7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60
София, 09.02.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на седми февруари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2139 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във вр. с пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017г., образувано по касационна жалба на ищеца [фирма] /н/, [населено място] против Решение № 119 от 31.05.2017г. по в.т.д.№ 145/2017г. на АС Варна, с което след отмяна на решението по т.д.№ 231/2015г. на ОС Добрич, са отхвърлени исковете срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане: на сумата 282 718.16 лв., претендирана като заплатена на отпаднало основание цена за земя; на сумата от 250 295.50 лв., претендирана като заплатена на отпаднало основание цена за сгради; за сумата от 148 921.66 лв., претендирана като заплатена на отпаднало основание договорна лихва за разсроченото плащане на цената; обезщетение за забавено плащане на трите суми, в общ размер на 102 167.26 лв., за периода 05.07.2014 г. до датата на подаване на исковата молба; за сумата 5 011.08 лв., претендирана като заплатена на отпаднало основание неустойка за забава в плащането; за сумата 155 040.61 лв., претендирана на отпаднало основание стойност на ремонт на покрив, ведно с обезщетение за забава в размер на 21 450.55 лв. за периода 05.07.2014 г. до датата на подаване на исковата молба.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и постановяване на друго за уважаване на исковете. Оспорва се правилността на извода, че клаузата на чл.9 от предварителния договор, съгласно която при разваляне на договора от продавача поради неплащане от купувача на три вноски от уговорената при разсрочено плащане цена на недвижимия имот, продавачът има право да задържи получените до момента суми, не е нищожна като противоречаща на закона – чл.206,ал.3 ЗЗД. Поддържа се, че е неправилен изводът, че при условията на свободно договаряне търговците могат да предвидят, че при разваляне на договора по вина на купувача, платените до момента суми могат да останат у продавача като обезщетение, както и изводът, че разпоредбата на чл.206,ал.3 ЗЗД не се прилага за търговските продажби. Поддържа се, че при търговската продажба на изплащане продавачът може да иска обезщетение за вредите на основание чл.335,ал.3 ТЗ, а при продажбата на изплащане по ЗЗД, наред с обезщетението за вредите, продавачът може да иска още и възнаграждение за ползването на вещта – чл.206,ал.2 ЗЗД; че ТЗ не предвижда при търговската продажба на изплащане да се иска възнаграждение за ползването на вещта, освен ако това изрично не е уговорено в самия търговски договор, а в процесния – такава уговорка няма. Възразява се и срещу изводите на съда във връзка с претенцията за заплащане на сумата за ремонт на покрив.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по:
1/ Материалноправния въпрос: Дължи ли се възнаграждение за ползване по търговска сделка за продажба на процесния имот на изплащане по смисъла на чл.335 ТЗ, след като такова възнаграждение не е уговорено с договора.
2/Поддържа се, че същевременно следва да бъдат разрешени и процесуалноправните въпроси от значение за делото: Следвало ли е въззивният съд за обсъди възраженията на ищеца, направени своевременно, относно размера на определения пазарен наем на недвижимия имот във връзка с твърдението му за липса на търсене и отдаване под наем на сгради в [населено място]; Чия е доказателствената тежест за установяване наличието на търсене и отдаване под наем на промишлени сгради; Следва ли твърденията за наличие на търсене да се установят при условията на пълно и главно доказване. Допълнителна предпоставка по тези въпроси не е посочена.
3/ Като се поддържа, че даденото от апелативния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280,ал.1,т.1 ГПК в приложимата редакция на процесуалния закон, е поставен въпросът: Дължи ли се изследване на дължимата цена на наема като възнаграждение или обезщетение при неизпълнен договор на конкретните пазарни условия и реалната възможност да отдаване на имота под наем за получаване на доходи от търговска дейност като се сочи, че съдът не е събирал доказателства да тези факти и не ги е обсъждал, поради което и наемната цена е определена само по оспорено на това основание заключение на вещо лице, което е в нарушение на ТР № 3/2012г. от 12.12.2012г. на ОСГТК на ВКС.
4/ Излагайки, че въззивната инстанция е приела, че „възнаграждението за ползване на недвижимия имот по развален предварителен договор е във функция от вината за неизпълнението и оттам, че престацията за връщането на даденото следва да се признае като компенсация за същото”, касаторът счита, че тя е обосновала извод, че връщането на престацията по развален договор е функция на вината, което е в противоречие с Решение № 128 от 11.10.2012г. по т.д.№ 100/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, поради което поставя въпроса: Обусловено ли е отпадането на основанието за даване на престацията и съответно за задържането й по развален договор от вината за неговото неизпълнение.
5/ Следвало ли е изобщо съдът при излагане на мотивите си за размера на задържаните престации по плащанията на цената и възнаграждението за ползване, да формира изобщо обезщетението за неизпълнение като разлика между интереса на кредитора от точното изпълнение на вземането му и стойността на собствената му престация. Поддържа се, че като е постановил решение, с което е уважил вземания на изправния кредитор по стойност, далеч надхвърляща както собствената му престация, така и престацията, която би получил при реално изпълнение на договора, съдът изобщо не е извършил съпоставка с позитивния или негативния интерес, възникнали вследствие развалянето на договора в противоречие с Решение № 17 от 09.03.2010г. по т.д.№ 414/2009г. на І т.о. на ВКС.
