1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
гр. София, 23.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1262 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците С. Р. М. и А. М. М., двамата от [населено място] извор, област Л. чрез процесуален представител адв. Д. Д. Н. срещу решение № 404 от 22.02.2017г. по в. гр. дело № 3800/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав в частта, с която е потвърдено решението от 17.06.2016г. по гр. дело № 19263/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на С. Р. М. и А. М. М. срещу [фирма], [населено място] за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. за всеки ищец – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. С. М., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 15.08.2012г., по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, и ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК по 4 413 лв. всеки от тях – юрисконсултско възнаграждение и разноски за съдебна експертиза за първоинстанционното производство, както и по 360 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновават допускането на касационно обжалване с наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като излагат доводи, че въззивният съд е процедирал и се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. Следва ли определеният за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди да се намалява, ако не е депозирана въззивна жалба от ответника? – противоречие с практиката на ВКС по чл. 269 ГПК.
2. Как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? – противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., решение № 36/08.03.2016г. по т. д. № 507/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 52/30.03.2016г. по т. д. № 678/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 81/14.06.2016г. по т. д. № 1529/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 654/29.07.2016г. по т. д. № 2273/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 196/09.03.2016г. по т. д. № 1411/2015г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Р. У. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищците част, тъй като разликата в размера на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди произтича от различните факти, специфични за всеки отделен случай. Поддържа, че поставените от касаторите въпроси не налагат друг отговор и съдебната практика по тях не е противоречива. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Софийски градски съд е осъдил [фирма] да заплати на С. Р. М. и А. М. М. на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ по 75 000 лв. на всеки ищец – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Р. С. М., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 15.08.2012г., и е отхвърлил предявените искове за разликата над 75 000 лв. до 200 000 лв. като неоснователни. Първоинстанционният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищците вредоносни последици с оглед значителния им обем, социално-икономическите условия в страната и лимитите на застрахователните обезщетения към 2012г. за всеки от ищците е по 150 000 лв. Поради приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия – непоставен предпазен колан, съдът е намалил обезщетението за всеки от ищците с по ?, т. е. с по 75 000 лв. на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, и е отхвърлил исковете за разликата над 75 000 лв. до 200 000 лв.
Първоинстанционното решение е обжалвано само от ищците в отхвърлителната му част с оплакване за неправилна интерпретация на заключението на комплексната съдебна авто-техническа и медицинска експертиза по отношение на съпричиняването на резултата от страна на починалия, както и за несправедливо занижен размер на обезщетението. В отговора на въззивната жалба ответното застрахователно дружество е оспорило въззивната жалба като неоснователна и е направило възражение, че присъденият размер на застрахователното обезщетение на всеки от ищците е завишен, а процентът на приетото съпричиняване – занижен.
Въззивният съд е приел, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат, тъй като независимо, че пострадалият е пътувал в нарушение на разпоредбата на чл. 137а ЗДвП без предпазен колан, с оглед конкретния механизъм на произшествието и скоростта на движение на автомобила, при поставен колан травматичните увреждания, които биха се получили в областта на гърдите, биха били също много тежки и несъвместими с живота. Съдебният състав е направил извод, че вината за пътно-транспортното произшествие е изключително на водача на лекия автомобил и пострадалият не е допринесъл за причиняване на вредите с противоправното си поведение.
При определяне на размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди въззивната инстанция е съобразила изключително негативните психически преживявания на родителите след смъртта на детето, изразяващи се в промяна в поведението, затваряне в себе си, психическа лабилност, силен стрес при съществували приживе много спокойни отношения между ищците и сина, изразяващи се в разбирателство, взаимопомощ, живот в едно домакинство, чести съвместни мероприятия, както и социално-икономическите условия в страната и застрахователните лимити към 2012г. Съдебният състав е приел, че сумата в размер на 120 000 лв. справедливо ще обезщети неимуществените вреди на всеки един от ищците, поради което е направил извод, че решението на СГС следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени претенциите над 75 000 лв. до 120 000 лв. за всеки ищец и исковете следва да бъдат уважени до 120 000 лв. всеки като бъдат присъдени допълнително по 45 000 лв. на всеки ищец.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от касаторите процесуалноправен въпрос се отнася до правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато решението е обжалвано само от ищците в отхвърлителната му част и не е обжалвано от ответника в осъдителната част. Въпросът е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в обжалваната му част по този процесуалноправен въпрос е неоснователен, тъй като не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а относно неговата неправилност е ограничен от посочените във въззивната жалба основания. При решаване на делото по същество въззивният съд прилага императивни разпоредби на материалния закон и проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд. Относно изводите си за фактите въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата и отговора основания за неправилност, предвид променената характеристика на въззивното производство – ограничен въззив. В тези случаи въззивната инстанция не проверява изцяло правилността на решението, като при решаване на спора от фактическа страна проверява законосъобразността само на посочените съдопроизводствени действия и обосноваността само на указаните в жалбата и отговора фактически констатации.
В мотивите на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 183/08.12.2015г. по т. д. № 2805/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е посочено, че ако искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е уважен частично и е отхвърлен в останалата му част поради това, че съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, прилагайки принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, е приел за справедлив по-нисък размер от предявения и е приел наличие на съпричиняване на вредоносния резултат и решението е обжалвано от ищеца в отхвърлителната му част с доводи за неправилно определяне на размера на застрахователното обезщетение, но не и от ответника – застраховател в осъдителната му част, то първоинстанционният съдебен акт се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на следните правопораждащи факти: относно наличието на правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, настъпването на застрахователното събитие – ПТП, установените претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение, и механизма на съответното ПТП. При направено оплакване във въззивната жалба за неправилно прието съпричиняване на вредоносния резултат въззивният съд не е обвързан с установения от първоинстанционния съд механизъм на съответното ПТП.
