О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 602
София, 29.06.2010 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№169 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение от 27.02.09г. по гр.д. №4041/07г. на Софийски градски съд е отменено решението от 19.12.06г. по гр.д. №1193/04г. на СРС, 50 с-в и е уважен предявеният иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ – признато е за установено между страните по делото, че наследниците на И. Н. Г. са били собственици към момента на образуване на ТКЗС на нива в местността “Б”, местността “П”, с площ от 1500 кв.м., представляваща реална част от имот пл. №4511 с площ от 6900 кв.м. по кадастралния план от 1950г., при съседи на реалната част: Стоян Ш. ; път, бара и А. Ш. , който имот е означен с т.9 до 23 на скицата на в.л. Росен П. , неразделна част от решението.
Въззивният съд е приел, че през 1921г. наследодателите на ответниците – братята С. и А. Ш. , са били признати за собственици по обстоятелствена проверка на нива от 10,9дка в местността “П”, която поделили и в дял на А. Ш. е поставена нива от 5,450 дка. През 1940г. А. Ш. продал на наследодателя на ищците И част от собствения си имот, с площ от 1500 кв.м., при съседи С. Ш. ; път, бара и А. Ш. През 1950г. в кадастралния план на местността е бил нанесен само общият имот на С. и А. Ш. , но не и закупената от И. П. реална част. Като се е основал на свидетелските показания по делото и на приетата експертиза, въззивният съд е уважил иска, като е определил и местоположението на имота на И. П. по кадастралния план от 1950г., а именно – североизточната част от общия имот. Прието е за недоказано възражението на ответниците, по което са събрани само гласни доказателства, че преди смъртта си през 1948г. И. П. е продал спорния имот и затова наследниците му не са били собственици към момента на образуване на ТКЗС през 1958г.
Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби – на Д. Н. Ш. и А. Н. Ш. , както и на В. Й. Г..
В изложението към първата касационна жалба се поставя въпросът следва ли да бъде уважаван иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ тогава, когато ищецът не е доказал собствеността на наследодателя си към момента на образуване на ТКЗС. Този въпрос се поставя във връзка с твърдението на жалбоподателите, което въззивният съд е приел за недоказано, че И. П. е продал спорния имот преди смъртта си през 1948г. и следователно неговите наследници не са били собственици на имота към момента на образуване на ТКЗС. По този въпрос се твърди противоречие с практиката на ВКС, без да се сочат конкретни решения. Поддържа се и оплакване за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение и за необоснованост, които могат да бъдат касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК, но не и основания по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи се и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, без да са изложени мотиви с какво разглеждането на спора от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице сочените с тази касационна жалба основания за допустимост по чл.280, т.2 и т.3 от ГПК /отм./.
Въпросът за доказване на собствеността върху спорния имот към момента на образуване на ТКЗС е съществен при исковете по чл.14, ал.4 от ГПК, но в конкретния случай той не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В съответствие с тази практика въззивният съд е уважил иска, приемайки, че с покупката по нот.акт №34/1940г. наследодателят на ищците И е станал собственик на спорния имот. Приети са за недоказани твърденията на ответниците, че той приживе го е продал и затова към 1958г. вече не е бил собственик. Последният извод е свързан с начина на възприемане на фактите по делото от въззивния съд и не може да бъде поставен като въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване – в този смисъл т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.гр.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, което възниква само в рамките, очертани с т.4 на цитираното ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК, които в случая не са налице, тъй като е създадена богата съдебна практика по прилагането на чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
Втората касационна жалба съдържа оплаквания за недопустимост на въззивното решение, евентуално – за неговата неправилност. В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК по въпроса дали в случая е налице правен интерес от иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Поддържа се, че такъв интерес е налице само при конкуренция на права върху една и съща земя към момента на образуване на ТКЗС, каквато в случая няма, тъй като поземлената комисия е признала право на възстановяване на собствеността в стари реални граници както на ищците, така и на ответниците, върху различни имоти. С исковата молба по настоящото дело ищците целели не да разрешат спор за материално право, а да индивидуализират границите на имота, закупен през 1940г. от техния наследодател. Поддържа се също, че спорът за точното местоположение и границите на подлежащата на възстановяване земеделска земя може да бъде решен само в административното производство по чл.26 от ППЗСПЗЗ, но не и чрез иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Като е приел този иск за допустим, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с приетото в ТР №1/1997г. на ОСГК на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Основанието по чл.280, т.2 от ГПК се свързва с противоречие между обжалваното решение и други влезли в сила решения по конкретни казуси – решение №83 от 07.05.08г. по гр.д. №357/07г. на Л. окръжен съд, по което не е допуснато касационно обжалване с определение №145 от 18.11.08г. на ВКС, V ГО и решение №36 от 28.01.09г. по гр.д. №507/08г. на ІІІ ГО на ВКС. Освен това се поддържа, че по въпроса за допустимостта на решение, постановено по непредявен иск, въззивното решение влиза в противоречие с приетото в решение №776 от 15.06.92г. по гр.д. №412/92г. на ІV ГО.
Настоящият състав приема, че и по тази жалба няма основание за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция.
На първо място – въпросът за допустимостта на иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ в хипотеза, когато собствеността се възстановява в стари реални граници и се спори за точното местоположение на бившите имоти, е определящ изхода на конкретното дело, но не е разрешен в противоречие с посоченото от жалбоподателите ТР №1/1997г. на ОСТК на ВКС. С този тълкувателен акт е казано само, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е процесуално допустим само при висящо или бъдещо производство по чл.14, ал.1-3 от ЗСПЗЗ. Спорният въпрос по настоящото дело е друг и той не е обсъждан в посоченото ТР на ОСГК на ВКС и затова не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационното обжалване. Доколкото е имало противоречива съдебна практика по спорния въпрос, тя е преодоляна с решение №288 от 26.05.2010г. по гр.д. №1145/2009г. на ІІ ГО на ВКС, постановено в производство по чл.290 от ГПК и имащо задължителен характер, съгласно т.2 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. С това решение е прието, че спор за материално право по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е налице не само в случаите, когато различни лица претендират, че са били собственици на един имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяването на собствеността на различни имоти в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а напротив – съответства на възприетото в посоченото решение на ВКС по чл.290 от ГПК, затова не следва да се допуска до касационно обжалване по посочения правен въпрос.
Въпросът за допустимостта на решение, постановено по непредявен иск, не се поставя по настоящото дело и съответно не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Действително, с уточнението на петитума на исковата молба в съдебно заседание на 02.11.2004г. по гр.д. №1193/04г. на СРС ищците са поискали от съда да признае за установено, че техният наследодател И е бил собственик към момента на образуване на ТКЗС на процесната нива. Отчитайки обстоятелството, че И. П. е починал преди обобществяването на земеделските земи, съдът е признал неговите наследници, без поименното им изброяване, за собственици на спорния имот към момента на образуване на ТКЗС. С това той не се е произнесъл по непредявен иск, а е действал в съответствие с принципната постановка, залегнала в чл.14, ал.1, т.1, изр.5 и 6 от ЗСПЗЗ, че при починал собственик, решението се издава общо на неговите наследници. Ето защо е неотносимо към спора по настоящото дело посоченото от жалбоподателката решение №776 от 15.06.1992г. по гр.д. №412/92г. на ІV ГО на ВС, още повече, че то разглежда съвсем различна хипотеза на нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 27.02.09г. по гр.д. №4041/07г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: