О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
София, 02.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 31.05.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 868 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И. М. от [населено място] против въззивно решение на Варненския апелативен съд № 135 от 18.05.2012 год., по т.д.№ 29/2012 год., с което е потвърдено решението на Варненския окръжен съд № 952/10.10.2011 год. и по предявения от П. П. Б.-К. ОРГАНИЗАЦИЯ, [населено място] иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК е признато за установено, че ищецът има вземане срещу настоящия касатора, като ответник по спора, в размер на сумата 38 517.68 евро с левова равностойност 75334.04 лв., произтичащо от договор за заем и договорна ипотека от 26.10.2007 год. в общ размер от 47 998 евро , обективиран в нот.акт № 51, т.ІV, рег.№ 19748,д.№ 616/ 26. 10. 2007 год. на нотариус Р.К., с район на действие В. и рег.№ 212 на КЧН, за което вземане е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист на осн. чл.417, т.3 ГПК, по ч.гр.д.№ 9048/2010 год. на В., ведно със законната лихва върху тази главница, начиная от датата на заявлението – 21.06.2011 год. до окончателното и изплащане и деловодни разноски в размер на сумата 5 515.26 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения, подробно изложени в обстоятелствената и част за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, поради което се иска отмяната му и постановяване на съдебен акт по същество на правния спор от касационната инстанция.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на материалното право, който единствено е конкретизирал, а именно: „Могат ли страните по една облигационна сделка да договарят възнаградителна /компенсаторна/ лихва или неустойка в неограничен размер, или същата следва да бъде съобразена с обичайното обезщетение за забава, за каквото се приема законната лихва, като се съблюдават и добрите нрави?”
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е цитирано и приложено решение на ВКС № 378 от 18.05.2006 год., по гр. д.№ 315/2005 год. на ІІ г.о. , а по т.2 – решение от 09.07.2008 год. по В. № 199/2006 год. и решение на В..С по т.д.№ 73/2008 год..
Поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с „настъпилите сложни взаимоотношения между кредитори и длъжници в резултат на икономическата криза в страната и едностранчивите договори за кредити, отпускани от Банките и други кредитни организации в страната.”
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на поддържаните селективни основания.
Алтернативно е изразила и несъгласие с въведените от жалбоподателя касационни основания, като подробно е мотивирала становището си в тази насока.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, но искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от една страна, че с процесуалното си поведение ответникът, който не е внесъл в определения му от В. срок депозит за поисканата от него и допусната ССЕ, сам се е поставил в невъзможност да установи размера на законоустановените обичайни лихви на отделните В., без натрупване и твърдяната въз основа на него основателност на възражението си за нищожност на договорената с клауза т.6.3 от процесния договор годишна наказателна лихва от 36% върху просрочената главница, а от друга, че доколкото този размер наказателната лихва от 36% е годишен и е по- малък от трикратния годишен размер на законната лихва, съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 год., на която самият М. се позовава и чието надхвърляне според трайно установената съдебна практика е индиция за накърняване на добрите нрави, то възражението за нищожност е и неоснователно. При обосноваване на правния си извод за неоснователност на защитното правоизключващо възражение за нищожност, заявено своевременно от ответника Варненският апелативен съд се е позовал на задължителната практика на ВКС – ТР № 1/ 15.06.2010 год., по т.д.№ 1/ 2009 год. на ОСТК на ВКС относно предпоставките, при които уговорена между съконтрахентите неустойка за забава може да бъде прогласена за нищожна, поради накърняване на добрите нрави, която е счел за приложима и към договорената между страните наказателна лихва, предвид нейното предназначение и характер, позволяващи аналогията и с неустоечната клауза за забава.
Счел е, че с оглед присъщата санкционна функция на уговорената между съконтрахентите наказателна лихва, която по изричната обща воля на последните е и основна, то размерът и, така както % е определен съпоставен с трикратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора за кредит – м. Х.2007 год., който не надхвърля и е възприет в практиката на съдилищата като форма на обществено справедлив критерии, дава основание да се приеме, че не е налице твърдяната нищожност.
Следователно според решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт поставеният от касатора въпрос на материалното право се явява релевантен за крайния правен резултат по делото, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалвана е доказана..
По отношение на същия е неоснователно позоваването на поддържаните селективни основания, поради следното:
Цитираните от жалбоподателя решения на отделни състави на ВКС, представлява само казуална практика на касационната инстанция, която няма задължителен характер и съгласно постановките в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не би могла да има отношение към противоречието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Същевременно по въпроса кога уговорената в търговски договор неустойка е нищожна, поради противоречието и с добрите нрави е налице задължителна практика – ТР № 1/15.06.2010 год., по т.д.№ 1/2009 год. на ОСТК на ВКС, с която съществувалите в съдебната практика до постановяването му противоречия са преодолени. Същата е в смисъл, че сама по себе си прекомерността на договорената неустойка не я прави а priori нищожна, поради накърняване на добрите нрави, ако не излиза извън присъщите и функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, като конкретната преценка се извършва във всеки отделен случай и то към момента на сключване на договора, а не към момента на неизпълнението. С тези постановки Варненският апелативен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки вида на уговорената между съконтрахентите лихва и нейния предимно санкционен характер и приемайки, че с оглед предназначението си същата е аналогична на договорната неустойка за забава я съпоставил с размера на законната лихва към релевантния за спора период.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е обективно неприложимо, поради което цитираните в тази вр. решения на Варненския апелативен съд и на състав на ІІ г.о. на ВКС не следва да бъдат обсъждани и във вр. с последното.
Посоченото решенията на АС, който не е част от съдебната система в страната, не се включва в практиката на съдилищата, според постановките в т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което не може да бъде и източник на противоречие.
Неоснователно е позоваването и на критерия за селекция по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Освен, че при наличие на задължителна практика на касационната инстанция, която няма обществена и правна необходимост да бъде променена той въобще не намира приложение, то дори и да се приеме, че доколкото цитираното по- горе ТР № 1/ 15. 06.2010 год. на ОСТК на ВКС не касае конкретно наказателните лихви, обстоятелството, че аргументирането му от касатора е единствено с житейски, а не правни доводи сочи на несъответствие със задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, което само по себе си го изключва.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото съставът на касационната инстанция не дължи произнасяне по въпроса за тяхната отговорност.
Мотивиран от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 135 от 18.05.2012 год., по т.д.№ 29/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: