О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.603
гр. София, 04.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на петнадесети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№438 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С енд М консултинг” ООД срещу решение №2766 от 27.11.2018 г. по в.т.д.№4282/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1224 от 165.06.2018 г. по т.д.№3264/2017 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от „С енд М консултинг” ООД срещу ЗАД „Алианц” АД искове: по чл.226 от КЗ /отм./ за сумата 63 983.71 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на некачествено строителство, осъществено от „Проект Строй” ЕООД, по договор за задължителната застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството“, сключен с полица № 13170120200000005, с период на действие от 11.02.2012 г. до 10.02.2013 г. и с ретроактивна дата на покритие – 10.02.2007 г. и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 620 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 2.09.2017 г. до 1.12.2017 г.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Посочва се, че към датата на депозиране на исковата молба давността не изтекла, тъй като в случая, приложение по отношение възражението на ответника застраховател за изтекла погасителна давност, следва да намери разпоредбата на чл.20 от НУРЗЗПС, според която правата по договора за застраховка професионална отговорност на строителя се погасяват в петгодишен срок от датата на изтичането му. Поддържа се и че въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум относно изтекла погасителна давност за период от време и основание, които не са били наведени от ответника.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Предвид липсата на уредба в КЗ /отм./ на задължителна застраховка „Професионална отговорност на строителя” следва ли да се приложи Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството и в частност чл.20 от същата, в който е посочен конкретно моментът, от който давността започва да тече. 2. При въведено възражение в отговора на исковата молба за изтекла давност за конкретен период и конкретно основание, има ли правомощие съдът да се произнесе за различно основание и период от направеното от страната или дължи защита до обем, какъвто е заявен. 3. Нарушава ли се принципът на диспозитивното начало, ако съдът се произнесе по въпрос относно изтекла давност за период от време и основание, за които не е въведено възражение с отговора на исковата молба. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация – ЗАД „Алианц” АД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ЗАД „Алианц” АД, като застраховател по застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството“ дължи заплащането на обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди, което обуславя основателност на исковата претенция, като по отношение нейния размер е счел, че тя е доказана за сумата 53 672 лв., с включен ДДС, представляваща пазарната стойност на извършените разходи за поправяне на констатираните недостатъци на изпълнените от „Проект Строй” ЕООД строителни работи, определени към м.ноември 2012 г., според заключението на техническата експертиза, която не е оспорена от страните.
Предвид извода за основателност на исковата претенция обаче, въззивният съд е обсъдил и заявеното от ответника застраховател възражение за погасяване на вземането на ищеца поради изтекла давност. Изразил е становище за неоснователност на противопоставените от ищеца възражения, че разпоредбата на чл.197 от КЗ /отм./, е неприложима по отношение на застраховката „Професионална отговорност в проектирането и строителството“, тъй като последната била сключена по силата на конкретен материален закон – Закона за устройството на територията и за нея, с оглед законовата делегация в чл. 171, ал. 2 от ЗУТ, е приложима разпоредбата на чл. 20 от Наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, съгласно която правата по договора за застраховка се погасяват в срок 5 години от датата на изтичането му. Изложил е съображения, че тезата на ищеца е основана на тълкуване contra legem на специалната правна норма, тъй като колизия между чл.20 от наредбата и разпоредбата на чл.197 от КЗ /отм./ не съществува – общата норма ясно и точно определя, че правата по застрахователния договор при застраховки „Гражданска отговорност“ по т.10 – 13 на раздел II, б. „А“ от приложение № 1 се погасяват с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието, а в т.13 на това приложение е посочена застраховката „Обща гражданска отговорност“, като е несъмнено, че регламентираната в Част Трета, Глава десета на Закона за устройство на територията застраховка на професионалната отговорност на участниците в строителството за вреди, причинени на други участници в строителството и/или на трети лица, вследствие на неправомерни действия или бездействия при или по повод изпълнение на задълженията им, е разновидност на общата гражданска отговорност, поради което по отношение на давността и за тази застраховка се прилага разпоредбата на чл.197 от КЗ /отм./. В този смисъл и тъй като покритият от застрахователния договор риск – възникването на основание за ангажиране на гражданската отговорност на застрахования, е настъпил най-късно на 30.11.2012 г., а исковата молба е представена в съда на 01.12.2017 г. – един ден след изтичането на срока по чл.197 от КЗ /отм./, е достигнал до извод, че претенцията, заявена на основание чл.172, ал.1, т.2 от ЗУТ, вр. чл.226, ал.1 и чл.223, ал.2 от КЗ /отм./, е погасена поради изтекла давност.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Спрямо първия от въпросите, макар и обусловил правната воля на съда /възприел становище, че в процесната хипотеза приложение следва да намери разпоредбата на чл.197 от КЗ /отм./, не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В случая не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – не съществува спор в правната доктрина и съдебната практика, че задължителната застраховка „Професионалната отговорност” също е вид застраховка за вреди от гражданска отговорност по смисъла на КЗ и има имуществен характер, респективно и при действието на отменения КЗ, съобразно ясната и непротиворечива разпоредба на чл.197 от КЗ /отм./, вр. т.13 на раздел II, буква „А” от приложение №1, правата по тази застраховка се погасяват с изтичането на петгодишна давност от датата на настъпване на събитието /както е предвидено и в разпоредбата на чл.469, ал.2, вр. чл.378, ал.2 от сега действащия КЗ/, като от друга страна с оглед разпоредбата на чл.15, ал.3 от ЗНА, подзаконов нормативен акт, който противоречи на нормативен акт от по по-горна степен, не може да намери приложение.
Касационно обжалване не може да се допусне и по останалите въпроси. В случая с изводите на въззивния съд за началния момент, от който започва да тече давността, респективно относно датата, на която е изтекла, не е въведено ново основание на своевременно наведеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, не са изменени предпоставките за неговото уважаване, нито визираните изводи представляват ново обстоятелство, произнасянето, по което е обусловило въвеждането в процеса на непредявено възражение. В този смисъл и по отношение на тези въпроси не се установява наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, а тъй като при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2766 от 27.11.2018 г. по в.т.д.№4282/2018 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.