6/ Посочвайки, че правилото на чл.206,ал.3 ЗЗД във вр. с чл.26,ал.1 ЗЗД намира приложение и при търговските сделки за продажба на недвижими имоти, а въззивният съд приел обратното, се твърди наличие на противоречива практика по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решението по в.гр.д.№ 1670/2012г. на САС, 1 състав „и създаденото по него определение по т.д.№ 1096/2012г. на ІІ т.о. на ВКС”.
7/ При поддържана допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, обоснована с твърдението, че въпросът Намира ли приложение чл.206,ал.3 ЗЗД във вр. с чл.26,ал.1 ЗЗД по отношение на сделки с недвижими имоти между търговци или по отношение на сделка, при която само продавачът е търговец е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се иска допускане на обжалването и по него.
С писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата.
За да се произнесе,съставът на ВКС, съобрази следното:
Констатирайки, че:сключеният предварителен договор от 22.08.2006г. с продавач ответника и купувач ищеца, съдържа клауза за разсрочено плащане на продажната цена за срок от осем години с годишна лихва 5% и договорен срок за сключване на окончателния договор до 31.05.2014г. – след окончателното плащане на задължението; и че владението на имота е било предадено на купувача при подписването на договора, въззивната инстанция е приела, че макар и предварителен, като сключен между две търговски дружества, той има характеристиката на търговска продажба на изплащане по чл.335 ТЗ. Мотивирала е, че уговорките между страните и обстоятелството, че предмет на договора е недвижим имот, прехвърлянето на собствеността върху който се извършва по нотариален ред сочи, че волята на страните е била продавачът да запази собствеността върху имота до изплащане на цената, след което в предвидената от закона форма, купувачът да придобие собствеността. Приет е за безспорно установен фактът, че договорът е развален от продавача поради неизпълнението на задължението на купувача да плаща вноските чрез отправено от продавача писмено предупреждение за разваляне, съобразно разпоредбата чл.9, в която страните са уговорили и, че получените до момента на разваляне на договора суми, се задържат от продавача. Прието е за неоснователно въведеното в исковата молба твърдение /на което е основана и претенцията за връщане от продавача на платеното по договора при развалянето му/ за нищожност на клаузата на чл.9, в частта относно уговорката за задържане на платеното, поради противоречие с разпоредбата на чл.206,ал.3 ЗЗД. Обосновано е, че с оглед търговския характер на сключената между страните сделка, въведеното от ищеца основание на претенцията му – чл.206,ал.3 ЗЗД е неприложимо, тъй като урежда последиците от разваляне на гражданскоправни сделки, а по отношение търговската продажба на изплащане, е налице специална уредба в чл.335 от ТЗ, която не предвижда императивна забрана, аналогична на тази по чл.206, ал.З от ЗЗД. Изложени са съображения, че логиката на търговскоправната регламентация на договорните отношения изхожда от разбирането, че търговските субекти, упражнявайки дейността си по занятие, осъзнават нейните рискове и поради това могат да договорят по-строги правила, респ. по-ниска степен на защита; че след като спрямо търговците, законът има по-строго отношение – като към професионалисти, то няма пречка, при условията на свободно договаряне, търговците да предвидят, че при разваляне на договора по вина на купувача, платените до този момент суми, да останат за продавача търговец като обезщетение. Обобщено е, че след като ТЗ не възпроизвежда забраната по чл.206,ал.3 ЗЗД, страните законосъобразно са сключили противна валидна уговорка, а именно – платените до развалянето вноски да останат като възнаграждение за ползване на имота в периода на действие на договора. Обсъдено е, че до момента на развалянето, ищецът – купувач е ползвал чужда вещ, тъй като страните изрично са отложили транслативния ефект на продажбата, поради което той дължи възнаграждение за ползване на имота, а съгласието за задържане на платените до момента вноски като наем за ползването, от правна гледна точка представлява договорна компенсация на вземането на ищеца за връщане на платената до развалянето цена с вземането на ответника за наем за ползването на вещта. Мотивирано е от правна страна, че предпоставките за това договорно прихващане са налице и неговият погасителен ефект е настъпил с изтичане срока на отправеното предизвестие, в което продавачът е заявил, че упражнява правото си да задържи платените до момента суми. По тези съображения и предвид клаузата на чл.9 от договора, въззивната инстанция е счела, че вземанията на ищеца за платените по разваления договор суми, са погасени на основание договорната компенсация с вземането на ответника за възнаграждение за ползване на имота до разваляне на договора, чийто размер страните са определили при свободно договаряне, поради което в резултат на развалянето, за купувача не е възникнало право да иска платените суми. Като допълнителен аргумент е посочен, че от заключението на вещото лице, по назначената съдебно – счетоводната експертиза се установява, че платените от купувача и получени от продавача суми до разваляне на договора в периода от 22.08.2008 г. до 05.07.2014 г. са в размер на общо 861 391.2,40 лв., а пазарният наем за имота през същия период е 1 020 116.39 лв., което обосновава извода, че платените суми не само съответстват, но и дори са в по-нисък размер от наема, който би се дължал за ползване на имота за периода на действие на договора.
Подробни съображения са изложени и по отношение на претенцията за възстановяване на сумата за ремонт на покрива, но във връзка с този обективно съединен иск в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК не е поставен въпрос.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно:
По първия въпрос допълнителна предпоставка не е въведена, което е самостоятелно основание за невъзможност касационното обжалване да бъде допуснато. На второ място, въпросът е предпоставен от тезата на касатора, че „възнаграждение за ползване на процесния имот не е уговорено в договора”, а същевременно въззивната инсатция обстойно е мотивирала, че вземанията на ищеца за платените по разваления договор суми, са погасени на основание договорната компенсация с вземането на ответника за възнаграждение за ползване на имота до разваляне на договора, чийто размер страните са определили при свободно договаряне. Поради това, поставеният от касатора въпрос не съответства на мотивите на въззивната инстанция и следователно не е обуславящ, а хипотетичен. Наред с това, с Решение № 156 от 30.11.2010г. на ІІ т.о. е даден отговор на въпроса за базата за определяне на обезщетението за ползване на машина при развален договор за продажба на изплащане. Прието е, че разпоредбата на чл. 335, ал. 3 ТЗ урежда правото на продавача на обезщетение при разваляне на договора за продажба на изплащане, но не и вида и границите на вредите, които подлежат на обезщетение. Споделена е практиката, съгласно която, при разваляне на договора за продажба на изплащане поради неизпълнение от купувача, продавачът може да претендира възнаграждение за ползването на вещта, което има характер на наем на вещта, за периода, през който продавачът е бил лишен от тази облага до разваляне на договора, респективно до възстановяване на владението върху вещта. Наличието на задължителна практика на ВКС, с която изводите в обжалваното решение са съобразени, е също самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване по поставения въпрос.
Неоснователността за допускане на обжалването по втората група въпроси и по третия въпрос произтича от обстоятелството, че съображенията на апелативния съд, основани на заключението на експертизата относно пазарния наем на имота е само допълнителен аргумент към мотивите, че вземането на ищеца е погасено въз основа на уговорения в договора способ за компенсиране при разваляне на договора на платените от купувача суми с тези, дължими от него за ползване на имота по договора за продажба на изплащане със запазване на собствеността. Произнасянето по тези въпроси не би имало значение за изхода на конкретния спор.
Четвъртият въпрос не е разрешен от въззивната инстанция, съответно на него не е даден отговор в твърдения от касатора смисъл. Съображенията на състава на апелативния съд са, че договорната свобода на търговците и невъзпроизвеждането в ТЗ на забраната на чл.206,ал.3 ЗЗД, е законното основание търговците да предвидят, че при разваляне на договора по вина на купувача, платените до този момент суми, да останат за продавача като обезщетение за ползването на имота от купувача. Поради това отсъства и визираното противоречие с решението по т.д.№ 100/2012г. на ІІ т.о.
Петият въпрос също не е изведен от мотивите в обжалваното решение, поради което също не отговаря на предпоставките да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване. Отговорът му не е обуславящ за крайния изход на делото, тъй като е предпоставен от възприемане на твърдението на касатора, че са уважени вземания на изправния кредитор по стойност, надхвърляща собствената му престация и очакваната насрещна при реалното изпълнение на договора. Поради това и позоваването на допълнителната предпоставка по въпрос, който не е намерил отговор в обжалваното решение, е формално.
Дори да се приеме, че има поставен шести въпрос, необсновано е наличието на въведеното допълнително основание. В решението по в.гр.д.№ 1670/2012г. на САС не е обсъждан въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл.206,ал.3 ЗЗД по отношение на търговска сделка.
Въззивната инстанция е дала отговор само на първата част от последния въпрос. Съображенията й в отговора са обусловили крайния изход на спора, но касаторът не аргументира наличието на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. То не е обосновано, а формалното цитиране на законовия текст не е достатъчно – приложното поле на касационното обжалване, поддържано в хипотезата на допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК предпоставя аргументирана обосновка защо и в какъв смисъл произнасянето по реда на чл.290 ГПК би допринесло за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване тълкуването на конкретна правна норма с оглед измененията в законодателството, или, че се касае за непълна или неясна законова разпоредба, по прилагането на която следва да се създаде практиката. Втората част на въпроса е хипотетична, тъй като изводите на състава на АС са, че и двете страни са търговци, а предметът на договора са обекти с търговско предназначение /земя в промишлената зона на [населено място] и реална част от сграда – главен производствен корпус/.
Въпроси, относими към частта от решението по иска за възстановяване на сумите за ремонт на покрива на сградата, предмет на предварителния договор, както и по отношение на останалите обективно съединени искове, не са поставени.
Насрещната страна претендира разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба. Същите са доказани с представения договор за правна защита и платежно нареждане.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, Първо т.о
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 119 от 31.05.2017г. по в.т.д.№ 145/2017г. на АС Варна.
Осъжда [фирма] /н/, [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 720 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: