О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 603
гр. София,22.10.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№1006 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД срещу решение №251 от 19.12.2017 г. по в.т.д.№589/2017 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е потвърдено решение №967 от 16.07.2017 г. по гр.д.№324/2017 г. на ОС Пловдив, с което „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД е осъдено да заплати на Г. А. Н.: сума в размер на 131 000 лв., ведно със законната лихва от 08.02.2017 г. до окончателното изплащане, неустойка за неизпълнение на задължение по договор от 21.03.2008 г., дължима за периода 31.12.2008 г. – 03.10.2013 г., на основание т.1.5 от споразумение, сключено на 03.10.2013 г.; сумата от 60 300 лв., ведно със законната лихва от 08.02.2017 г. до окончателното изплащане, неустойка за неизпълнение на задължение по договор от 21.03.2008 г., дължима за периода 01.01.2016 г. – 06.02.2017 г., на основание т.3.2 от споразумение, сключено на 03.10.2013 г.; сумата от 13 028 лв., разноски.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради решаването им в противоречие с практиката на ВКС: 1. Допустимо ли е решение, с което се признава частичен иск в едно производство за присъждане на неустойка, да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на друг иск за неустойка, която е за друг период. 2. Може ли в противоречие с разпоредбите на чл.111 от ЗЗД, страните по едно споразумение да променят по свое усмотрение изтекла 3 годишна давност за вземане и да уговорят нова погасителна давност за това вземане, различна от предвиденото в закона. 3. При наличие на две взаимни насрещни вземания, едното, от които не е изискуемо и ликвидно, може ли между тях да бъде направено прихващане. 4. Може ли да се предвиди неустойка за забавено строителство със задна дата в споразумение, подписано между страните 5 години по-късно, след подписването на първоначалния договор, ако в последния такава неустойка въобще не е договаряна.
Ответникът по касация Г. А. Н., чрез процесуалния си представител заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 03.10.2013 г. страните по делото са постигнали споразумение във връзка със сключен между тях предварителен договор за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти от 21.03.2008 г., като са признали извършеното от купувача Г. А. Н. плащане на сумата 1 584 000 лв. и негово задължение към продавача „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД от 85 000 лв., както и неизпълнение на задължението на продавача да изгради обектите и прехвърли правата в договорения срок до 31.12.08 г., с оглед на което в т.1.5 са определили обезщетение в размер на 216 000 лв., което продавачът дължи на купувача за ползата от която е бил лишен, поради невъзможността да отдава под наем обектите за времето от 31.12.08 г. до момента на сключване на споразумението – 03.10.13 г. Посочил е, че в споразумението е постигнато и съгласие за извънсъдебно прихващане на задължението на купувача от 85 000 лв. с вземането, което има към продавача в размер на 216 000 лв. и съгласие, че задължението на купувача е изцяло погасено, а задължението на продавача за неустойка е непогасено до размер на 131 000 лв., както и че ако продавачът не изпълни в срок до 30.12.2015 г. поетото задължение за завършване на договореното строителство, дължи на купувача неустойка по 150 лв. за всеки просрочен ден, считано от 01.01.2016 г. /т.3.2/. За да достигне до извод, че предявените искове за неустойките, уговорени в т.1.5 и т.3.2 от споразумението от 03.10.13 г., са основателни, въззивният съд не е възприел доводите на ответното дружество относно датата на подписване на споразумението /тъй като по силата на чл.180 от ГПК споразумението като частен документ се ползва с обвързваща формална доказателствена сила относно авторството на изявлението в него и удостоверява по обвързващ начин, участващите относно посочената дата на подписването му/ и относно нищожност на споразумението по чл.26, ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, като сключено в противоречие на закона и при заобикаляне на закона – чл.103 и чл.111 от ЗЗД и за унищожаемост по чл.27, вр. чл.29 от ЗЗД /тъй като с влязло в сила решение по гр.д.№9208/15 г., „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД е осъдено да заплати на Г. А. Н. неустойка по т.4 на споразумението, дължима за друг период, като въпросът за действителността на споразумението от 03.10.13 г. е разрешен със СПН и всички възражения относно действителността му са преклудирани от обективните предели на СПН/.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне, тъй като поставените от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на съда, респективно по тях в обжалваното решение липсва произнасяне – по делото, а и по предходното, цитирано в обжалваното решение дело, не са предявявани и разглеждани частични искове, като от друга страна въззивният съд не е обсъждал въпрос за допустимост на предвидената от страните със задна дата неустойка, а и никъде в мотивите на обжалваното решение не е изразено предпоставеното от касатора становище, че в процесното споразумение страните по свое усмотрение са променили предвидената в закона давност и че едното от насрещните вземания, по отношение на което страните са извършили прихващане, не е било ликвидно и изискуемо. В този смисъл поставените в изложението въпроси, не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото.
Дори обаче да се приеме, че въпросите са обусловили правната воля на въззивния съд, с оглед позоваване на СПН на предходно решение и признаването на правните последици от споразумението, то касационно обжалване отново не може да бъде допуснато – несъмнено е в практиката на ВКС /решение №115 от 10.01.2012 г. по т.д.№883/2010 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/, че преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Всеки факт, от който може да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните състезания, съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му съгласно съдебното решение, се преклудира. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Също така в трайната и непротиворечива съдебна практика, създадена по приложението на чл.9, чл.20а от ЗЗД, чл.118 от ЗЗД и чл.103 и сл. от ЗЗД не съществува каквото и да е била неяснота относно въпросите: за границите на договорна свобода, вкл. и по отношение изменение на договора; за изпълнение от длъжника на задължението му след изтичане на погасителната давност; и кое вземане е ликвидно – това което е безспорно по основание и е определено по размер – установено с влязло в сила съдебно решение или заповед за изпълнение или за което не съществува спор между страните по отношение на основанието и размера му, като в случая въззивният съд не е се отклонил от дадените от ВКС разрешения.
Предвид изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация сумата от 4 017 лв., направени разноски за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №251 от 19.12.2017 г. по в.т.д.№589/2017 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА „Заводски строежи-ПС-Пловдив” АД[ЕИК] да заплати на Г. А. Н. [ЕГН] сумата от 4 017 лв., разноски.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.