О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
гр. София, 07.12.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на пети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2215 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 163 от 13.04.2018 год. по гр. д. № 97/2018 год. Плевенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 8.12.2017 год. по гр. д. № 1572/2017 год. на Плевенския районен съд, с което, при повторно разглеждане на делото след обявяване на предходните решения на първоинстанционния и на въззивния съд за нищожни с решение № 4 от 7.02.2017 год. по гр. д. № 2386/2016 год. на ВКС, І г. о., е прието за установено по отношение на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], че към момента на одобряване на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] със заповед № РД-18-71 от 6.06.2008 год. ищецът „Е.” /в ликвидация/ със седалище и адрес на управление в [населено място], е бил собственик на 198 кв. м. от [улица], маркирани в червен цвят на скица-приложение № 1, л. 82 от гр. д. № 1630/2013 год. на Плевенския районен съд, които по действащата кадастрална карта на [населено място], одобрена с горната заповед на изпълнителния директор на АГКК неправилно са заснети като част от имота на ответника с идентификатор № 56722.666.83, находящ се в [населено място], „К.”, вместо като част от имота на ищеца с идентификатор № 56722.666.79, определени между т. т. 52, 53, 54, 55 и 56, на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР. С горното решение е обявена приложената на л. 82 от производството по гр. д. № 1630/2013 год. на Плевенския районен съд скица за неразделна част от решението.
Ответникът [фирма], представляван от управителя Н. М., чрез пълномощника му адв. Н. Я., обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост, с искане за отмяна на въззивното решение и вместо това искът срещу него се отхвърли поради липса на твърдяната от ищеца грешка в кадастралната карта, изразяваща се в погрешно заснемане на процесната реална част с площ 190 кв. м. в границите на поземлен имот с идентификатор № 56722.666.83. Претендира присъждане на направените разноски по делото.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа произнасянето на въззивния съд по въпроса: „Има ли процесуална възможност и законосъобразно ли е съдът при липса на изрична законова разпоредба да придава обратно действие на правната норма на чл. 15, ал. 11 ЗУТ, като я прилага и пререшава уредени правоотношения съгласно действащото законодателство към момента на възникването им през 2002 год.” да противоречи на посочената съдебна практика – Р № 618 от 18.09.95 год. ВС, Р № 427 от 6.01.2014 год. по гр. д. № 1202/2013 год. ІV г. о. ВКС, Р № 179 от 20.04.2011 год. по гр. д. № 563/2010 год. І г. о. на ВКС, в които съдът е отрекъл обратно действие на материалноправна норма при липса на изрична разпоредба за такова. По този начин е обосновано наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Касаторът релевира и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „За осъществяването на фактическия състав на чл. 15 ЗУТ в случаите преди влизане в сила на измененията от ДВ бр. 65 от 2003 год. и въвеждането на разпоредбата на чл. 15, ал. 11 ЗУТ, необходимо ли е сключването на окончателен договор за покупко-продажба на недвижимия имот или е достатъчно това да стане по реда на действащата към момента процедура по чл. 15, ал. 2, 3, 4 и 5 ЗУТ / т. н. „доброволна регулация”/”.
Ответникът по касация, ищец в производството – [фирма], в ликвидация, чрез ликвидатора В. В., в представения писмен отговор излага подробни съображения за неоснователността на касационната жалба с искане въззивното решение да не се допуска до касационно обжалване, считайки произнасянето на въззивния съд да е съобразено със задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 8 от 23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. ОСГК на ВКС.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Исковете са с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР /първоначална редакция, преди изм. с ДВ бр. 49/2014 год./, като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищеца грешка в кадастралната карта на [населено място] от 2008 год. при заснемането на границата между собствения му имот с идентификатор № 56722.666.79 и този на ответното дружество с идентификатор № 56722.666.83, като част от неговия имот с площ 198 кв. м. /оцветена с червен цвят на скицата на л. 82 от първоинстанционното производство по гр. д. № 1630/2013 год. неправилно е заснета в имота на ответника, евентуално част от неговия имот с площ 8 кв. м., оцветена в червен цвят на скицата на л. 83 от същото дело неправилно е заснета в имота на ответника.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което при новото разглеждане на делото след обявяване нищожността на постановените предходни решения на първоинстанционния съд /с което искът по чл. 53, ал. 2 ЗКИР е отхвърлен/ и на въззивния съд /с което то е потвърдено/ поради липса на индивидуализация на спорното право в диспозитивите им, предявеният главен иск е уважен, въззивният съд приел, че спорната площ от 198 кв. м. не е преминала по регулация при изменението на ЗРП от 2002 год. към имота на касатора, ответник, поради което и неправилно е заснета като част от площта му в одобрената през 2008 год. кадастрална карта. Изводът на съда е направен въз основа на събраните по делото доказателства относно собствеността на двата съседни имота, обособени като такива през 2000 год. със заповедта на кмета № РД – 15-220 от 25.01.2000 год., издадена на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗТСУ /отм./, с която за собствения на [фирма] /в ликвидация/ парцел І са отредени множество нови парцели, заключени между новопроектирани улици – тупици. С един от тях – УПИ ХХХV, дружеството се е разпоредило с нот. акт № 98 от 15.02.2001 год. в полза на [фирма], впоследствие придобит от дружеството, касатор. Въззивният съд приел, че при последващото изменение на ЗРП със заповед № РД-12-170 от 18.03.2002 год., с която се предвижда нов тупик и се образува нов УПИ ХХХV – за Е.-Ел” Е., съгласно посочената скица, в сила е ЗУТ, въвеждащ принципа за ненамеса на администрацията в правото на собственост върху поземлените имоти и предвиждащ възможност за промяна на границите на УПИ с план за регулация само със съгласието на собствениците им, обективирано в изискваната от закона форма. Съдът се е позовал и на липсата на пряко отчуждително действие на одобрените по ЗУТ планове, с изключение на посочените хипотези в закона /в т. ч. чл. 15, ал. 3-6/, за разлика от наличието на такова на одобрените по отменения ЗТСУ дворищнорегулационни планове. Съдът приел, че липсват доказателства да е осъществен фактическия състав на чл. 15 ЗУТ, поради което не е настъпило отчуждителното действие относно придаваемата се към парцел ХХХV площ, съгласно одобреното изменение на плана за регулация от 2002 год., тъй като въз основа на предварителния договор от 31.07.2001 год. е следвало да се сключи окончателен договор в предвидената от закона форма. Представеният нотариален акт № 67 от 29.12.2002 год. също не легитимира праводателя на касатора за собственик на реалната част от имота на посоченото в него основание, с оглед на което и спорната площ от 198 кв. в. /с оглед данните по представените скици на приетото при новото разглеждане на делото заключение на техническата експертиза/ неправилно е заснета в неговия имот по кадастралната карта от 2008 год.
По отношение възражението на ответника за придобивна давност въззивният съд го е намерил за преклудирано, с оглед релевирането му във въззивната жалба при повторното разглеждане на делото, поради което и липсва произнасяне по него.
При установените от обсъдените доказателства факти и преценката им във връзка с доводите на страните, и при приложение на чл. 272 ГПК, съдът приел, че в кадастралната карта от 2008 год. спорният имот от 198 кв. м. е заснет неправилно като част от имота на ответното дружество, сега касатор, тъй като промяната в плана за регулация по заповедта на кмета от 18.03.2002 год. не е довела до промяна в границите на двата съседни урегулирани поземлени имоти поради липса на отчуждително действие, обусловено от наличието на сключен окончателен договор по ал. 3 – чл. 15, ал. 11 ЗУТ. Действително, цитираната разпоредба е приета с ДВ бр. 63/2003 год., но приложението й към спора за наличието на грешка в кадастралната карта от 2008 год. е в съответствие с разясненията в мотивите по т. 4 на ТР № 8 от 23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. ОСГК на ВКС относно момента, към който се установява спорното право – към момента на предявяване на иска, респ. – към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези, настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти,които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото /чл. 235, ал. 3 ГПК/. Поради това и при липса на пряко отчуждително действие на одобрен при действието на ЗУТ план /какъвто е предметът на заповедта на кмета от 16.03.2002 год. за изменение на ЗРП/, установяване на собствеността върху площта от 198 кв. м., индивидуализирана на приложената на л. 82 от първоинстанционното производство при първоначалното разглеждане на делото, следва да се установи към последващ тази заповед момент – към предявяването на иска, респ. към приключване на разглеждане на делото във въззивното производство, още повече, че твърдяната от ищеца грешка касае одобрената през 2008 год. кадастрална карта на [населено място], в която тази площ според ищеца неправилно е заснета към имота на ответното дружество. За да реши спора относно това дали одобрената кадастрална карта отразява вярно правото на собственост, съгласно чл. 2, ал. 5 ЗКИР, съдът е приложил материалния закон, предвиждащ представяне на окончателен договор по ал. 3, 4 и 5, съгласно чл. 15, ал. 11 ЗУТ, като елемент от фактическия състав на изменението на плана със съгласието на собствениците. Настъпването на отчуждителното действие на изменението на плана за регулация е обусловено от предвидената в закона процедура, само част от която е заповедта на кмета за изменение на регулацията, като влизането й в сила е необходимо, но недостатъчно условие, поради което и изводите на въззивния съд за неспазването й са обосновани от преценката на събраните доказателства, а не от произнасяне по формулираните от касатора в изложението му въпроси. Същите по своята същност представляват оплакване за неправилност на изводите на съда по приложението на закона, но не и правни въпроси, които да са обусловили решаващата воля на съда. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това доводите на касатора относно приложението на чл. 15, ал. 11 ЗУТ като относими към направения извод за основателност на иска не могат да обосноват наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване на решението, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се обсъжда наличието на специфичното основание – противоречие със сочената съдебна практика. Независимо от това следва да се посочи, че представената такава от касатора също не е относима към предмета на спора за точното отразяване на обема на правото на собственост в одобрената кадастрална карта към релевантния момент в контекста на допуснато изменение на плана за регулация при действието на ЗУТ, чието отчуждително действие е предпоставено от предвидената в чл. 15 ЗУТ процедура, а произнасянето на съда по същите кореспондира с разясненията по т. 4 на ТР № 8 от 23.02.2016 год. по т. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС.
Съобразяването с горната задължителна съдебна практика изключва наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това доводите на касатора за превратно тълкуване на разпоредбата на чл. 15 ЗУТ представляват такива по същество на направените изводи, но не обосновават правен въпрос, съгласно формулировката му в т. 2 от изложението, по който да се допусне касационно обжалване. Не са налице съответно и съображения съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС относно това основание за допускане на касационното обжалване, напротив – цитираната разпоредба на закона е ясна и непротиворечива по изложените по-горе съображения относно настъпване на отчуждителното действие на изменението на регулацията по съгласие на собствениците, предпоставено от предвидената в закона процедура.
С оглед горните съображения за липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Въпреки този изход разноски на ответника в настоящето производство не се присъждат, тъй като не е налице такова искане.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 163 от 13.04.2018 год. по гр. д. № 97/2018 год. на Плевенския окръжен съд по подадената от [фирма], представляван от управителя Н. Х. М., чрез пълномощника му адв. Н. Я., касационна жалба.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: