10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 601
София, 05.12.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдия Петрова т.д. № 1697 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК във вр. с пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017г.
Образувано е по касационни жалби на двете страни срещу Решение № 475 от 23.01.2017г. по в.гр.д. № 3459/2016г. на СГС, ГО.
І. Ищците Н. Ж. Н. и Г. Л. Н. обжалват решението в частта за потвърждаване на решението по гр.д. №50292/2012г. на СРС за отхвърляне на предявените против [фирма] установителни искове за прогласяване за нищожни като неравноправни клаузите на чл.4,т.1 /такса за управление на кредита/, на чл.8,ал.2 и ал.3 /такса при частично или пълно предсрочно погасяване на задължението/, на чл.15,ал.3, 4 и 5 /застраховането на имота/, на чл.23 /възможност при промяна на обявения курс купува или продава на швейцарския франк към българския лев и при превалутиране, да се достигне до повишаване на размера на дължимите погасителни вноски/ и на чл.28 /възможността за прехвърляне на вземането/ от договор за кредит за покупка на недвижим имот № НL 29965 от 28.11.2007г. Искането е за отмяна като недопустимо на въззивното решение и връщане на делото на първоинстанционния съд, респ. постановяване на ново и уважаване на установителните искове за нищожност на клаузите на чл.4,т.1, чл.8,ал.2 и ал.3, чл.15,ал.3, 4 и 5, чл. 23 и чл.28 от договора за кредит. Иска се и да бъде прогласена нищожността на процесния договор за кредит „в частта, касаеща обвързването на валутата по договора към швейцарския франк и договорът бъде тълкуван като кредит в лева”.
От така заявения петитум на жалбата следва, че не е предмет на касационното обжалване решението в частта за отхвърлянето на осъдителните искове /с решението си СГС е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на осъдителните искове с правно основание чл.55,ал.1, предл.първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати: 2 836.36лв. – равностойността на недължимо платена сума от 2 007.05 швейцарски франка – такса за управление; сумата 500лв.- левова равностойност на недължимо платени 357.50 швейцарски франка за периода 07.07.2008г. до 24.10.2012г., ведно със законната лихва върху главниците/, а само частта от него за отхвърляне на установителните искове.
Същевременно съставът на ВКС констатира, че СРС не се е произнесъл /нито в мотивите, нито с диспозитив/ по последния обективно съединен установителен иск, заявен в петитума на исковата молба „за прогласяване нищожността на процесния договор в частта, касаеща обвързването на валутата по договора към швейцарския франк и тълкуване на договора за кредит в лева”. Независимо че в доклада на първоинстанционния съд е посочен като предявен „иск за прогласяване нищожността на договора за кредит в частта, касаеща обвързването на валутата към швейцарския франк“, по него не са изложени мотиви /съображенията относно „валутата на договора“ са посочени единствено във връзка с обсъждането на установителния иск за нищожност на клаузата на чл.23/. Не е постановен и диспозитив, съответно допълнително решение. В обективирания диспозитив детайлно са изброени отхвърлените установителни искове: „с правно основание чл.26,ал.1,предл.първо ЗЗД за прогласяване нищожността на чл.4,т.1, чл.8,ал.2 и ал.3, чл.15,ал.3, 4 и 5 и чл.23 и чл. 28 от договора“. Въззивната жалба на ищците съдържа искане за уважаване и на обективно съединения установителен иск за прогласяване нищожността на договора в частта, касаеща обвързването на валутата съм швейцарския франк и искане той да бъде тълкуван като кредит в евро/лева. Без да съобрази, че по този иск отсъства първоинстанционно решение, въззивната инстанция го е обсъждала в мотивите си и е приела за неоснователно както искането за прогласяване на нищожността на договора, касаеща обвързването на валутата на договора към швейцарския франк, така и искането същият да бъде тълкуван в евро/лева. При отсъствие на първоинстанционен диспозитив, въззивното решение за потвърждаване на акта на първоинстанционния съд „в останалата част“, не може да „замести“, да санира неформирана, неизразена в мотивите и в разпоредителната част на първоинстанционното съдебно решение воля. Именно диспозитивът на съдебното решение обективира волеизявлението на съда относно съществуването или несъществуването на спорното право, предмет на делото и той е източникът на силата на пресъдено нещо; правораздавателната воля на съда се изразява в диспозитива на съдебното решение /ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС/.
При отсъствие на постановено решение и проведено производство по чл. 250 ГПК по този иск, касационната жалба в тази част е без предмет. Следователно, ВКС е сезиран с касационна жалба на ищците срещу въззивното решение, в частта, потвърждаваща отхвърлянето на обективно съединените установителни искове за нищожност поради неравноправност на чл.4,т.1, чл.8,ал.2 и ал.3, чл.15,ал.3, 4 и 5, чл. 23 и чл.28 от договора за кредит.
ІІ.Ответникът [фирма] обжалва решението в частта, в която е отменено първоинстанционното решение и банката е осъдена да заплати на ищците сумата 6 578.19лв. – левова равностойност на 4 524.33 швейцарски франка, представляваща недължимо платени лихви поради неправилно приложена методология при увеличаване на размера на БЛП по договора от 28.11.2007г. и сумата 500лв., представляваща левовата равностойност на 357.50 швейцарски франка – недължимо платени лихви поради неправилно приложена методология на размера на БЛП, ведно със законната лихва от 24.10.2012г. Твърдението е, че решението е недопустимо, неправилно, незаконосъобразно и немотивирано. Искането е за отмяната му. Доводът за недопустимост не е обоснован с каквито и да било съображения. Неправилността е аргументирана с незаконосъобразността на изводите, че клаузите на чл.3,ал.5, чл.6,ал.3 и чл.13 от договора за кредит са неравноправни.
От изложеното следва, че в предмета на обжалването не е включена частта от решението за уважаването на установителните искове, а именно -решението на въззивната инстанция за потвърждаване на решението на СГС в частта за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3,ал.5, чл.6,ал.3 и чл.13 от договора за кредит за покупка на имот като противоречащи на закона – чл.143,т.3, т.10 и т.12 от ЗЗП. Този извод настоящия състав основава освен на ясното посочване на обекта на обжалването в касационната жалба, така и на посоченото в титулната част на изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, което буквално възпроизвежда посоченото в жалбата: „във връзка с касационното обжалване на Решение от 23.01.2017г. по гр.д.№ 3459/2015г. по описа на СГС, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е осъдено дружеството да заплати на ищците сумата 6 578.19лв., представляваща левова равностойност на 4 524.33 швейцарски франка, представляваща недължимо платени лихви поради неправилно приложена методология при увеличаване на размера на БЛП по договора от 28.11.2007г., както и сумата 500лв., представляваща левовата равностойност на 357.50 швейцарски франка, представляващи недължимо платени лихви поради неправилно приложена методология на размера на БЛП, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 24.10.2012г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която са присъдени разноски в полза на двете страни за двете съдебни инстанции, представям изложените по-долу основания…“ Друг извод /за сезиране на ВКС да се произнесе по въззивното решение относно уважаването на установителните искове за нищожност на клаузите на чл.3,ал.5, чл.6,ал.3 и чл.13 от договора за кредит/ не следва и от петитума на касационната жалба. Следователно, решението по тези установителни искове е влязло в сила.
Следователно, предмет на касационната жалба на ответника е единствено решението на СГС относно уважаването на осъдителните искове.
Изложеното очертава рамките, които са предмет на касационното производство: въззивното решение, в частта, потвърждаваща отхвърлянето на обективно съединените установителни искове за нищожност поради неравноправност на чл.4,т.1, чл.8,ал.2 и ал.3, чл.15,ал.3, 4 и 5, чл. 23 и чл.28 от договора за кредит /по касационната жалба на ищците/ и въззивното решение, в частта за уважаване на осъдителните искове след отмяната на тази част от първоинстанционния акт /по касационната жалба на ответника/. Решението в частта за уважаване на установителните искове е влязло в сила. Влязло е в сила и решението в частта за отхвърляне на осъдителните искове. Няма постановено решение по последния обективно съединен установителен иск „за прогласяване нищожността на договора, касаеща обвързването на валутата по договора към швейцарския франк и тълкуването на договора като договор за кредит в лева/евро”.
От посочено следва и, че въпросите, поставени в изложението към касационната жалба на ищците, касаещи обективно съединения установителен иск, по който няма постановено съдебно решение /съответно допълнително такова/, не следва да бъдат обсъждани. Такива са въпросите по номерацията на касаторите: 1.1 /л.10/; № 4 в частта, свързана с разпоредбите на чл.1,ал.1, 2 и 3, чл.2, ал.3 и чл.21,ал.2 /л.26/; въпроси № 6 и 7, касаещи лихвената методология, въведена с обявената за нищожна клауза на чл.3,ал.5 от договора /л.28/; въпроси № 10 и № 11 на л.28.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпросите на ищците, имащи връзка с предмета на касационното производство са:
1/Относно валидността на разпоредби от договор за кредит, при които на кредитополучателя се вменяват разходи по кредита без конкретно да е посочен техният размер, нито същият разход е дефиниран като определяем въз основа на изрични и изчерпателно посочени в договора обективни пазарни индекси и измерители със зададено индивидуално тегло на участието им във формулата за изчисление на разходите по кредита. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, но такава не е посочена. По същия въпрос е въведена и предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК;
2/ Като материалноправен е поставен въпросът, свързан с валидността на клаузата на чл.8 от договора: “Процесният кредит е сключен преди 25.07.2014г., но е действащ и към настоящия момент, поради което неговото съдържание попада в обсега на приложение на ЗПК, като в пар.13 от ПЗР законодателят изрично уреди правилото, че разпоредбата на 32 ЗПК, предвиждаща забрана за заплащане на компенсаторна неустойка при предсрочно погасяване на потребителските кредити, обезпечени с ипотека и за придобиване и запазване на вещни права върху недвижими имоти, след заплащане на 12 месечни вноски, важи и по отношение на договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила“. Цитират се решения на ВКС: по т.д.№3686/14 на 1 т.о. и гр.д.№ 5252/2014г. на 4 г.о. и други, относими към въпросите за начина на формиране на ГЛП. Въведена е и допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280 ГПК.
3/ При допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на обжалването по трети въпрос За валидността на валутните клаузи от договора за кредит по отношение на определяне на точния размер на недължимо платените разходи по кредита. Касаторите се позовават на решенията по по гр.д.№ 30194/13г. 5189/16г. и 11564/15г., 4149/15г. на СГС, т.д.338/16 на ОС Русе.
При допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
4/ Каква е договорената между страните валута, в която следва да бъде отпуснат кредитът съобразно разпоредбите на процесния договор? Дали валидно уговорената между страните валута е лева, а договореният кредит е в размер на 120 000лв. съобразно изрично предвиденото в договора? Или договорената между страните валута, в която следва да бъде отпуснат кредита е швейцарски франк, независимо, че…
5/ В каква валута е усвоен реално кредитът по процесния договор? Дали средствата по кредита са усвоени във валутата лева…?Или валутата, в която реално е усвоен кредитът е швейцарски франкове…
6/ „Ю.” изпълнила ли е точно и добросъвестно задължението си за отпускане на кредита…
7/ Нищожна ли е поради противоречие със закона /чл.26,ал.1, предл.първо и трето ЗЗД, чл.58 ЗКИ,чл.143 във вр. с чл.146 ЗЗП/ разпоредбата на чл.23,ал.1 и ал.2 от процесния договор за кредит в частта, касаеща обвързването на валутата по договора към швейцарския франк;
8/ Неравноправна ли е клаузата от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутния риск са в тежест само на потребителя и намират ли приложение за валутните разлики изключенията на чл.144,ал.3 ЗЗП.
