– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 600
гр. София 02.07.2018 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 24.01.2018 (двадесет и четвърти януари две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3362 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7887/05.05.2017 година подадена от С. К. К., срещу решение № 856/12.04.2017 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5456/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил решение № 7033/08.09.2016 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 9522/2015 година, с което П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена за заплати на С. К. К. сумата от 1000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 30 000.00 лева искат е отхвърлен.
С касационната си жалба С. К. К. обжалва въззивното решение в частта му, с която първоинстанционното такова е потвърдено в частта за отхвърлянето на иска му. Излагат се доводи за това, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане решението да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което предявеният от С. К. К. срещу П. иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да бъде уважен до пълния му предявен размер от 30 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК, в редакцията преди изменението им със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година.
Ответникът по касационната жалба П. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
С. К. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 20.004.2017 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 7887/05.05.2017 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление то 19.12.2006 година С. К. К. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 311, ал. 1 от НК, за което е бил оправдан с присъда от 29.05.2012 година на Софийски районен съд, 111-ти състав, постановена но н. о. х. д. № 13 359/2008 година. Присъдата е влязла в сила на 02.07.2013 година, когато е била потвърдена с решение № 971/02.07.2013 година на Софийски градски съд, наказателна колегия, 12-ти състав, постановено по в. н. о. х. д. № 2066/2013 година.
С оглед на горното съставът на Софийския апелативен съд е приел, че е доказана хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което П. дължи обезщетение на С. К. К. за претърпените от него, вследствие на незаконното обвинение, неимуществени вреди, като е определил обезщетението за същите в размер на 1000.00 лева. Въззивният съд е приел, че действията на П. са довели до изпитване на негативни емоции и субективно чувство на срам и безпокойство от страна на К.. Прието е, че действията на ответника по касацията биха довели до дискредитиране на доброто име на касатора в обществото, но то вече е било дискредитирано предвид наложените му в по-ранен етап наказания „лишаване от свобода”, „глоба” и „лишаване от право да заема длъжността „нотариус””, за извършени престъпления от общ характер. Следвало обаче да бъде отчетен факта, че действията на П., по повдигане и поддържане на незаконното обвинение, са препятствали евентуалното възстановяване на репутацията на К. в обществото и заличаване на вече случилата се дискредитация. Въззивният съд е приел за доказан факта, че незаконното обвинение е повлияло негативно върху психологическия статус на К. и му е причинило психично страдание, дискомфорт и меланхолично настроение, които обаче били преодолени от него без каквито и да са последствия за него. Не е прието за доказано твърдението, че касаторът бил изпаднал в депресивно състояние. Също така е прието, че действително К. страда от сърдечносъдови заболявания, които обаче датирали отпреди повдигането на незаконното обвинение. Според въззивният съд е следвало да се съобрази и факта, че срещу С. К. К. са били водени и други наказателни производства, които са приключили с осъдителни присъди и което несъмнено също били повлияли негативно на неговия психически статус. Следвало да се приеме, че касаторът е изпитвал негативни емоции и притеснения, довели до негативни за него последици, не само поради конкретното наказателно производство, а и поради останалите наказателни производства част, от които са се застъпили по време и са приключили с осъдителни присъди. Не можело да се направи точно разграничение както във времето, така и досежно изпитвани емоции, относно влиянието на отделните водени срещу К. наказателни производства върху неговата психика. Несъмнено било обаче, че незаконното наказателно производство е довело до негативни емоции за неговата психика. Прието е, че за период от около седем години (от 19.12.2006 година до 02.07.2013) година С. К. К. е търпял негативни емоции, но същите не са довели до значителни вреди, изразяващи се в трайни и значителни негативни последици, включително влошаване на здравословното му състояние, значително дискредитиране на името му в обществото и други. Съставът на Софийския апелативен съд е приел за доказано твърдяното от К. обстоятелство, че е чувствал ограничение на личната си свобода в субективен план, но е взел предвид и това, че не му е била наложената мярка за неотклонение или за процесуална принуда в незаконното наказателно производство, поради което обективно не е било нарушено по никакъв начин правото му на свободно придвижване и правото му на лична свобода. Именно с оглед на тези обстоятелства е определен и размера на обезщетението за претърпените от С. К. К., вследствие на незаконното обвинение, неимуществени вреди.
Във връзка с тези изводи на състава на Софийския апелативен съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. К. К. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който въпрос е бил разрешен в противоречие с установената съдебна практика, което обосновавало допускането на решението до касационен контрол поради наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за това. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване, по същия въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в редакцията преди изменението им със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година), като се твърди, че този въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 26/04.03.2009 година, постановено по гр. д. № 4724/2007 година; решение № 292/11.03.2015 година, постановено по гр. д. № 3435/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 267/26.06.2014 година, постановено по гр. д. № 820/2012 година и решение № 344/24.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2378/2014 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.
Във връзка с поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. К. К. правен въпрос трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година становище на Пленума на ВС по този въпрос е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. С оглед на това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, предпоставки за допускане на обжалваното решение на Софийски градски съд до касационен контрол.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по твърденията в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в редакцията преди изменението им със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година). Въпросът, по който се твърди съществуване на противоречива практика на съдилищата е този за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Като доказателство за съществуването на това основание се представят съдебни решения на други съдилища. Следва да се има предвид, че както ППВС № 4/1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това С. К. К. не е обосновал твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (в редакцията преди изменението им със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86/27.10.2017 година). Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от него касационна жалба на това основание.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 856/12.04.2017 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5456/2016 година по подадената срещу него от С. К. К. касационна жалба с вх. № 7887/05.05.2017 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 856/12.04.2017 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 5456/2016 година по подадената срещу него от С. К. К. със съдебен адрес [населено място], [улица] чрез адв. Н. А., касационна жалба с вх. № 3096/18.04.2017 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.