1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
гр. София, 19.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2936 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място], подадена чрез процесуален представител адв. И. М., срещу решение № 193 от 20.07.2015г. по в. т. дело № 153/2015г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 24 от 20.03.2015г. по т. дело № 56/2014г. на Ловешки окръжен съд в частта, с която са отхвърлени следните предявени от [фирма], [населено място] против [фирма], [населено място] искове: 1/ на основание чл. 99, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 327, ал. 1 ТЗ иск за заплащане на вземане общо в размер 77 311,68 лв., представляваща цена на придобити недвижими имоти, движими вещи, гориво и консумативи, по фактури № 125/01.10.2008г., № 126/01.10.2008г., № 127/01.10.2008г., № 96/03.11.2008г., фактура № 99/03.11.2008г., № 201/24.04.2009г., № 212/03.08.2009г., една част от която сума като погасена чрез плащане, а друга част – погасена по давност; 2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД иск за разликата над присъдените 2,03 лв. до пълния предявен размер 20 610,93 лв. С потвърденото първоинстанционно решение ищецът [фирма] е осъден да заплати на ответника [фирма] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 499,65 лв. – разноски за първоинстанционното производство, изчислени по съразмерност, а с въззивното решение сумата 3 500 лв. – направени разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„1. Допустимо ли е със спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД да се прехвърля парично вземане в полза на трето, неучастващо в спогодбата, лице без това лице да е дало съгласието си и при положение, че няма изрична воля на кредитора и длъжника за прехвърляне на вземането?
2. Има ли прехвърлително действие извънсъдебната спогодба по чл. 365 ЗЗД?
3. Съставлява ли договор за спогодба съгласно чл. 365 ЗЗД споразумение, с което не са направени отстъпки от нито една от страните или са направени отстъпки само от едната страна, без насрещни отстъпки от другата? – противоречие с решение № 53/21.04.2007г. по в. т. д. № 22/2007г. на Апелативен съд Велико Т., ГК /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
4. Спогодбата по чл. 365 ЗЗД съставлява ли каузален договор или има абстрактен характер? В случай, че спогодбата по чл. 365 ЗЗД е каузален договор, допустимо ли е кредиторът да прехвърли, а длъжникът по нея да поеме задълженията по спогодбата към трето лице, с което няма каквито и да е каузални правоотношения?
5. Признание на вземането от длъжника с ефект на чл. 116 буква „а“ ЗЗД може ли да бъде извършено в констативна, а не в споразумителна част на документ?
6. Съглашение, с което едната страна признава, че дължи определена сума, както и разсрочване на плащането на тази сума, съставлява ли договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД или е извънсъдебно признание, подлежащо на преценка от съда наред с всички обстоятелства по делото?
7. Следва ли съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя?
8. Допустимо ли е въззивната инстанция да постановява решението си по същество на делото на база на факти и обстоятелства, които не са въведени като твърдения от страните по отношение на спорното право в исковата молба, респективно в отговора на исковата молба, въззивната жалба, респективно отговора по тази жалба?
9. Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, изразена в тях, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки?
10. Какви са предпоставките и обемът за тълкуване на сключената между страните спогодба съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД? – според касатора въпросът е от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като извършеното от въззивния съд тълкуване на спогодбата е обусловило отхвърляне на предявения иск.”
Касаторът поддържа, че въпросите във връзка с характера на спогодбата /№№ 1, 2, 3, 4 и 6/ са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС – решение № 10/27.02.2014г. по т. дело № 1054/2012г. на ВКС, решение № 14/07.02.2014г. по т. д. № 1130/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 232/18.12.2013г. по гр. д. № 2215/2013г. на ВКС, ГК, I г. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Касаторът релевира доводи, че изводите на въззивния съд за наличието на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД противоречат на решение № 985/27.12.2004г. по т. д. № 97/2004г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 53/21.04.2007г. по в. т. д. № 22/2007г. на ВТАС, ГК, решение № 657/06.10.1992г. по гр. д. № 474/1992г. на ВС, ГК, I г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Поддържа становище, че решението противоречи и на задължителна практика, касаеща начина на прехвърляне на вземания – решение № 32/09.09.2010г. по т.д. № 438/2009г. на ВКС.
Според касатора въпросите, свързани с тълкуване на спогодбата /№ 9 и № 10/, са решени в противоречие с решение № 1/24.07.2012г. по гр. д. №777/2010г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 349/11 от 21.05.2012г. на ВКС, решение № 38/27.02.2012г. по гр.д. № 1227/2011г. на ВКС, ГК, II г. о., решение №105/30.06.2011г. по т. д. № 944/2010г. на ВКС, ТК, II т. о.
По отношение на въпрос № 8 се позовава на противоречие с решение № 176/8.06.2011г. по гр. д. № 1281/2010г. на ВКС, ГК, III г. о.
Въпрос № 7 е решен в противоречие с решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.
По отношение на въпроса за наличието на прехвърлително действие на извънсъдебната спогодба и начините и предпоставките за обсъждане на твърдение за допусната техническа грешка в договор касаторът се позовава и на предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на съдебна практика на ВКС по въпроса, в която да се съдържа изричен отговор, свързан с поставения и специфичен за конкретното дело правен въпрос.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Е. Т. оспорва касационната жалба и прави възражение, че не са налице твърдяните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, тъй като поставените от касатора въпроси не обуславят изхода на делото, посочените решения са неотносими към настоящия казус, а изложените основания за допускане на касационно обжалване по съществото си представляват оплаквания и твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение. Относно третата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има бланкетно посочване за наличието й, без касаторът да е уточнил кой от въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът поддържа становище, че първите два въпроса са неотносими към предмета на делото, въпроси от № 3 до № 6 вкл. са решени в съответствие с трайната практика на ВКС, а въпроси от № 7 до № 10 се отнасят до правилността и обосноваността на въззивното решение.
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна в едномесечния преклузивен срок съгласно чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като взе предвид данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Въззивният съд е приел, че [фирма] е продал на [фирма] недвижими имоти и движими вещи, както следва: с нотариален акт № 96 от 26.09.2008г., дело № 787/2008г. на Нотариус М. Градкова два недвижими имота за сума общо в размер 64 800 лв., която сума е следвало да бъде заплатена по банковата сметка на продавача до 26.10.2008г.; с договор от 26.09.2008г. вещи, посочени в приложение № 1, за сумата 3 000 лв., платима в срок до 26.10.2008г.; с договор от 26.09.2008г. движими вещи, описани в приложение № 1, с цена 19 000 лв., платима до 26.08.2008г. За продадените от [фирма] на ответника недвижими имоти, движими вещи по двата договора, други движими вещи и гориво са издадени приложените по делото данъчни фактури. Съдебният състав въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза е приел, че ответникът е осчетоводил надлежно в месеците на създаването им описаните фактури, извършил е плащания на [фирма] в размер на 71 200 лв. и към 31.12.2009г. задължението към [фирма] е било с общ остатък 74 239.15 лв. Процесните фактури са включени в дневник на покупките по данъчни периоди на ответника и декларирани в НАП „с право на пълен данъчен кредит”, ответникът е ползвал правото си на данъчен кредит, с изключение на фактура № 201/24.04.2009г. на стойност 3 072.52 лв., която не е осчетоводена при ответника и съответно не е включена в дневника на покупките.
Въззивната инстанция е установила, че в заглавната част на представената спогодба от 23.08.2011г. са посочени [фирма], представлявано от Д. Х. Р. като пълномощник на управителя И. Д. Р. и [фирма], представлявано от управителя Х. С. Д., както и Х. С. Д. като физическо лице в качеството на поръчител. В констативната част на спогодбата е посочено, че към края на 2008г. задължението /главница/ на [фирма] към [фирма] възлиза общо на 84 202.03 лв. и че към момента на спогодбата, т. е. към 23.08.2011г. неплатеното задължение на [фирма] към [фирма] по описаните фактури възлиза общо на 77 311.68 лв., същото датира от 2008 и 2009г., поради което се дължи и обезщетение за забавено плащане в размери, както следва: върху сумата 84 202.03 лв. обезщетение за забава в размер на 3 939.07 лв., върху сумата от 74 202.03 лв. – обезщетение за забава в размер на 18 493.22 лв. и върху сумата от 3 109.64 лв. – обезщетение за забава в размер на 775 лв. В споразумителната част на спогодбата е посочено,че [фирма] и поръчителят Х. С. Д. се задължават да заплатят солидарно на [фирма], представлявано от Х. Д. Р., по банковата сметка на посоченото дружество сума в размер общо 100 518.97 лв. разсрочено чрез вноски, както следва: сума в размер на 15 000 лв. – в срок до 30.10.2011г. и сума в размер на 85 518.97 лв. – в срок до 30.01.2012г., като страните са уговорили и неустойка в случай на забава на плащане, на която и да е от вноските. Въззивният съд е установил, че спогодбата е подписана за [фирма] от Д. Х. Р., а за [фирма] от Х. С. Д., като същият се е подписал и за поръчител. Вещото лице не е установило извършени плащания по сключената спогодба съгласно договорените две вноски за погасяване на дълга – до 30.10.2011 г. 15 000 лв. и до 30.01.2012 г. 85 518.97 лв.
Въззивната инстанция е констатирала, че на 22.01.2013г. между [фирма] и [фирма] е сключен договор за цесия, с който [фирма] като цедент прехвърля на [фирма] като цесионер вземането си, произтичащо от сключената нотариално заверена на 23.08.2011 г. спогодба между [фирма] и длъжник [фирма], в размер 77 311.68 лв. – главница, заедно с лихви, обезщетения за забавено плащане и неустойки. Приел е, че договорът за цесия е надлежно съобщен на длъжника съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 327, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е изложил няколко аргумента: 1/ анализирал е съдържанието на спогодбата като вид договор по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД и е приел, че към 23.08.2011г. [фирма] е поело задължение към [фирма] в размер на сумата 100 518.97 лева, като обстоятелството,че в уводната и констативната част е изписано [фирма] и са посочени процесните фактури не променя направения извод; 2/ поради това, че спогодбата не е сключена между [фирма] и [фирма] към 22.01.2013г., [фирма] не е имал вземане към длъжника [фирма] по спогодбата, поради което не е могъл да го прехвърли с договора за цесия; 3/ дори и условно да се приеме, че предмет на договора за цесия са вземанията по фактурите, исковете също са неоснователни поради това, че вземанията на [фирма] към ответника по фактурите, касаещи продажбата на имоти и движимите вещи /по фактури № № 125, 126 и 127 от 01.10.2008г./, са станали изискуеми на 26.10.2008г. и са погасени чрез плащане, като по фактура № 127 частично, а вземанията по фактура № 127 за остатъка от 20 000 лева, по фактура № 96/03.11.2008г. за 33 825.55 лева, по фактура № 99/03.11.2008г. за 20 376.78 лева, по фактура № 201/24.04.2009г. за сумата 3 072.52 лева и по фактура № 212/03.08.2009г. за 29.48 лева са погасени по давност, с изтичането на общата петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД. По отношение на възражението на ответника за изтекла погасителна давност въззивната инстанция е изложила съображения, че вземанията са станали изискуеми на датата, следваща датата на издаване на фактурите, давностният срок не е прекъснат съгласно чл. 116, б „а” ЗЗД със спогодбата от 23.08.2011г., тъй като дори и да се приеме че в констативната част на спогодбата се съдържа признаване на задължения на ответника, възникнали през 2008г. и 2009г., то същото не е отправено до кредитора или негов представител. В тази насока съдебният състав се е позовал на решение № 255/26.03.2013г. по т. д. № 145/2012г. на ВКС, ТК. Приел е, че за непогасените чрез плащания вземания е започнала да тече петгодишна погасителна давност, която е преминала върху правоприемника [фирма] по силата на договора за цесия, но към датата на подаване на искова молба – 11.09.2014 г. непогасените чрез плащане вземания са погасени по давност, с изключение на вземането по фактура № 217/14.09.2009 г. за сумата 7.64 лева, което не е предмет на въззивното производство,тъй като искът е уважен и решението е влязло в сила.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два, посочени от касатора, материалноправни въпроса, както и въпросът по т. 10 от изложението, не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС прехвърлянето на вземане се извършва с договор за прехвърляне на вземане /цесия/, сключен между кредитора /цедент/ и третото лице /цесионер/. Съгласие от длъжника не е необходимо, но за да породи действие цесията, следва цедентът да уведоми длъжника за прехвърленото вземане. Спогодбата, сключена между трето лице и длъжника, не прехвърля вземането при липса на съгласие на кредитора. В настоящия случай спогодбата е сключена между длъжника [фирма] и трето за правоотношенията между [фирма] и [фирма] лице – [фирма]. При липса на дадено съгласие от кредитора [фирма] със спогодбата от 23.08.2011г. не е прехвърлено вземането, което [фирма] е имал срещу [фирма] на [фирма].
Третият, формулиран от касатора, правен въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като както и да бъде решен, при положение, че спогодбата не е сключена между кредитора [фирма] и длъжника [фирма], е без значение. В настоящия случай основните аргументи на въззивната инстанция за отхвърляне на иска са, че спогодбата от 22.01.2013г. не е сключена между [фирма] и [фирма] и вземането по процесните фактури е погасено поради изтекла петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Въпросът дали споразумението от 22.01.2013г. съставлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД или споразумение, с което се признава вземането от страна на длъжника към кредитора, би имал значение, ако спогодбата беше сключена между [фирма] и [фирма].
Посочените в т. 4 от изложението правни въпроси са ирелевантни, защото не са обосновали правните изводи на въззивната инстанция.
Посоченият от касатора в т. 5 от изложението материалноправен въпрос също не е релевантен за спора, тъй като въззивният съд не е приел, че признанието на вземането от длъжника няма ефект на прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, защото е извършено в констативната, а не в споразумителната част. Основните съображения на съдебния състав, че давностният срок не е прекъснат съгласно чл. 116, б „а” ЗЗД със спогодбата от 23.08.2011г., са поради това, че не е отправено до кредитора или негов представител признаване на задължения на ответника, възникнали през 2008г. и 2009г., съгласно постоянната практика на ВКС – решение № 255/26.03.2013г. по т. д. № 145/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
Въпросът по т. 6 от изложението не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, тъй като въззивната инстанция е обсъдила представената спогодба от 23.08.2011г. заедно с всички останали събрани доказателства, въз основа на които е установила фактическата обстановка, че спогодбата не е сключена между [фирма] и [фирма], а с трето за правоотношенията лице – [фирма] и е изградила правните си изводи.
Цитираните от касатора решение № 10/27.02.2014г. по т. дело № 1054/2012г. на ВКС, решение № 14/07.02.2014г. по т. д. № 1130/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 232/18.12.2013г. по гр. д. № 2215/2013г. на ВКС, ГК, I г. о. са неотносими, тъй като дават отговор на други правни въпроси, а различният изход на делата е в зависимост от конкретните доказателства и в частност различните споразумения с конкретно уговорени между страните клаузи.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по въпросите относно наличието на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради противоречивото им решаване в решение № 985/27.12.2004г. по т. д. № 97/2004г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 53/21.04.2007г. по в. т. д. № 22/2007г. на ВТАС, ГК и решение № 657/06.10.1992г. по гр. д. № 474/1992г. на ВС, ГК, I г. о., тъй като в делата са разгледани различни хипотези и различният изход е обусловен от конкретните факти и доказателства по всеки от отделните спорове.
Процесуалноправният въпрос, формулиран от касатора в т. 7 от изложението, също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В съответствие с постоянната практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, 1 т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, 2 т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, 1 т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ въззивната инстанция е обсъдила въведените от страните факти и обстоятелства и релевираните възражения и доводи в рамките на направените във въззивното производство оплаквания.
Посоченият в т. 8 от изложението процесуалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, включително цитираното от касатора решение № 176/8.06.2011г. по гр. д. № 1281/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. Изследването дали спогодбата е подписана между [фирма] и [фирма] и дали вземането е погасено по давност е извършено с оглед релевираните от ответното дружество своевременно в срока по чл. 131 ГПК с отговора на исковата молба възражения.
Посочените в т. 9 и т. 10 от изложението правни въпроси се отнасят до приложението на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД. Съгласно постоянната практика на ВКС, когато клаузите на сключен договор, включително споразумение или спогодба са неясни или двусмислени, налагащи по необходимост да бъде издирена истинската обща воля на съконтрахентите, решаващият съд следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Тълкуването на волята на страните, изразена в договора, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в нормата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения. Конкретният резултат от тълкувателната дейност на въззивния съд намира израз в решението по съществото на спора – отхвърлянето или уважаването на претенцията с оглед доказването или недоказването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Грешките на съда при формиране на вътрешното му убеждение, включително и при разкриване на действителната обща воля на страните, представляват основание за отмяна на въззивното решение като неправилно в хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай въззивната инстанция съобразно закона и трайноустановената съдебна практика е обсъдила представената спогодба. Доколко при обсъждане на спогодбата и изграждане на извода, че същата не е сключена между [фирма] и [фирма], въззивната инстанция е приложила правилно правилата на логическото мислене, е въпрос, свързан с правилността на решението и представлява касационно основание по смисъла на чл. 281 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Дали е налице прехвърлително действие на извънсъдебната спогодба и дали е допусната техническа грешка в спогодбата е в зависимост от конкретните доказателства и конкретната спогодба, а не се отнася до тълкуване на законови правни норми, по които да се създаде единна, безпротиворечива практика, приложима във всички случаи.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Велико Т.. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника сумата 3 500 лв. – разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 193 от 20.07.2015г. по в. т. дело № 153/2015г. на Апелативен съд Велико Т., Гражданска колегия.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица]на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 3 500 лв. /три хиляди и петстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.