЗЗД. В изпълнение на разпореждането е депозирана молба от 14.04.2016 г., с която са уточнени указаните от съда обстоятелства и уточнението е взето предвид при постановяване на решенията по спора, но при съобразяване на очертания с исковата молба спорен предмет на делото /в който не е въведено като спорно вземане, произтичащо от фактическия състав на чл.452, ал.3 ГПК, за каквото са наведени твърдения в уточнителната молба/. Решенията на инстанциите по същество са постановени въз основа на редовна искова молба и тъй като не се констатират служебно основания за вероятна недопустимост на въззивното решение, то не следва да се допуска до касационно обжалване за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по втората група въпроси в изложението, означени като „процесуалноправни въпроси, обуславящи изхода и правилното решаване на делото”. По отношение на тези въпроси не са осъществени нито общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, нито поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отговорът на въпроса „какви са основанията и предпоставките за събиране на доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК” се съдържа в разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК. Съгласно чл.266, ал.3 ГПК, във въззивното производство могат да се събират доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Дали въззивният съд е задължен да прояви активност и да събере сочени от обжалващата страна, но несъбрани от първоинстанционния съд доказателства, зависи изцяло от неговата преценка съставлява ли пропускът на първата инстанция да събере ангажираните във въззивното производство доказателства процесуално нарушение по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд е оставил без уважение искането във въззивната жалба на касаторката за събиране на доказателства, след като е преценил, че отказът на първоинстанционния съд да допусне и събере поисканите доказателства не съставлява процесуално нарушение с последиците по чл.266, ал.3 ГПК. Изводът, с който е мотивирано отсъствието на основанието по чл.266, ал.3 ГПК, е в съответствие със сочената в изложението задължителна практика на ВКС по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, обективирана в решение № 7/27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г. на ІІ т. о. и решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г. на ІІ г. о., което изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Като се имат предвид задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не може да проверява дали изводът на въззивния съд за липса на процесуални нарушения, предпоставящи събиране на доказателствата във въззивното производство при условията на чл.266, ал.3 ГПК, е правилен. По аргумент от указанията в т.1 от тълкувателното решение касационно обжалване не може да се допусне и по въпроса съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушаващо правото на защита на страната, отхвърлянето на иска поради липса на доказателства за определено обстоятелство, без съдът да отдели спорното от безспорното и да укаже на страните необходимостта от доказването му. Във въпроса е инкорпорирано оплакване за процесуална незаконосъобразност на решението, което може да бъде проверено само при осъществяване на касационен контрол по реда на чл.290 ГПК. Дори въззивният съд да е допуснал твърдяното от касаторката процесуално нарушение и в резултат на него да е постановил неправилно решение, нарушението не би могло да бъде подведено под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като основание за допускане на решението до касационен контрол. Поради относимостта на въпроса към правилността на решението е безпредметно да се обсъжда твърдението, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС в решение № 192/26.05.2010 г. по гр. д. № 1399/2010 г. на ІІІ г. о. и решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ІІІ г. о. Решението по гр. д. № 1399/2010 г. е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпрос, абсолютно идентичен със зададения от касаторката въпрос. Съобразявайки задължителните указания на ОСГТК на ВКС в т.1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., настоящият състав на ВКС изразява несъгласие със становището на състава на ІІІ г. о. на ВКС, че въпросът дали определено процесуално действие на въззивния съд съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушаващо правото на защита на страната, съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по който е възможно да се допусне касационно обжалване.
Съпоставени с решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК, формулираните в т.1, т.2 и т.3 въпроси от първата група не отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. В съобразителната част на решението е разяснено, че за да изпълнява изискването на чл.280, ал.1 ГПК, посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение.
Въпросите по т.1, т.2 и т.3 не са от значение за формиране на решаващата правна воля на въззивния съд, тъй като изводите за несъществуване на спорното вземане не са обусловени от тяхното разрешаване. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че искът по чл.422, ал.1 ГПК е насочен към установяване на парично вземане, което според твърденията в исковата молба и в предхождащото я заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК произтича от постановление на съдебен изпълнител за възлагане на вместо плащане на основание чл.510, изр.2 ГПК. В зависимост от преценката относно съдебно въведеното основание на вземането съдът е направил извод, че признаването или отричането на вземането зависи от това дали е доказано съществуването на възложеното вместо плащане вземане към датата на издаване на постановлението. Отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК е обусловено от извод, че съдебно установяваното вземане не съществува, тъй „възложеното” от съдебния изпълнител вземане е било погасено частично – за присъдената с влязлото в сила решение по в. гр. д. № 3343/2013 г. на Апелативен съд – София сума, преди издаване на постановлението, а в останалата част не е индивидуализирано. За да отрече прехвърлителния ефект на постановлението за възлагане, въззивният съд се е позовал единствено на обективния факт на погасяване на вземането, предхождащ издаването на постановлението, и на липсата на индивидуализация и не е обсъждал какво е значението за транслативния ефект на постановлението на действията на третото задължено лице и на съдебния изпълнител, в резултат на които се е стигнало до погасяване на вземането въпреки наложения запор. Въззивният съд е посочил в мотивите си и защо не следва да се обсъжда противопоставимостта на тези действия на ищцата в качеството й на взискател, чието вземане е обезпечено с наложения запор – поради това, че предмет на иска по чл.422, ал.1 ГПК е вземане, за което се твърди да е придобито на основание възлагане вместо плащане по чл.510, изр.2 ГПК, а не вземане срещу третото задължено лице, произтичащо от фактическия състав на чл.452, ал.3 ГПК. При така формирания извод въпросите дали „възложеното” вместо плащане вземане може да се счете за погасено спрямо взискателя, след като третото задължено лице е платило на своя кредитор /длъжник по изпълнението/ въпреки запора и без да изпълни задълженията си на пазач на запорираната сума, дали разпоредителните действия на третото задължено лице са недействителни спрямо взискателя и дали постановлението за възлагане поражда транслативен ефект спрямо взискателя, след като разпоредителните действия са последващи спрямо запора и взискателят се ползва от тях, не могат да се квалифицират като обуславящи за постановения с обжалваното решение правен резултат. Преценката дали въззивният съд е процедирал правилно като не е обсъдил настъпването на прехвърлителния ефект на постановлението за възлагане от гледна точка на наложения запор и извършените след него разпоредителни действия от третото задължено лице, е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК и няма значение за произнасянето по допускане на касационното обжалване.
Независимо от становището за несъответствие на въпросите по т.1 – т.3 с изискването на чл.280, ал.1 ГПК, следва да се има предвид и следното :
За първите два въпроса касаторката твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК /ред. ДВ бр.59/2007 г./ в решение № 114/17.01.2012 г. по т. д. № 839/2010 г. на І т. о., решение № 787/18.11.2010 г. по гр. д. № 1539/2009 г. на ІV г. о. и решение № 4/16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на ІІ т. о. При условията на евентуалност поддържа, че двата въпроса, както и въпросът по т.3, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С посочените решения е формирана задължителна съдебна практика на ВКС по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, а именно : За погасителния ефект на извършено плащане по начин, посочен от кредитора /решение по т. д. № 839/2010 г. на І т. о./; За погасителния ефект на плащането, извършено на трето лице, когато от обстоятелствата, при които е извършено, може да се приеме, че то е овластено от кредитора да получи плащането /решение по гр. д. № 1539/2009 г. на ІV г. о./; За времевото действие и обхвата на запора върху вземания по разплащателна сметка в банка и дали движението по сметката, водещо до положително салдо, може да се приеме като задължение на банката в качеството й на трето задължено лице /решение по т. д. № 3129/2015 г. на ІІ т. о./. Нито един от изброените въпроси не е включен в предмета на спора, разрешен с обжалваното въззивно решение, а след като въззивното решение не съдържа произнасяне по идентични правни въпроси, не би могло да съществува противоречие, релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с твърдения, че касационното разглеждане на въпроса по т.1 ще допринесе за точното тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.75 ЗЗД във вр. с чл.452 ГПК и за развитието на правото, на въпроса по т.2 – за тълкуване на разпоредба на чл.507, ал.3 ГПК във връзка с чл.452 ГПК и за попълване на празнотите в нея относно обема на задълженията на третото задължено лице като пазач на запорирано вземане, дължимите действия за опазване на запорираните суми с цел съхраняване правата на взискателя, конкуренцията между съдебни изпълнители, наложили запори и изискали плащане, и приложимостта на чл.452, ал.1 ГПК към разпоредителни действия на третото задължено лице, и на въпроса по т.3 – за отстраняване на неправилна съдебна практика по прилагането на чл.510 ГПК във вр. с уредената в чл.452, ал.1 ГПК относителна недействителност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са предложени и примерни отговори на поставените въпроси, които според виждането на касаторката отразяват действителния смисъл на подлежащите на тълкуване разпоредби. Предвид обстоятелството, че въззивният съд изрично е отрекъл в мотивите си приложимостта към спора на разпоредбата на чл.452, ал.3 ГПК и с оглед твърдяното основание на спорното вземане не е обсъждал дали разпоредителните действия на третото задължено лице, извършени след запора и преди издаване на постановлението по чл.510 ГПК, са противопоставими на ищцата и попадат в приложното поле на чл.75, ал.1 ЗЗД, респ. чл.452, ал.3 ГПК, касационното разглеждане на въпросите няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното не би могло да се приеме, че са осъществени основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и четвъртият въпрос от първата група въпроси в изложението, тъй като в мотивите към обжалваното решение няма произнасяне по него. Действително, въззивният съд е изложил съображения, че при оспорване на възложено на основание чл.510 ГПК вземане от страна на третото задължено лице взискателят следва да установи вземането чрез иск по чл.134, ал.1 ЗЗД. Тази констатация е направена във връзка с извода, че постановлението за възлагане по чл.510 ГПК не е породило транслативен ефект за частта от „възложеното” вземане, отразена като вземане от договори за строителство между длъжника и третото задължено лице. Отхвърлянето на иска по чл.422, ал.1 ГПК за същата част от вземането обаче не е обусловено от разрешаване на въпроса дали взискателят може да проведе без съдействие на длъжника, от свое име и за своя сметка, иск срещу третото задължено лице за установяване или присъждане на възложено вместо плащане вземане. За да отхвърли иска, съдът се е мотивирал с недостатъчната индивидуализация на вземането и с невъзможността постановлението за възлагане, имащо правната природа на принудителна цесия, да породи прехвърлителен ефект по отношение на вземане, което не е индивидуализирано. След като не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, въпросът не може да се подведе под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Недоказан е и поддържаният допълнителен селективен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК поради неотносимост на посочената задължителна практика на ВКС – решение № 56/10.09.2014 г. по т. д. № 3057/2013 г. на ІІ т. о. Решението е постановено по реда на чл.290 ГПК след допуснато касационно обжалване по въпроси, касаещи разглеждането на молба по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност, сред които и въпроса дали предост