За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното:
Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Произнасяйки се по жалбата на ищците е приела, че клаузата на чл.4,ал.1 от договора /съгласно която в началото на всяка година, считано от откриване на заемната сметка, кредитополучателят заплаща такса за управление от 0.5% върху размера на непогасената главница/ и клаузите на чл.8,ал.2 и ал.3 /предвиждащи, че при пълно или частично погасяване на кредита кредитополучателят дължи такса 4% върху размера на предсрочно погасената главница и пропорционално връщане на кеш бонуса/, не са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като не предоставят на търговеца право на едностранна промяна на условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и не създават отношения на неравнопоставеност. По отношение на разпоредбата на чл.23, в която която кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лева/евро, както и превалутирането по чл.21 от договора може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева и приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и, че е съгласен да поеме всички вреди и пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви по превалутирания кредит и декларира, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 и е съгласен с настъпването им е мотивирано че: с отмяната на чл.10,ал.1 ЗЗД, не е налице забрана за уговаряне на парични суми в чужда валута, както е сторено в случая; че страните по договора за банков кредит могат свободно да определят вида на валутата, в която да бъде предоставен кредитът на кредитополучателя; че страните са постигнали валидна уговорка валутата на предоставения от банката кредит да е в швейцарски франкове, а на основание чл.20 а ЗЗД, договорите имат силата на закон, не могат да бъдат изменяни без взаимно съгласие на страните, ако няма законово предвидени основания за това. Прието е, че когато при сключването на договора страните уговарят да получат плащане в една валута, е налице съгласие на падежа да получат плащането в същата валута, като държат сметка за принципа на номинализма и с цел да елиминират риска в случаи на неблагоприятна промяна на обменните курсове; че когато се уговаря задължение в определена чуждестранна валута, страните са се съгласили да получат на падежа нейната левова равностойност – ТР № 4/2015г. на ОСГТК на ВКС. Обсъдено е, че в изпълнение на задълженията, произтичащи от сключения между страните договор, на ищеца е разкрита разплащателна сметка в швейцарски франкове, която към момента на усвояване на банковия кредит е заверена със швейцарски франкове, които в последствие са превалутирани в евро, съобразно постигнатата уговорка за това, поради което насрещното задължение на ищеца е в швейцарски франкове. Счетено е, че след като ищците са се съгласили да връщат получените средства в швейцарски франкове, то в тяхна тежест е загубата в случай на промяна на курса, водеща до необходимост от разходване на повече средства за набавянето на тази валута, съответно, че в тяхна полза би била обратна промяна на курса, поради което не е налице неравновесие в правата и задълженията на страните. Посочено е, че отпускането на кредит във валута, различна от лева е нормална търговска практика и без правно значение е обстоятелството, че договореният кредит е бил преведен в равностойността в евро по сметка на кредитополучателя, тъй като превалутирането е техническа операция и не може да доведе до неравноправност на клаузите по договора.
Неоснователно е искането за допускане на обжалването по първия въпрос /по номерацията, посочена в настоящото определение/ и по третия, които са идентични по съдържание. Въпросът за разходите по кредита е поставен общо, не е посочено кои разноски по кредита /кои разходи, съпътстващи кредита/ касаторите визират, същевременно искът им за обявяване за нищожни като неравноправни клаузите за методологията за определяне на годишния лихвен процент, е уважен и е отречена възможността за едностранна промяна от банката на БЛП. Въпросът не е конкретизиран и от гледна точка на връзка и относимост с конкретна клауза, предмет на обективно съединените установителни искове; не е очертано и кои са клаузите, „вменяващи разходи по кредита без да е посочен размерът им, без той да е определяем”. Не е налице и въведената от касаторите допълнителна предпоставка. Позоваването на т.1 /по първия въпрос/ не е обвързано с акт на ВКС, цитирани са актове по т.2 на чл.280 ГПК /по идентичния трети въпрос/, но същите не са приложени. Неаргументирана е предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК, въведена към първия въпрос.
Отсъства основание за допускане на обжалването по втория въпрос. Той няма характер на материалноправен, както сочат касаторите, а е изявление, че те не дължат такса при предсрочно погасяване. Неоснователността на допускане на касационното обжалване следва и от обстоятелството, че изложените в исковата молба фактически твърдения са за нищожност поради неравноправност, а не на основание на въведената през 2010г. с разпоредбата на чл.32,ал.3 ЗПК забрана кредиторът да получи неустойка или обезщетение при предсрочно погасяване на кредита, на която касаторите се позовават в изложението /възпроизведена в чл.41, ал.4 на Закона за кредити за недвижими имоти на потребители/. Поради това въпросът, основан на разпоредбата на чл.32,ал.3 във вр. с пар.13 от ЗИД на ЗПК /ДВ бр.35/2014г./ не е включен в предмета на спора и не е предмет на обсъждане от съдилищата. Следователно, отговорът му не е обуславящ /а е неотносим/ за изхода на произнасянето по установителния иск за нищожност на чл.8 от договора. Освен, че не е обоснована главната предпоставка за допускане на обжалването, необосновано е и наличието на допълнителните предпоставки, на които касаторите се позовават. Цитираните в изложението решения на ВКС са неотносими. Дадените в тях разрешения не са в хипотеза на предявен иск за прогласяване нищожност поради неравноправност. Съдът, служебно следейки за наличие на неравноправна клауза в потребителски договор, няма да я приложи, но ако не е предявен самостоятелен иск за обявяване на нищожността й, тази клауза не може да бъде „служебно” прогласена в диспозитива за нищожна. Служебното задължение на съда да извършва преценка за неравноправност на клаузи не е равнозначно на възможността да обяви и прогласи с диспозитива на решението си за нищожни клаузи от договор, без да е сезиран с такъв иск. Касаторите се позовават и на допълнителната предпоставка на т.3 но тя е формално посочена.
Въпросите четвърти, пети и шести не са правни, а са питане към съда относно вида на договорената валута и дали банката е изпълнила задълженията си, поради което не отговарят на необходимото съдържание на главна предпоставка за допускане на обжалването.
Седмият въпрос е обхванат от осмия и двата визират клаузата на чл.23. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по тях, тъй като разпоредбата на чл.23 няма самостоятелно значение, неин предмет не са самостоятелни задължения по кредитния договор. Повишаването на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро/лева, произтичащо от промяната на валутните курсове не следва от разпоредбата на чл.23 от договора, която има декларативен характер. Ако е налице неравноправност поради повишаване размера на погасителните вноски, обусловено от промяната на валутните курсове на банката, тя подлежи на отстраняване чрез иск или възражение за недействителност на разпоредбата, от която тази неравнопоставеност произтича. Отсъствието на предпоставките за допускане на обжалването по въпросите, свързани с разпоредбата на чл.23 от договора прави безпредметно обсъждането на въведените допълнителни предпоставки, включително и позоваването от касаторите на Решението на СЕС по дело № С-186/16.
Изложението на ищците не съдържа правни въпроси по исковете за установяване неравноправност на клаузите на чл.15 и чл.28 от договора, поради което касационното обжалване на тази част от въззивното решение не може да бъде допуснато.
По искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на ответника:
С оглед изяснения предмет на касационната жалба на банката, искането за допускане на обжалването по въпросите от Раздел І от изложението относно прогласената нищожност на клаузите на чл.3,ал.5 и чл.6,ал.3 от договора /въпроси № 1-11/, от Раздел ІІ относно нищожността на чл.13 от процесния договор, от Раздел ІІІ относно индивидуалното договаряне на оспорените от ищците клаузи, от Раздел VІ относно условията за преценка за неравноправния характер на клаузи от потребителски договор, от Раздел VІІ относно разходите за определяне цената на кредита, е неоснователно. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е вероятно недопустимо. Твърдението за такъв порок е въведено формално без посочени основания.
Относим за предмета на обжалването е само въпросът по раздел ІV от изложението – каква е погасителната давност за иск по чл.55 ЗЗД за връщане на надплатени суми по договор за кредит при нищожност на клаузи, формиращи размера на лихвата. Въведената допълнителна предпоставка е т.1 на чл.280,ал.1 ГПК /обоснована с решението по гр.д.80/2010г. на ІV г.о./ и т.2 на чл.280,ал.1 ГПК /обосновава чрез позоваване на решенията по т.д.№ 3106/2013г. и № 16765/2013г. на СГС/.
Искането за допускане на обжалването е неоснователно, тъй като въпросът не кореспондира на изводите на въззивната инстанция, която е счела, че вземането на ищеца произтича от неоснователно обогатяване, а не е вземане за лихва, поради което, краткият давностен срок по чл.111,б.”в”ГПК не намира приложение, а претенцията за ищците е заявена в рамките на общия давностен срок. Решението на ІV г.о. е неотносимо към поставения проблем относно вида /общата или кратката/ давност, приложима към вземания за неоснователно обогатяване, а третира въпроса за момента на настъпване на изискуемостта на вземането. Поставеният въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС относно срока и течението на погасителната давност по иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД – т.7 на ППВС № 1/79 г., решение № 165/02.12.16 г. по т. д. № 1777/2015 г. на І т.о.; решение № 231/11.08.14 г. по т. д. №678/2012г. на ІІ т.о.; решение № 92/10.05.2010 г. по гр. д. № 4353/2008 г., както и в казуалната част на решението по т.д.№ 1777/15 на І т.о.
Разноски за производството не се присъждат с оглед резултата – недопускане на обжалването по жалбите и на двете насрещни страни.
о
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на Решение № 475 от 23.01.2017г. по в.гр.д. № 3459/2016г. на СГС, ГО в обжалваните от Н. Н. и Г. Н. и от [фирма] части.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: