О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№604
София, 11.07.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България , Трето гражданско отделение в закрито заседание на девети май две хиляди и шестнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
След като изслуша докладваното от съдията КЕРЕЛСКА гр.д.№ 1804/2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 8/03.02.2016 г. по гр. №6/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, І гр. състав е потвърдено решението по гр.д. № 381/2015 г. на Хасковския окръжен съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена на осн. чл. 2,ал.1,т.3 З. да заплати на Л. А. , [дата на раждане] в [населено място] , румънски гражданин, обезщетение за неимуществени вреди , настъпили в резултат на образувано срещу ищеца наказателно производство за извършено престъпление, по което в последствие е бил оправдан, в размер на 10 000 лв. , ведно със законната лихва , считано от 01.07.2013 г. до окончателното изплащане на сумата като за разликата до пълния предявен размер от 500 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен. Присъдени са разноски.
Срещу решението в неговата уважителна част е постъпила касационна жалба от Апелативна прокуратура [населено място]. Иска се частична отмяна на решението досежно неимуществените вреди като размера на присъдено обезщетение да бъде намален до размер на 8 000 лв.
С касационната жалба е представено Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба Л. А. не взема становище относно изпълнението на изискванията за допускане на решението в неговата уважителна част, до касационно обжалване.
Л. А. чрез адв. Д. Н. обжалва решението в неговата отхвърлителна част .Иска неговата отмяна и постановяване на ново решене , с което искът да бъде уважен в пълния му размер. Също представя Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК.
Прокуратурата на РБ не взема становище по касационната жалба на Л. А..
К. жалби са подадени в законоустановения срок, от страни в процеса, които имат право и интерес от обжалване на решението в съответната част и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК , приема следното :
Относно допустимостта на касационното обжалване на решението по касационната жалба на Апелативна прокуратура [населено място].
К. счита, че по въпроса „за прилагане критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда в решението да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди по справедливост” , въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. ІІ от ППВС №4/23.12.1968 год. , според което размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост с особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, без да изолира или отдава прекомерно значение на някои от установените обстоятелства за сметка на други.
Посочено е също така, че при определяне на обезщетението следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено – икономически условия на живот. В тази връзка счита , че решението е постановено в противоречие с Р №123/23.06.2014 г. по гр.д. №254/2014 г. на ВКС, 3-то г.о. , Р № 254/17.12.2015 г. по гр.д. №1902/2015 г. , ІІІ г.о. и Р № 358/2014 по гр.д. № 2026/2014 г. на ІV г.о. С оглед на това, според Пловдивската апелативна прокуратура, касационното обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280,ал.1,т.1 ГПК .
Позоваването на задължителна практика на ВС и ВКС принципно обосновава допълнителното основание за допустимост по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК. В случая обаче липсва ясно формулиран правен въпрос и това основание за допустимост не може да бъде проверено. Изложението в цитираната част има по- скоро характер на оплакване за постановяване на решението в противоречие с материалния закон, доколкото цитираното ППВС в сочената част и решения постановени по реда на чл. 290 ГПК , съставляват тълкуване на материалния закон с оглед правилното му прилагане.Противоречието с материалния закон, съгласно чл. 281,ал.1,т.3 ГПК, е касационно основание за отмяна на обжалваното решение и може да се обсъжда в евентуално производството по чл. 290 ГПК, а не в настоящото производство , което го предхожда.
Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е анализирал обстоятелствата , които имат значение за определяне размера на присъденото обезщетение и в този смисъл решението не е бланкетно. Съобразена е и тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение, продължителността на предварителното задържане, данните относно семейното положение на ищеца , данните за предварителните му осъждания. Посочено е кои от твърдените от ищеца обстоятелства се приемат за доказани и кои не. Изложени са и мотиви защо съдът не приема посочения от прокуратурата размер на обезщетението за неимуществени вреди от 8 000 лв. като адекватен и справедлив. С оглед на това не може да се приеме, че въззивното решение е постановено в противоречие с посочената задължителна практика. По изложените съображения не са налице предпоставките , с които законът свързва достъпът до касационно обжалване.
Относно допустимостта на касационното обжалване на решението по касационната жалба на Л. А. ,
В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване този касатор е формулирал въпроса, „за точното прилагане принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да извърши задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства и да изложи мотиви за значението на всяко от тях при определяне размера на обезщетението. Сочи се , че по тази въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с : т. ІІ от ППВС №4/23.12.1968 г. , според което „От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер по справедливост да присъди за неимуществени вреди”;
с т. 13 от ТР №3 /2005 г. по т.д. №3/2004 г. на ОСГК според която ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2,т.2 З.. В тези случаи обезщетението обхваща и вредите от незаконно задържане под стража. ;
с т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС , според която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Н. резултат от тази дейност е констатацията , съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което с намира израз с диспозитива на решението ;
с Р № 51/13.02.2012 г. на ВКС по гр.д. №465/2011 г. ІV г.о. ,според което „Тъй като въззивният съд е втора по ред съдебна инстанция по същество на правния спор, той дължи произнасяне не само по иска , а и по въззивната жалба.
Както се посочи, позоваването на задължителна практика на ВКС обосновава допълнителния критерий за допустимост по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК В случая обаче същият не е изпълнен, доколкото не е налице противоречие с посочената задължителна практика. Съдът е обсъдил релевантните за определяне размера на обезщетението обстоятелства и е присъдил обезщетение , с което е ангажирана отговорността на държавата по З.. Присъденото от него обезщетение включва и обезщетяване на вредите претърпени от предварителното задържане, което изрично е взето предвид като обстоятелство при определяне размера на обезщетението .Изложил е самостоятелни мотиви като инстанция „по същество”, а не като контролно- отменителна инстанция. Вторият поставен въпрос:”Какво е съдържанието на понятието справедливост ,изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди „ на практика преповтаря първият поставен въпрос,поради което не се налага неговото самостоятелно обсъждане.
По въпроса „ По критерия за справедливост на чл. 52 ЗЗД определеното обезщетение следва ли да отчита наличието на продължителен престой в арест и затвор по повдигнато обвинение и осъждане на лишаване от свобода на лице, признато за невинно по конкретно обвинение, както и наличието на други осъждания без лишаване от свобода.” К. счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с неговото разрешаване в Р №483/09.06.2010 г. по гр.д. № 1091/2009 г. на ІІІ г.о. на ВКС и с решение № 629/10.12.2013 г. по в. гр.д. №756/2013г. на Пловдивския апелативен съд.
С първото решение е прието , че „наличието на други приключили с осъдителна присъда наказателни производства срещу същото лице и характеризирането му на личностния му профил като „дисоциално личностно разстройство” не е основание за прилагане на чл. 5 от З.., когато се определя размера на тези именно вреди” . С обжалваното решение съдът е взел предвид обстоятелството , че ищецът е бил многократно осъждан с влезли в сила присъди, но това обстоятелство не е отчетено като съпричиняване на вредите / чл. 5 З./, за които се търси обезщетение в настоящото производство . С оглед на което не е налице твърдяното противоречие. Не може да се търси такова и с решението на Пловдивския апелативен съд, за което се твърди, че е постановено при аналогична фактическа обстановка.Цитираното решение , с което е присъдено обезщетение в размер на 15 000 лв. касае друго обвинение, по което ищецът е бил оправдан и това е достатъчно основание да се приеме, че фактическата обстановка не е аналогична
С оглед на изложеното, не са изпълнени предпоставките, с които законът свързва достъпът до касационно обжалване и касационното обжалване не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8/03.02.2016 г. по гр. №6/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, І гр.състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: