О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 27.11.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3812/2015 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ш. Ю. М., против решение № 157 от 19.03.2015 г. по в.гр.д. № 993/2014 г. на Окръжен съд- Велико Търново. В жалбата са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е приповторил мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи свои мотиви по всички събрани доказателства и възраженията на страните. На следващо място, направил е необосновани и незаконосъобразни изводи относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот, без да изследва и да се произнесе за възможността собствеността да е придобита по давност от всички страни по делото.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси, за които се подържа, че обусловили изхода по спора и че са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1/ При представяне от страните на еднакви по вид документи /скици/ с взаимоизключващо се съдържание относно собственика на имота, следва ли въззивният съд да се произнесе кой от двата документа кредитира и защо, и да изключи другия от доказателствения материал по делото. 2/ С какви писмени доказателства следва да се докаже анимуса на владението при позоваване на придобивна давност; 3/ Допустимо ли е постигането на касационно обжалване по въпрос, по който въззивният съд е пропуснал да се произнесе, с който единствено е бил сезиран с въззивната жалба и решаването на който в значителна степен обуславя изхода по спора, с оглед принципа за достъп до правосъдие и триинстанционност на производството. 4/ Допустимо ли е придобиването по давностно владение от различни лица на различни обекти /дворно място, жилищни и стопански постройки/, находящи се в един урегулиран поземлен имот. 5/ Правилно ли е въззивният съд да не се произнася по предявено във въззивната жалба оплакване, в случая- за съществено процесуално нарушение във връзка с доказателства, за които е настъпила процесуална преклузия.
В писмен отговор ответникът по касация М. Ю. А. изразява становище, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 146 от 25.07.2014 г. по гр.д. № 736/2013 г. на Районен съд – [населено място]. С него е отхвърлен искът, предявен от Ш. Ю. М. против М. А. А., И. А. М., Ф. А. М., З. Х. М., М. Ю. А. и Н. Ю. А. за установяване, че ищецът е собственик на недвижим имот, съставляващ УПИ ХVІІІ- 57 в кв. 10 по плана на [населено място] черква, с площ 1090 кв.м, заедно с построените в него жилищна сграда, селскостопански и второстепенни постройки, и други подобрения и трайни насаждения, и за отмяна на нотариален акт № 58, т.V, дело № 602/ 24.09.2013 г., както и предявеният от Ш. Ю. М. против Б. А. Ю. иск за ревандикация на този имот. След преценка на събраните по делото доказателства съдът е направил извод, че ищецът не е придобил правото на собственост върху имота на твърдяното от него придобивно основание- наследство и давностно владение. Приел е за недоказано твърдението му, че имотът е получен през 1951-1952 г. от неговия баща- Ю. М. С. / Ю. М. С./ като обезщетение за принудително изселване от [населено място] във връзка със строителството на яз. ”Ал. С.”, както и че наследодателят на ответниците – А. М. С. / А. М. С./, който е брат на Ю. С., е бил допуснат от последния да живее със семейството си в неговия имот. При формиране на този извод съдът е взел предвид, че по делото не са представени доказателства за отстъпване на спорния имот като обезщетение. През 1963 г. А. С. е декларирал имота – дворно място, жилищна сграда и стопански постройки, като своя собственост, а през 1985 г. е сключил договор за имуществена застраховка на този имот. А. С. владял имота необезпокоявано в продължение на повече от 10 години до смъртта си през 1986 г. и го е придобил по давност. След смъртта му в имота до смъртта си през 1998 г. е живяла съпругата му заедно със сина им Е., а след като тя починала, той продължил да живее в имота до смъртта си през 2011 г. Е. живял в къщата, но тъй като бил болен, не обработвал двора, а допуснал ищеца да отглежда в него първоначално дървета и храсти, а след това животни. В продължение на около две години след смъртта на Е. ищецът ползвал кошарата в двора, но не ползвал и не се грижел за къщата и имотът бил занемарен. Оттук съдът е направил извод, че ищецът не е придобил по давност правото на собственост върху процесния имот, а по наследяване от А. С. имотът е бил собственост на ответниците, поради което през 2013 г. същите правомерно са се снабдили с нотариален акт за собственост, след което го продали на ответника Б. А.. Договорът за продажба е произвел вещнопрехвърлително действие и легимира Б. И. като собственик към момента на предявяване на иска за ревандикация, поради което и този иск се явява неоснователен.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият и вторият от поставените въпроси не са обуславящи изхода на спора и в този смисъл не осъществяват общото изискване на чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд не е придал на представените по делото скици на процесния имот значение на титул за собственост и не е обосновал решаващите си изводи относно принадлежността на правото на собственост със записаните в тях данни, нито е приел, че субективния елемент на владението трябва да бъде доказан с писмени доказателства. Изводът, че А. С. е владял имота за себе си, се базира на съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, от които може да се съди за характера на упражняваната от него фактическа власт – декларирането на имота като свой през 1963 г., сключването на договор за застраховка през 1985 г., извършването на обичайни за собственика фактически действия в имота, свързани със стопанисването и поддръжката му и пр., които не са опровергани от други доказателства по делото.
Третият въпрос е извън предмета на спора за собственост. Той е свързан произнасянето на касационната инстанция за наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивно решение, установяването на които е предмет на настоящото производство по чл. 288 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по останалите два правни въпроса. Въпросът за възможността правото на собственост върху земята и на построените върху нея сгради да бъде придобито от различни лица, включително и на основание придобивна давност, не е обсъждан от въззивния съд, тъй като е прието, че до смъртта на Е. А. касаторът е ползвал дворното място със съгласието на собственика, т.е. бил е държател, а не владелец, поради което не би могъл да придобие имота по давност. Допускането на касационно обжалване по този въпрос предполага предварителна преценка на правилността на изводите на въззивния съд относно характера и продължителността на упражняваната от касатора фактическа власт върху дворното място, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде направена.
По начина, по който е формулиран, последният въпрос също е насочен към проверка на направените от въззивния съд фактически и правни изводи по спора. Отделно от това, същият е поставен твърде общо, като от съдържанието на касационната жалба и на изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК не става ясно кои писмени доказателства касаторът има предвид и защо счита, че са приети от съда след като възможността за представянето им е била преклудирана. В тази връзка следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 147 ГПК допуска при определени условия до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция да бъдат представяни нови доказателства.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 19.03.2015 г. по в.гр.д. № 993/2014 г. на Окръжен съд- Велико Търново.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: