О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 02.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 11.06.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 944 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗД [фирма], гр.София против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1095/28. 06. 2012 год., по гр.д.№ 528/2012 год., с което след частична отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 28.11.2011 год., по гр.д.№ 10309/2010 год. е уважен предявения от Н. В. М., чрез законния му представител Й. Н. Й. –М., срещу настоящия касатор, като ответник, пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ за сумата 97 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 13.09.2007 год., до окончателното и изплащане и деловодни разноски от 250.00 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение в частта му, относно определяне на общо дължимото застрахователно обезщетение, като произнесено „плюс петитум” – касационно основание по чл.281, т.2 ГПК.
Аргументите на касатора са, че претендираното от ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди, съгласно петитума на исковата молба е в размер на сумата 97 000лв., като решаващият съд, в нарушение на процесуалния закон – без надлежно изменение на иска по размер и по своя собствена преценка недопустимо е приел, че справедливо по см. на чл.52 ЗЗД е обезщетение от 130 000 лв., редуцирайки същото с оглед приетата степен на съпричиняване на вредата до размера на претендираната сума. Според касатора , по този начин Софийски апелативен съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за сума от 130 000 лв., вместо по предявения за заплащане на обезщетение от 97 000 лв..
Алтернативно жалбоподателят поддържа и касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, като въвежда оплаквания за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон – чл.202, ал.2 КЗ и на съществените съдопроизводствени правила- чл.235, ал.2 ГПК.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право – за причинно следствената връзка между претърпените вреди и настъпилото застрахователно събитие и за приложението на чл.202, ал.2 КЗ – „Когато в договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен при условията на разсрочено плащане на премията, застрахователят изрично е посочил като право, което ще упражни при неплащане на поредна вноска – прекратяване на застрахователния договор, прекратяването автоматично ли настъпва по силата на закона, или е необходимо въпреки това изпращане на уведомление от застрахователя до застрахования, че договорът ще се прекрати?”
Като израз на визираното противоречие по първия от формулираните материалноправни въпроси са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК: № 508/18.06.2010 год., по гр.д.№ 1411/2009 год. на ІІІ г.о. и № 196 от 10.04.2009 год., по гр.д.№ 108/2008 год. на ІІІ г.о., а по отношение на втория: решение № 83/05.07.2010 год., по т.д.№ 808/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по новия процесуален ред и определения на ВКС: № 440 от 01.07.2009 год., по т.д.№ 238/2009 год. на І т.о. и № 817/30.12.2009 год., по т.д.№ 808/2009 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по искането за допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на въведените селективни основания- допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Срещу искането за допускане на касационно обжалване е възразил и ответникът Г. фонд [населено място], който счита за неоснователни поддържаните от жалбоподателя касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявения срещу касатора, като предпочитан ответник, пряк иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от травматичните му увреждания, в резултат на виновно предизвикано на 27.06.2006 год. в [населено място], в района на [улица]ПТП, въззивният съд е приел за осъществени елементите от фактическия състав на чл. 226, ал.1 КЗ. Като неоснователно е преценено възражението на ответното ЗАД за липса на пасивна материалноправна легитимация, поради настъпило автоматично прекратяване на договор по застраховка „Гражданска отговорност” с виновния за пътно- транспортното произшествие водач на МПС, при условията на чл.202, ал.2, изр.2 КЗ. Счел е, че неплащането в срок на последната от разсрочените вноски на застрахователната премия в случая не е довело до прекратяване на застрахователния договор, поради липса на доказателства за отправено писмено волеизявление от застрахователя до застрахования, съдържащо предупреждение за преустановяване на договорната обвързаност помежду им, каквото е въведеното от законодателя изискване по чл.202, ал.2 КЗ. Изложени са съображения, че дори и да се приеме, че в процесната полица са налице предпоставките за прилагане на уредената в текста на чл.202,ал.2, изр.2 фикция за приемане на писменото предупреждение за връчено, с оглед изрично постигнатата в тази насока договореност между съконтрахентите, задължението на застрахователя да уведоми застрахования за прекратяване на застрахователния договор не е отпаднало.Като допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, че и в хипотезата на чл.202, ал.2, изр.2 КЗ, на която касаторът се позовава, правните последици на прекратяване на договор за застраховка не настъпват автоматично, Софийски апелативен съд се е позовал на доброволно изплатеното от [фирма], гр.София застрахователно обезщетение от 3 000 лв. на пострадалия М., чрез законния му представител.С оглед данните по делото въззивната инстанция е възприела за основателно възражението на застрахователя, като ответник, за съпричиняване на вредоносния резултат и определяйки приноса на пострадалия, като малолетно към момента на ПТП дете, в размер на 25% , на база конкретните обстоятелства е редуцирал счетеното като достатъчно и справедливо в размер от 130 000 лв. обезщетение за понесените от последния болки и страдания до сумата 97 000 лв., която е присъдил.
Решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че първият от поставените от касатора въпроси, като свързан с установяване на фактическата обстановка по делото, въз основа на конкретните факти и обстоятелства, която не е предмет на доказване пред касационната инстанция – съд по правото, а не по фактите, макар и да е важен, не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Отделен в тази вр. е въпросът, че с влязлото в сила решение на КОС от 24.04.2008 год., по в.н.о.х.д. № 675/ 2007 год., с което е призната вината за процесното ПТП на водач на л.а. „Волво” 440 с ДК [рег.номер на МПС] е установена и връзката между деянието му и вредата, причинена на М..
Другият формулиран материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.202, ал.2 КЗ, като включващ се в предмета на спора и обусловил крайния изход на делото обосновава наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационен контрол.
По отношение на същия са недоказани поддържаните селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Според цитираното от касатора и приложено в тази вр. решение № 83/ 05.07.2010 год. , по т.д.№ 808/2009 год. на състав на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, имащо задължителен за съдилищата в страната характер, фикцията за връчено писмено предупреждение се отнася само за случаите, когато в застрахователната полица застрахователят изрично е посочил, кое от правата по чл.202, ал.1 КЗ ще упражни, след изтичане на 15 дневния срок от датата на падежа на последната вноска, какъвто е и разглежданият случай. Това, обаче според състава на касационната инстанция, не означава, че отпада задължението на застрахователя в разглежданата хипотеза, да уведоми застрахования за прекратяването на договора за застраховка. Като потестативно субективно право, което трябва да бъде упражнено, правото на застрахователя да прекрати договора, поради неизпълнение на задължението на застрахования за плащане на застрахователните премии, не настъпва автоматично по силата на самия закон. С възприетото в задължителната съдебна практика разрешение на поставения от касатора въпрос на материалното право въззивният съд изцяло се е съобразил, което изключва да е налице твърдяното противоречие.
При наличие на задължителна практика на касационната инстанция, която няма обществена и законова необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, на което позоваването е и бланкетно, е въобще неприложимо – арг. от т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване, поради вероятна недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт.
Въззивният съд, въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и приложени към нея доказателства, е преценил,че самият ищец е съобразил претендирания размер обезщетение за неимуществени вреди с установените по наказателното дело факти, вкл. и заключението на изслушаната авто-техническа експертиза, сочещи на допринасяне от негова страна за настъпване на вредата – преценка, която, дори и евентуално да е неправилна, изключва да е налице вероятност Софийски апелативен съд да се е произнесъл извън заявения с исковата молба размер на претенцията по чл.226, ал.1 КЗ.
Що се касае до процесуалната законосъобразност на тази преценка, то тя – относима към правилността на обжалвания съдебен акт, не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М., с отговора по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал заплащане на деловодни разноски за осъществената в производството пред ВКС защита от адв. Й. Д., които при този изход на делото следва да бъдат присъдени на процесуалния му представител на осн.чл.38 ЗА, във вр. с чл.78, ал.3 ГПК в размер на сумата 500 лв..
Ответникът по касационната жалба- Г. фонд , [населено място], не е направила искане за деловодни разноски, поради което такава не се присъждат.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1095/28. 06. 2012 год., по гр.д.№ 528/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА ЗД [фирма], [населено място] да заплати на адв.Й. Д., като пълномощник на Н. В. М., действащ чрез законния си представител Й. Н. Й. М., сумата 500 лв./ петстотин лева/- адвокатски хонорар на осн. чл.38 ЗА.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
.