О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 15.05.2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1174 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [община], чрез процесуалния си представител адв.М., срещу решение от 15.06.2012г., постановено по гр.д.№344/2012г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение от 15.02.2012г. по гр.д.№1830/2011г. на Пернишки районен съд за уважаване на предявения от Ц. Г. Т. иск с правно основание чл.59 ЗЗД.
Жалбоподателят счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Ц. Г. Т., чрез процесуалния си представител адв.Б., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Ц. Г. Т. срещу [община] иск с правно основание чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 18 659,49лв. – обезщетение за неоснователно ползване на ? ид.част от недвижим имот в [населено място] за периода 02.11.2007г.-02.11.2010г., ведно със законната лихва от предявяване на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят поставя въпросите: „В кой момент се счита, че отчуждителното производство е завършено – след превода на определената сума като обезщетение в банката, или съобщението до отчуждените да си изтеглят от банката определеното им обезщетение?”, „При определяне на обезщетение за пропуснати ползи, коя площ следва да се вземе предвид – застроената площ на намиращата се в имота двуетажна сграда или разгънатата площ на същата?”, „Може ли да се присъжда обезщетение за пропуснати ползи върху свободната площ от имота само поради обстоятелството, че същата е асфалтирана, след като е установено, че ищецът, претендиращ, че е собственик на имота, не е доказано, че са му се създавали пречки да ползва тази свободна площ?”. Касаторът се позовава на определение №574 от 01.06.2011г. по гр.д.№1281/2010г. на ВКС, Іг.о. по чл.288 ГПК и решение №483 от 19.05.2003г. по ахд№1332/2003г. на 5-членен състав на ВАС, които съдебни актове не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, съгласно приетото с ТР №1 от 19.02.2010г. по гр.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, т.2 и т.3. Отделно, съдебната практика е цитирана от касатора в подкрепа на доводите му, че ако въззивният съд беше приел представените с въззивната жалба строителни книжа, по делото би се установила законността на извършеното строителство в имота, което обаче не е относимо към никой от поставените правни въпроси в изложението. Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по някой от поставените въпроси. На основание разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ се разбира еднообразното му тълкуване или точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС или за преодоляване на погрешна постоянна практика на ВКС. За да бъде налице основанието „от значение за развитието на правото“ би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос, при което се налага тълкуване на закона за отстраняване непълноти или неясноти на правни норми и в крайна сметка за усъвършенстване на правоприлагането. В случая касаторът е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, нито на липсваща въобще практика. Отделно от това следва да се посочи, че по приложението на разпоредбите на §93 ППЗПСНМ/отм./ има съдебна практика, която не се нуждае от промяна, изразена в решение №73 от 17.02.2009г. по гр.д.№1248/2008г. на ВКС, ІІг.о., че погасителният ефект на депозиране на сумата в Д. може да настъпи само при предвидените в нормата на §93 ППЗПИНМ/отм./ предпоставки, вкл. по ал.2 – правоимащият да е уведомен по реда на ГПК. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената практика на ВКС.
В изложението се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Ето защо следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по жалбата не е представил доказателства за извършени разноски за настоящата инстанция, поради което такива не следва да се присъждат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 15.06.2012г., постановено по гр.д.№344/2012г. на Пернишки окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: