– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 602
гр. София 15.07.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 06.02.2019 (шести февруари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4057 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 16 565/28.09.2018 година, подадена от Е. Д. М., срещу решение № 1860/16.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1179/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 78/04.01.018 година на Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-6 състав, постановено по гр. д. № 719/2015 година, с което е отхвърлен предявения от Е. Д. М. срещу Е. Ц. Г. иск, с правно основание чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 50 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането 15.08.2013 година до окончателното плащане.
В подадената от Е. Д. М., касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено, като се постанови ново, с което предявеният от него срещу Е. Ц. Г. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба Е. Ц. Г. е подал отговор на същата с вх. № 18 616/28.10.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1860/16.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1179/2018 година, поради което и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано тя да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да се потвърди.
Е. Д. М. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.08.2018 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 16 565/28.09.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е посочил, че Е. Д. М. твърдял, че Е. Ц. Г., в качеството си на прокурор в Специализирана прокуратура, при участието си в пресконференция, дадена от прокуратурата в периода 13-15.08.2013 година го бил нарекъл „Е. М. К.” и това впоследствие било публикувано в множество електронни издания. Употребата на прозвището „К. се възприемала от М. като изключително тежка обида, тъй като това не било неговото име и никой не се обръщал към него с това прозвище. Засегната била личната му самооценка, накърнени били честта и достойнството му. За причинените му неимуществени вреди М. претендирал осъждане на ответника да му заплати обезщетение в размер на 50 000.00 лева. От своя страна Е. Ц. Г. оспорвал иска като неоснователен като бил оспорил да е наричал М. с думата „К.“. Твърдял, че М. бил известен с прозвището „К.” много преди посочената пресконференция, което обстоятелство опровергавало настъпването на вреда от медийната изява на Г..
Не било спорно по делото, че Е. Ц. Г. е прокурор в Специализирана прокуратура, който в периода 13-15.08.2013 година бил участвал в пресконференция за съобщаване на разкрита престъпна група, в участието, на която е заподозрян и М., затова същият се издирвал от полицията. Пресконференцията била отразена в множество електронни медии. От публикации в електронни медии през периода 2009-2012 г. се установявало, че преди провеждането на процесната пресконференция Е. Д. М. и брат му са смятани за лидери на групата „К.”, двамата братя били наричани К., а към името на Е. Д. М. е добавяно прозвището „К.“ или „К.”. Възражението на М. въззивната жалба, че е недоказано той да е известен с прозвището „К.“, било неоснователно-по делото били представени множество писмени доказателства, от които, както и от показанията на всички разпитани свидетели, се установявало, че М. бил наричан с прозвището „К.”, което фигурирало и в криминалистичната му регистрация.
Предявеният иск бил с правно основание чл. 45 от ЗЗД, който въвеждал задължение за обезвреда за лицето, причинило другиму вреди. Противоправно било поведението на лице, което изнасяло неверни и позорящи за някого факти или излагало обидно за някого мнение. В случая М. претендирал вреди от обида, разбирана като унизителна за честта, доброто име и достойнството проява. Основателността на иска била предпоставена от установяване на следните елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно причиняване на вреда; противоправност; вина; причинна връзка между действията на ответника и вредата. С разпоредбите на чл. 39-41 от Конституцията на Република България се уреждали права и свободи на гражданите като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип за достойнство на личността. Свободата на словото не съдържала възможност за разпространяване на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански и човешки права. За да се уважал предявения иск, следвало да се установи при условията на пълно и главно доказване, че изявленията на Е. Ц. Г. на процесната пресконференция съдържат обиди за личността на М., както и че се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилите вреди. Обстоятелствата, на които М. основавал иска си, е изричането от Г. на обидна дума „К.“ по адрес на М.. Това обстоятелство не било установено от М. в съответствие с възложената му тежест на доказване. Представените статии от електронни сайтове не доказвали Г. да е употребил думата „К.“, тъй като в статиите не се съдържали цитати на изречени лично от него такива думи. Дори да се приемело, че при цитиране името на М. Г. е използвал прозвището „К.“, с което М. бил известен и което фигурирало в криминалистичната му регистрация, поведението на Г. не носело белега „противоправност“, тъй като това прозвище не било употребено в обиден контекст-нямало данни ответникът да е оприличавал ищеца с животното К. или по друг обиден начин да е съобщавал цитирания прякор. На процесната пресконференция било обявено, че М. се издирва от полицията. Съобщаване на всякакви подробности като описание на издирвания или прякор, с който е известен, били в интерес на откриване на заподозрения. Затова въззивният съд приемал, че липсва противоправност в действията на Г. при цитиране на прозвището на ищеца, с което той бил познат преди пресконференцията. Това обосновавало извода за липса на предпоставките на чл. 45 от ЗЗД, тъй като от липсата на противоправност в действията на Г. следвала липса на основание за ангажиране неговата отговорност.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. Д. М. е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по правните въпроси за това:
1) Следва ли при постановяване на решението да бъде обсъдена цялата фактическа обстановка, да бъдат съобразени твърденията на страните и да се извърши цялостна оценка на правно релевантните факти за спора и необходимо ли е излагането на мотиви, касаещи въведеното спорно материално право при постановяване на съдебния акт?
2) Включват ли действията извършени от прокурор при или по повод изпълнението на задълженията му в тази длъжност, действия, с които да се уронва честта и достойнството на правните субекти в това число и на лица участващи в досъдебни и съдебни производства?
3) Служебно действие ли се явява открито, явно нанесена от прокурор обида чрез използване на нарицателно, респективно може ли нанасянето на такава да бъде възприето като действие в изпълнение на съдебната власт?
4) Допустимо ли е при изпълнение на своите функции лице, действащо в качеството на прокурор, да извършва действия и бездействия, с които да погазва обща императивна законодателна повеля, каквато е тази по чл. 45 от ЗЗД?
5) Противоправно ли е поведението на ответника при изречено негативно определение с думата „к.”, пряко засягащо конкретно лице, а именно Е. Д. М. и допустима ли е намеса в частноправната сфера на лица участващи в досъдебни и съдебни производства и следва ли тези лица да търпят в по-голяма степен, надхвърлящи добрия тон изразни средства и определения?
6) Представлява ли нарушаване на доброто име публичното назоваване на едно лице с нарицателно определение „к.” и има ли персонална обида на едно лице, ако му бъде дадена оценка и/или квалификация, приемани от него като негативни?
7) Налице ли е противоправност и вина в случай, при който е налице конфликт между правото да се изразява свободно мнение по обществен въпрос и правото на всеки гражданин да брани доброто си име?
За да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийския апелативен съд въззивно решение на първо място всички, няколко или един от посочените по-горе правни въпроси трябва да са били включени в предмета на спора, да са били взет предвид и да са били обсъждани от въззивния съд, като дадените им от него отговори са обусловили правните му изводи, при постановяване на решението му. На второ място те трябва да покриват и някои от допълнителните критерии за допускане на касационното обжалване, така както същите са посочени в т. 1-т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В случая вторият, третият и четвъртият от посочените по-горе въпроси не отговарят на тези изисквания. Същите се отнасят до обстоятелства, които не са били обсъждани от състава на Софийския апелативен съд и не са обусловили правните изводи при постановяване на обжалваното решение. Така като са формулирани тези въпроси предполагат, че въззивният съд е приел за доказано, че Е. Ц. Г. е извършил твърдяното от Е. Д. М. действие, както и че по своето естество то представлява непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 от ЗЗД, но ответникът не трябва да носи отговорност за него, тъй като в качеството си на прокурор се ползва с функционален имунитет, тъй като деянието е извършено при или по повод изпълнение на служебните му задължения. Въззивният съд обаче не е излагал мотиви в тази насока. Искът е отхвърлен тъй като е прието, че по делото не са събрани доказателства, че Е. Ц. Г. е извършил твърдяното от Е. Д. М. действие. Освен това са изложени допълнителни доводи защо въззивният съд приема, че искът е неоснователен, дори и Г. да е извършил действието, но те не са свързани с функционалния имунитет на ответника, а с липсата на противоправност на деянието. Във връзка с противоправността е петият от поставените в изложението на Е. Д. М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Така както е формулиран същият обаче той предполага даването на отговор за това дали е противоправно твърдяното от касатора поведение на Г.. Това обаче е въпрос по съществото на спора, който може да бъде разрешаван едва след разглеждането на делото в открито съдебно заседание, след изслушването на становищата на страните, както и на преценка на събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти. Този етап от касационното производство обаче следва етапа по допускане на обжалваното решение до касационен контрол, при който не се извършва преценка на установените по делото факти. Затова въпросът за противоправността на конкретното действие не може да бъде разрешаван при извършване на преценката дали въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване или не..Изложеното по отношение на петия от поставените в изложението на М. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси се отнася и до шестия от тях, поради което тези два въпроса не са основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.. Що се отнася до седмия от поставените въпроси същият е формулиран теоретично, без да се обоснове връзката с конкретното производство. Отговор на същия не може да бъде даден, без да е уточнено в какво точно се изразява конфликта, който е имал предвид касатора. Именно липсата на яснота по отношение на характера на конфликта е пречка да се даде еднозначен отговор на този въпрос, а ако се приеме, че се касае до хипотезата, предмет на настоящето производство, то това е въпрос по съществото на спора и не може да бъде разглеждан в етапа на допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият от поставените от Е. Д. М., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси също не представлява основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Посочено е че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото-основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК-но без това твърдение да е обосновано по начин, че да се направи извод за наличието на основанието по отношение точно на този въпрос, а само посочването на основанието не е достатъчно. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени конкретни твърдения за това какви точно са твърдените нарушения, които съставът на Софийския апелативен съд е допуснал във връзка с първия правен въпрос, поради което е невъзможно да бъде направена преценка и за това дали е налице евентуално основание за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1860/16.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1179/2018 година по подадените срещу него от Е. Д. М., касационна жалба с вх. № 16 565/28.09.2018 година, поради което такова не трябва да се допусне.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1860/16.07.2018 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1179/2018 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.