При обжалване на решението в отхвърлителната му част от ищеца поради неправилно прилагане на принципа на спрадведливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е ограничен от оплакванията на въззивника във въззивната жалба и относимите към тях възражения на ответника, релевирани своевременно в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба. В този случай въззивното производство, образувано по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която частично е отхвърлен искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, поддържа висящността на процеса относно размера на дължимото застрахователно обезщетение, поради което въззивният съд е длъжен да разгледа своевременно направеното от ответника – въззиваем в отговора на исковата молба и поддържано в отговора на въззивната жалба възражение за завишаване на претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди, независимо, че решението не е обжалвано в осъдителната му част от ответника. Когато ответникът е съгласен с размера на присъденото застрахователно обезщетение като краен резултат, същият не би могъл да обжалва само мотивите на решението на първоинстанционния съд, с които е приет за справедлив конкретен размер размер, който е намален поради определен размер съпричиняване. В този смисъл е задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000г., ОСГК. Поради това във въззивното производство, образувано по жалба на ищеца, въззивният съд е длъжен да обсъди размера на застрахователното обезщетение за причинените неимуществени вреди, ако в отговора на въззивната жалба ответникът прави възражение относно техния размер и същото е въведено в първоинстанционното производство в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, тъй като по отношение на него не е формирана сила на пресъдено нещо.
В настоящия случай въззивният съд като е съобразил възражението на ответника в отговора на въззивната жалба и отговора на исковата молба за прекомерност на претендираното обезщетение в съответствие с постоянната практика на ВКС е определил размера на дължимото застрахователно обезщетение, прилагайки критериите на чл. 52 ЗЗД.
Формулираният от касаторите материалноправен въпрос също е от значение за спора и съответства на мотивите на решението на СГС, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване на решението в отхвърлителната му част за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. по всеки иск. По въпроса относно определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД въззивното решение е съобразено с постоянната практика на ВКС за критериите по чл. 52 ЗЗД, посочени в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК множество съдебни решения на различни съдебни състави на ВКС, задължителни за първоинстанционния и въззивния съд /например решение № 108/06.07.2017г. по т. д. № 436/2016г. на ВКС, І т. о., решение № 56/04.05.2017г. по т. д. № 3584/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 174/27.10.2016г. по т. д. № 2960/2015г. на ВКС, І т. о., решение № 217/22.12.2016г. по т. д. №3402/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 233/20.12.2016г. по т. д. № 3586/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и други/ В постоянната практика на ВКС понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални болки и страдания, техните степен, интензитет, продължителност, прогнозите за в бъдеще и други. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009г. по т. дело № 14/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. дело № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011г. по т. дело № 635/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 189/04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и други, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Динамиката в икономическа конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване – § 4, ал. 3 и 4 от ДР на КЗ /отм./. Задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото от него лице, а същевременно двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор. При наличие на законовите предпоставки за ангажиране на пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, застрахователната сума по нея следва да се има предвид като един от критериите за решението на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, съобразил е момента на настъпване на вредите, степента на търпените от ищците болки и страдания в резултат на загубата на техния син, тяхната сила и продължителност и въз основа на установените факти и обстоятелства като е отчел социално-икономическите условия в страната и застрахователните лимити към 2012г., т. е. към момента на настъпване на процесното ПТП и вредите, е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди като не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Различният изход на споровете по представените отделни съдебни актове /решение № 36/08.03.2016г. по т. д. № 507/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 52/30.03.2016г. по т. д. № 678/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 81/14.06.2016г. по т. д. № 1529/2015г. на ВКС, ТК, II т. о./ е обусловен от установената по всеки отделен случай конкретната фактическа обстановка, съответните болки и страдания, които са специфични за всеки случай, и събраните доказателства по всяко дело.
Посочените от касаторите определение № 654/29.07.2016г. по т. д. № 2273/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и определение № 196/09.03.2016г. по т. д. № 1411/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са от категорията актове съгласно посочената правна норма – посочените определения са постановени в производството по допускане на касационно обжалване на съответните въззивни решения по реда на чл. 288 ГПК, поради което същите не представляват постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че поради липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част над 120 000 до 200 000 лв. за всеки иск. На основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК касаторите трябва да заплатят на ответника възнаграждение за юрисконсулт в размер по 100 лв. всеки, изчислено съгласно чл. 37 ЗПрП във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 404 от 22.02.2017г. по в. гр. дело № 3800/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав в частта, с която е потвърдено решението от 17.06.2016г. по гр. дело № 19263/2014г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на С. Р. М. и А. М. М. срещу [фирма], [населено място] за разликата над 120 000 лв. до 200 000 лв. за всеки ищец – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. С. М., настъпила при пътно-транспортно произшествие на 15.08.2012г., по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, и ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК по 4 413 лв. всеки от тях – юрисконсултско възнаграждение и разноски за съдебна експертиза за първоинстанционното производство, както и по 360 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА С. Р. М. с ЕГН [ЕГН] и А. М. М. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] извор, област Л., [улица] да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК всеки един по 100 лв. /по сто лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.