6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 600
София, 28.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4216/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 631 от 30.01.2013 г. по гр.д. № 12361/2011 г. на Софийски градски съд е отменено решението на Софийски районен съд, 62- ри състав, постановено на 18.07.2011 г. по гр.д. № 19389/07 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Т. Г. против М. Д. Г. и М.- М. В. Г. иск за делба на недвижим имот, и вместо него е постановено друго, с което е намалено на основание чл. 30 ЗН по възражението на М. Д. Г. и М. –М. В. Г. универсалното саморъчно завещание от 20.01.1992 г., оставено от П. Н. Г., в размер на по 1/8 част за всяка от тях; възстановена е на наследниците на В. П. Г. запазената му част от наследството на П. Г., открито на 28.03.1995 г., в размер на по 1/8 ид. част за М. Д. Г. и М. – М. Г.; допуснато е извършването на съдебна делба между М. Т. Г., М. Д. Г. и М. – М. Г. на недвижим имот – апартамент № 29, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. ”Б”, ет.1 с площ 90.10 кв.м, заедно с принадлежащите му избено помещение № 20 с площ 5.25 кв.м, таванско помещение № 4 с площ 8.25 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху държавна земя, представляваща парцел ХV в кв. 85 по плана на [населено място], м. “Б.”, с площ 1 484 кв.м, при права 10/48 ид. части за М. Т. Г., 19/48 ид. части за М. Д. Г. и 19/48 ид. части за М. – М. В. Г.. Потвърдено е решението на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за делба от М. Т. Г. против Н. П. Г..
Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от М. Г. и М. – М. Г. чрез техния процесуален представител адв. Р. Р.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че по наследяване от В. Г. са придобили правото на собственост върху 4/6 ид. части от процесния недвижим имот, а на основание придобивна давност – останалите 2/6 ид. части, поради което се легитимират като собственици на целия имот и същият неправилно е допуснат до делба с участието на М. Г..
Ответницата по касация М. Т. Г. не е взела становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е прието за установено, че процесният недвижим имот е бил собственост на М. Т. Г. и П. Н. Г. в режим на съпружеска имуществена общност. П. Г. е починал на 28.03.1995 г. и е оставил за наследници по закон съпругата си М. и две деца – В. Г. и Н. Г.. С нотариален акт № 159, т.LLХVІІ, дело № 22984 от 26.08.1997 г. М. Г. и Н. Г. дарили на В. Г., първата – своите 4/6 ид. части от имота, а вторият- своята 1/6 ид. част, като М. Г. си запазила правото да ползва безвъзмездно дарения имот до края на живота си. В. Г. е починал през 2005 г. и е оставил за наследници съпруга М. Д. Г. и дъщеря М.- М. Г.. С протокол от 14.02.2007 г. е обявено от нотариус саморъчно завещание от 20.01.1992 г., с което П. Г. завещал цялото свое движимо и недвижимо имущество на съпругата си М..
Срещу предявения от М. Г. иск за делба ответниците М. Г. и М.-М. Г. са противопоставили възражение, че са собственици на целия имот, като 4/6 ид. части са придобили по наследяване от В. Г., който ги е получил по дарение от своята майка, а останалите 2/6 ид. части са придобили по давност. Оспорили са завещанието по отношение неговото авторство и при условията на евентуалност са направили възражение за намаляване на същото до размера, необходим за възстановяване на запазената част на техния наследодател.
По делото е изслушана съдебно- почеркова експертиза, която е дала заключение, че завещанието е написано и подписано от завещателя П. Г.. Разпитани са свидетели, според които в имота от 1997 г. живее М. Г., която е плащала данъците и се е грижила за поддръжката му. Ответниците са живяли в него около две години, след което се преместили в друго жилище.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че саморъчното завещание от П. Г. е валидно, произвело е присъщото си правно действие и легитимира ищцата М. Г. като единствен наследник на завещателя. Поради това наследниците му по закон – Н. Г. и В. Г., не са придобили права върху имота по наследяване. Договорът, с който Н. дарява на В. 1/6 ид. част от имота, не е произвел вещнопрехвърлително действие. Такова действие договорът има само по отношение на дарените от М. Г. 4/6 ид. части. След дарението в нейния патримониум са останали 2/6 ид. части. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответниците за придобиване на тези 2/6 ид. части по давност, като е приел, че събраните по делото доказателства не установяват прекият им наследодател В. Г., а след неговата смърт – те, да са упражнявали фактическа власт върху жилището в продължение на 5 години, необходими за придобиване по давност на дарената от Н. Г. 1/6 ид. част, респ. на 10 години, необходими за придобиване по давност на другата 1/6 ид. част .
Във връзка с изводите на въззивния съд относно придобиването по давност на посочените 2/6 ид. части, в изложението към касационната жалба жалбоподателите поставят три правни въпроса: породило ли е вещноправно действие дарението, извършено от Н. Г., при положение, че същото не е било оспорено и не е отменено, а направеното в полза на М. Г. универсално завещание е било обявено 15 години след извършването му; допустимо ли е със свидетелски показания да се оспорва придобивна давност, при положение, че прехвърлителят е само държател на имота, а не собственик; допустими ли са свидетелски показания относно упражняването на фактическа власт върху имота. Искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси се обосновава със значението им за изхода на спора и с липсата на еднозначна и изчерпателна законодателна уредба, поради което произнасянето на касационната инстанция би било от значение за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав намира, че соченото от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По първия има формирана съдебна практика, според която дарението на чужда вещ не е нищожно или унищожаемо, но няма вещноправни последици и е непротивопоставимо на действителния собственик на вещта, който може да защити правото си на собственост по исков ред / решение № 203 от 23.06.1995 г. по гр.д. № 1336895 г. на ВС, ІІ г.о.; решение № 695 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 478/09 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което е преодоляна съществуващата дотогава противоречива практика по въпроса/. В същия смисъл е и даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос, поради което и съдът е пристъпил към изследване на предпоставките за придобиване по давност на дарената от несобственик идеална част.
По третия въпрос също е налице многобройна съдебна практика, в която няма колебание, че обективния признак на владението – осъществяването на фактическа власт, може да се доказва с всички допустими по ГПК доказателствени средства, включително и със свидетелски показания. Хипотезите, при които не са допустими свидетелски показания, са изчерпателно изброени в чл. 164 ГПК и фактът на упражняване на фактическа власт, не попада сред тях.
Въпросът дали е допустимо със свидетелски показания да се оспорва придобивна давност, при положение, че прехвърлителят е само държател на имота, а не собственик, е неясен и от доводите в касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК не може да се извлече смисълът, който жалбоподателите влагат в него. Съдът е приел, че по наследяване от В. Г. те са придобили /общо/ 4/6 ид. части от имота, които наследодателят им е получил по дарение от своята майка М. Г.. Правата им по отношение на тези 4/6 ид. части нито са били оспорени от прехвърлителката, нито са отречени от съда.
Въззивният съд е разгледал направеното от жалбоподателите възражение по чл. 30 ЗН и е намерил същото за неоснователно. Позовал се е на постановките на ППВС № 7/ 73 г., според които правото да се иска намаляване на завещателно разпореждане може да се упражни и от наследниците на лицето, чиято запазена част е била накърнена. Приел е, че направеното в полза на М. Г. завещание накърнява запазената част на наследодателя на ответниците, която е в размер на ?. За да определи размера на запазената и разполагаемата част, е изхождал от разпоредбата на чл. 29, ал.3 ЗН, която е приложима в случая. Намалил е завещанието с ? и е постановил възстановяване на запазената част на В. Г. в лицето на неговите наследници – жалбоподателите по настоящото дело
Във връзка с произнасянето на въззивния съд по искането за намаляване на завещанието по реда на чл. 30 ЗН, жалбоподателите са формулирали следния въпрос: при положение, че общият наследодател оставя двама низходящи, единият от които не е направил възражение за намаляване на завещателните разпореждания до размера на запазената му част, следва ли да се преизчисли запазената част на направилия оспорването низходящ, с колко точно и към кой момент. Този въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. По него също има създадена по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика, която приема, че правото да се иска намаляване на даренията и завещанията до размера, необходим за допълване на запазената част е потестативно право, което принадлежи на всеки наследник със запазена част и може да бъде упражнено независимо от правото на другите наследници със запазена част. Като резултат от предявяването на това право се постига намаляване на завещанието до размера на запазената част на направилия искането наследник. Ако наследник със запазена част не поиска намаляване на завещанието, то това означава, че той признава завещанието, извършено от наследодателя и спрямо него то запазва действието си, т. е. не подлежи на намаляване. Признатата от закона запазена част на наследник, непоискал възстановяване, се получава от наследника по завещание именно по силата на завещанието /решение № 455 от 21.12.2010 г. по гр.д. № 474/2010 г. на ВКС, ІІ г.о./.
В обобщение на изложеното, правните въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване, не налагат произнасяне на касационната инстанция в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по тях има създадена съдебна практика, която не е противоречива и не се нуждае от коригиране или осъвременяване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 631 от 30.01.2013 г. по гр.д. № 12361/2011 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: