14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 604
София, 23.07. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 760/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. С. Г. вх.№ 7921 от 19.12.2018г. и по касационна жалба на С. П. Р. вх.№ 109 от 07.01.2019г. , подадени срещу въззивно решение № 247 от 21.11.2018г. на Добрички окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 427/18г.
С това решение Д. :
– ПОТВЪРЖДАВА решение №647/19.06.2018г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която С. П. Р. е осъден да заплати на Г. С. Г. сумата 9 000 лева, съставляваща стойността на извършените от ищеца през м.юли 2016г. ремонтни работи в процесния автосервиз на ответника в [населено място], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба;
– ОТМЕНЯ решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която С. П. Р. е осъден да заплати на Г. С. Г. разликата над 9 000 лева до пълния присъден размер от 13 084 лева, съставляваща стойност на извършените от ищеца през м.юли 2016г. ремонтни работи в автосервиза на ответника в [населено място], като ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. С. Г. срещу С. П. Р. иск в тази му част за разликата над 9 000 лева до 13 084 лева;
– ПОТВЪРЖДАВА решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която Г. С. Г. е осъден да заплати на С. П. Р. сумата 5 869.25 лева, съставляваща стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба;
– ОТМЕНЯ решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която Г. С. Г. е осъден да заплати на С. П. Р. разликата над 5 869.25 лева до пълния присъден размер от 7 813.78 лева, съставляваща стойност на разходи, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи, като ОТХВЪРЛЯ предявения от С. П. Р. срещу Г. С. Г. иск в тази му част за разликата над 5 869.25 лева до пълния присъден размер от 7 813.78 лева;
– ПОТВЪРЖДАВА решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която предявеният от С. П. Р. срещу Г. С. Г. иск за осъждане на ответника да заплати стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи, е отхвърлен за разликата над 7 813.78 лева до пълния претендиран размер от 15 000 лева;
– ПОТВЪРЖДАВА решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която С. П. Р. е осъден да заплати на Г. С. Г. разноски за първоинстанционното производство по първоначално предявения иск до размера от 2 191 лева и по насрещния иск – в размер на 613.70 лева;
– ОТМЕНЯ решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която С. П. Р. е осъден да заплати на Г. С. Г. разноски за първоинстанционното производство по първоначално предявения иск за разликата над 2 191 лева до пълния присъден размер от 3 187.26 лева;
– ОСЪЖДА С. П. Р. да заплати на Г. С. Г. още сумата 165.48 лева – разноски за първоинстанционното производство по насрещния иск, сумата 398.96 лева и сумата 387.15 лева – разноски за въззивното производство по първоначалния и по насрещния иск;
– ОТМЕНЯ решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която Г. С. Г. е осъден да заплати на С. П. Р. разноски по насрещния иск за горницата над 698.44 лева до пълния присъден размер от 929.84 лева;
– ПОТВЪРЖДАВА решение № 647/19.06.2018 г. по гр.д.№ 3274/2016г. на Добричкия районен съд в частта, в която Г. С. Г. е осъден да заплати на С. П. Р. разноски по насрещния иск до размера от 698.44 лева и по първоначалния иск в размер на 291.80 лева;
– ОСЪЖДА Г. С. Г. да заплати на С. П. Р. още сумата 96.31 лева – разноски за първоинстанционното производство по първоначално предявения иск, сумата 329.30 лева и сумата 254.33 лева – разноски за въззивното производство по първоначалния и по насрещния иск.
Касационната жалба на Г. С. Г., подадена чрез адвокат Б. от АК Д., е срещу въззивно решение № 247 от 21.11.2018г. на Добрички окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 427/18г., в частта, с която е осъден да заплати на С. П. Р. законната лихва от подаване на исковата молба върху сумата 5 869.25 лева, съставляваща стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи; в частта, с която като краен резултат е отхвърлен искът му срещу С. П. Р. за разликата над 9 000 лева до 13 084 лева – съставляваща стойност на извършените от ищеца през м.юли 2016г. ремонтни работи в автосервиза на ответника в [населено място] ; в частта, с която по предявения от С. П. Р. иск е осъден да му заплати сумата общо 4208лв. , от която 3376лв. необходими разноски за поправка на външна бетонова настилка пред сервиза и 832лв.- необходима за поправка на канала вътре в сервиза / или за разликата над 1661,25лв. до присъдения размер 5869,25лв./; както и в осъдителната спрямо него част за разноските. Счита решението за недопустимо като произнесено плюс петитум в частта на присъдената законна лихва и иска обезсилването му в тази част. Поддържа оплакване за неправилност на решението в останалата обжалвана част поради неправилно приложение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Искането е претенцията му за присъждане стойността на извършените от него през м.юли 2016г. ремонтни работи в автосервиза в [населено място] да бъде уважена в пълния размер 13084лв. /дължим след приспадане на вече платените му 3000лв./, както и за отхвърляне на насрещната претенция на Р. за разликата над 1661,25лв. до присъдения размер 5869,25лв. / или за сумата общо 4208лв. , от която 3376лв. необходими разноски за поправка на външна бетонова настилка пред сервиза и 832лв.- необходима за поправка на канала вътре в сервиза/.
Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. В това изложение касаторът поддържа оплакването си за недопустимост на решението в частта за присъдената в полза на Р. законна лихва, и за неправилност и необоснованост в останалата обжалвана част. Счита, че решението „ подлежи на касационно обжалване и отмяна, тъй като противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения, както е и в противоречие с практиката на ВКС”. Позовава се на т.9 от ППВС№1/ 1985г. – произнасяне на съда извън предмета на иска; както и на решения на ВКС ГК и ТК, постановени в производства по предявени искове за присъждане на възнаграждение за извършени СМР.
Ответната по тази касационна жалба страна С. П. Р. в представен писмен отговор чрез ав. И. и адв.Б. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С нарочен писмен отговор взема становище и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба на С. П. Р., подадена чрез адв. С. И., е срещу въззивното решение в частта , с която е е осъден да заплати на Г. С. Г. сумата 9 000 лева, съставляваща стойността на извършените от ищеца през м.юли 2016г. ремонтни работи в процесния автосервиз на ответника в [населено място], ведно със законната лихва от подаване на исковата молба, както и в частта, с която като краен резултат искът му срещу Г. С. Г. за осъждане на ответника да заплати стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи, е отхвърлен за разликата над 5869,25лв до пълния претендиран размер от 15 000 лева. Счита решението в тази част за неправилно и необосновано.Искането е за отмяна на съдебния акт в посочените части и съответно – отхвърляне на иска на Г. за сумата 9000лв., уважаване на неговия иск и за разликата над 5869,25лв до пълния претендиран размер от 15 000 лева. Претендира присъждането на разноски за настоящата инстанция.
Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване. В това изложение касаторът поддържа наличието на основания по чл.280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Поставя въпросите: „1/Достатъчна ли е преценката на отделни доказателства от позицията на житейските практики за установяване истинността на фактическите твърдения на страните. Следва ли този критерий да се използва от съда при изграждане на вътрешното убеждение само след преценка на всички събрани доказателства-поотделно и в тяхната съвкупност; 2/Допустимо ли е възражение на ответника след срока за отговор на исковата молба и пред въззивната инстанция, че възложителят не е положил грижа на добър стопанин за поддържане в добро състояние на изработените от него Строително-ремонтни работи; 3/ Към кой момент следва да се преценява качеството на изпълнението на възложената работа при договор за изработка – към момента на предаване и приемане, или към момента на предявяване на претенция за разходи за отстраняването им. Какво е значението на извършените от възложителя действия за отстраняване на допуснатите от изпълнителя недостатъци; 4/ Какъв е характера на възражението за причиняване на вреди на изпълнените ремонтни работи и докога следва да бъде направено? Преклудирано ли е възражението на ищеца, че възложителят не е положил грижата на добър стопанин за изпълнените и приети ремонтни работи по автосервиза и може ли въззивният съд да приеме и да се произнася по това възражение,когато не е направено в срока за отговор на предявения насрещен иск, а се прави едва пред въззивната инстанция” Във връзка с първия въпрос касаторът сочи основанието по чл.280 т.1 ГПК и се позовава на т.2 от ТР 1/2013 г. ОСГТК, Р.№ 20/09.02.2017 г. по гр.д.№ 2885/2016 г. IV ГО ВКС, Р. 460/27.05.2010г., постановено по гр.д.№ 768/2009 г. I ГО ВКС. Обосновава наличието на противоречие с оплакване за непълен и неправилен анализ на доказателствата и формиране вследствие на това на фактически и правни изводи, които несъответстват на установените от доказателствата и становищата на страните релевантни обстоятелства. Във връзка с втория въпрос сочи противоречие на въззивното решение с т.4 от Тълк.Р. № 1/2013г. на ОСГТК – чл.280 т.1 ГПК, тъй като възражението на ищеца срещу предявения насрещен иск за заплащане на разходите за отстраняване на недостатъците в изпълнените ремонтни работа, че възложителят “не е положил грижата на добър стопанин” за вече приетите ремонтни работи е правопогасително по своята правна същност и може да бъде направено от ответника до изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ,ал. 1 от ГПК , но не може да се направи за първи път пред въззивната инстанция, както е в конкретния случай. Във връзка с този въпрос бланкетно се сочи и основанието по чл.280 т.3 ГПК без обосновка. По отношение на въпроса под №3 от изложението, касаторът твърди наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Обосновава наличието на последното с оплакването си за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения. Излага становището си, че „отговорът на въпроса към кой момент следва да се преценява качеството на изпълнението на ремонтните работи е от значение за правилността на обжалваното решение – в отхвърлителната му част, защото в конкретния случай съдът е основал изводите си за констатираните недостатъци и за разходите за отстраняването им на заключението на последната тройна съдебно-техническа експертиза, която е извършена в най-отдалечения по време период от момента на предаване на изпълнените ремонтни работи и това води до неправилност на обжалваното решение”; че съдът е следвало да съобрази заключенията по единичната и първата тройна експертиза ; че е пренебрегнал и не е оценил значението на правнорелевантни на спора въпроси. Във връзка с четвъртия въпрос касаторът поддържа основание по чл.280 т.1 ГПК като твърди противоречие с т.4 от ТР.№ 1/2013 г., постановено по тълк.д.№ 1/2013 г.ОСГТК на ВКС.
Ответната по тази касационна жалба страна Г. С. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. Б., изразява становище за неоснователност на жалбата на касатора.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Г. С. Г. е предявил против С. П. Р. иск по чл.266 ЗЗД във вр. с чл.258 ЗЗД за заплащане на неплатената част от дължимото възнаграждение за извършени строително-монтажни работи /СМР/ в автосервиз на ответника. Съгласно посоченото в исковата молба, въз основа на устно сключен между страните договор за изработка в периода 04.07. – 20.07.2016г. ищецът извършил строително ремонтни работи в обекта на ответника. Още преди започване на работата ответникът заплатил на ищеца сумата 3 000 лева. За извършване на работата ищецът вложил подробно описаните в исковата молба материали и труд, съответно на стойност 12 517.64 лева и 5 975 лева. От общия разход в размер на 18 492.64 лева ответникът платил на ищеца единствено посочената сума от 3 000 лева. С оглед на изложеното ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати останалите 15 492.64 лева, дължими за извършените строително монтажни работи в автосервиза му.
Ответникът Р. е оспорил предявения срещу него иск. Възразил е, че за възложеното преусрояване на склада му в автосервиз чрез изкопаване и изграждане на канал, полагане на шлайф бетон вътре в сградата и машинно драскан бетон пред сградата, ищецът поискал и ответникът се съгласил да му заплати всичко 12 000 лева.Така уговорените 12 000 лева платил изцяло на ищеца. Първо авансово платил 3 000 лева; после на три пъти, пред свидетели, му платил 4 000 лева, 2 500 лева и още 2 500 лева. Извършеното от ищеца не отговаряло на поръчаното и затова поискал от изпълнителя да поправи нещата, но последният отговорил, че това е невъзможно. Така, след като получил последните документи за разноски, заявил на изпълнителя, че не приема работата и поради това и отказал да плаща други допълнителни суми, но въпреки последното , платил 1350 лева на багериста и 400 лева на двама работници, които работили на обекта и не получили от ищеца възнагражденията си.
Р. предявил срещу Г. насрещен иск за осъждане на последния да му заплати сумата 15 000 лева, съставляваща стойността на разходите, необходими за поправка на некачествено извършените от изпълнителя строително монтажни работи. Насрещната претенция е обоснована със същите обстоятелства, изложени в отговора по първоначално предявения иск, за некачествено изпълнение на възложените работи.
В отговора си Г. е оспорил предявения срещу него иск. Възразил е, че работата била извършвана под наблюдението на възложителя, който в процеса на осъществяването й не заявил да има забележки и после я приел също без забележки. Самото твърдение на възложителя за извършени от него плащания означавало, че същият не е бил недоволен от извършваното. Изпълненото не била негодно, щом като възложителят започнал експлоатация на обекта, без да извършва корекции. В бетона вътре липсвали мащабни язви, каналът бил с незначително отклонение от идеалните параметри, което било поправимо, а бетонът отвън бил драскан ръчно, защото нямало уговорка за машинно драскане. Положеният бетон бил от най –високо качество, а евентуално появилите се незначителни пукнатини били характерни за този вид материал.
За да постанови обжалваното решение по така предявените претенции, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че в началото на м.юли 2016г. същите постигнали устно съгласие, съответстващо на договор за изработка по чл.258 от ЗЗД; че изискванията си възложителят изложил устно и и нагледно – завел го и му показал автосервиза на свой приятел /свидетел по делото/; че с оглед твърдяното от възложителя и дадените от изпълнителя в съдебно заседание обяснения, договореното възнаграждение било 12 000 лева; че възложителят платил на изпълнителя авансово част от уговореното възнаграждение, а именно 3 000 лева; че ремонтът е приключил до края на м.юли 2016г., като изпълнителят е направил вътрешна и външна бетонна настилка и канал за автомобили; че при приключване на работата възложителят възразил пред изпълнителя за качеството на извършеното- в първото съдебно заседание изпълнителят е признал, че възраженията са били относно шлайфането на вътрешната бетонна настилка; признал е, че наистина има няколко петна, но ги счита за несъществен проблем и неподлежащи на поправка нито тогава, нито понастоящем, и е признал за основателно и възражението на изпълнителя относно канала за автомобили, който наистина бил направен крив.
След като е обсъдил подробно и е анализирал многобройния доказателствен материал – писмени доказателства, свидетелски показания, заключенията по извършените единична и три тройни експертиза, ведно с обясненията на страните и техните доводи по същество на спора, съдът е приел за неоснователно и недоказано твърдението на Г. за договорено и дължимо по-голямо възнаграждение от установения размер 12000лв.; счел е за житейски необосновани и твърде неубедителни показанията на посочените от Р. свидетели и поради това не ги е кредитирал , а като краен резултат е приел за недоказано в процесса твърдението му, че като възложител наистина е платил посочените в отговора по иска суми и то за погасяване на заължението си към изпълнителя за извършения ремонт. Приел е за установено, че скоро след приключване на ремонта и до сега обектът функционира като автосервиз и в него възложителят упражнява ремонтна дейност по автомобили; че настилките – вътре и отвън на сервиза, и каналът за автомобили са с недостатъци, като това се установява от заключенията на няколкото извършени по делото технически експертизи и /частично/ от признанията на изпълнителя; в решението подробно е отразил констатациите на вещите лица относно недостатъците, вида и характера им, възможностите за поправка и употреба по предназначение.
При така установеното съдът е приел, че в съгласно чл.266 ал.1 във вр. с чл.258 от ЗЗД възложителят дължи да заплати на изпълнителя договореното възнаграждение за извършената работа. В настоящия спор възложената работа е извършена в пълен обем и за нея се дължи договореното възнаграждение от 12 000 лева. Над този размер възнаграждение не е договорено и не се дължи на изпълнителя. Счел е за неоснователно възражението на възложителя, че не дължи възнаграждението, защото не е приел работата. В тази връзка е обосновал извод, че действително е установено по делото, че възложителят не е приел работата. Така, както е била извършена, тя не го е удовлетворявала и, като е възразил пред изпълнителя за недостатъците й, той всъщност е отказал приемането на работата в този й вид. Приел е, че неприемането на работата поради недостатъци в нея, както и самите недостатъци на извършеното, не освобождават възложителя от задължението за възнаграждение на изпълнителя, тъй като само в хипотезата на чл.265 ал.2 от ЗЗД – ако работата е напълно негодна да се ползва по предназначение и, ако възложителят развали договора – той няма да дължи възнаграждение на възложителя. В настоящия случай възложителят не е заявявал да разваля договора, а и едно такова изявление би било неоснователно, предвид, че извършеното от изпълнителя е с недостатъци, но не е напълно негодно да бъде ползвано по предназначението му на автосервиз. Посочил е, че недостатъците в извършеното, които не го правят негодно да бъде ползвано по предназначение, пораждат предвидените в чл.265 ал.1 от ЗЗД алтернативни права за възложителя. В. може да иска намаляване на възнаграждението, което ще плати на изпълнителя, със стойността, необходима за поправката. В случая възложителят не иска това и то е обяснимо при поддържаната от него принципна позиция, че вече е платил пълния размер на договореното възнаграждение. В. може също да иска изпълнителят да поправи работата без заплащане, а може да иска изпълнителят да му плати разходите, необходими за поправката. В последните две хипотези възложителят дължи да плати пълния размер на договореното възнаграждение. В настоящия спор с предявения от него насрещен иск възложителят упражнява правото си по чл.265 ал.1 пр.първо от ЗЗД /иска изпълнителят да му заплати разходите за поправката на работата/ и трябва да изпълни задължението си към изпълнителя по чл.266 ал.1 от ЗЗД като му плати пълния размер на договореното възнаграждение. Той не е доказал да е платил повече от аванасовата сума от 3 000 лева, следователно дължи на изпълнителя разликата до пълния размер на договореното възнаграждение от 12 000 лева, а именно сумата 9 000 лева.
Приел е и това, че с оглед установените недостатъци на извършената от него работа, на осн.чл.265 ал.1 пр.първо от ЗЗД, изпълнителят дължи да заплати на възложителя стойността на разходите, които са необходими за поправката им, доколкото нито един от недостатъците не е толкова значим, че да прави изработеното негодно да бъде ползвано за функционирането на обекта като автосервиз /като какъвто вече две години той и функционира/.
Съдът е посочил, че като приема, че изпълнителят трябва да плати на възложителя разходите за отстраняване на недостатъците, има предвид онези недостатъци, които правят изработеното различно от поръчаното. От тази гледна точка изпълнителят не е отговорен и не дължи разходи за ремонт на пукнатините и неравностите на вътрешната бетонова настилка, защото по тези показатели изработеното от него е толкова добро, колкото е поръчано /като в сервиза, ползван катом одел при възлагане на работата/. По-лошо от поръчаното е качеството на шлайфането на повърхностния слой на вътрешната бетонова настилка. Д. на изпълнителя, че на площ от 220кв.м. няколко петна били несъществени, е счел за несъстоятелен и е обосновал решаващ извод, че изпълнителят дължи на възложителя за ремонт на покритието на вътрешната настилка сумата от 1 661.25 лева. Приел е също, че изпълнителят дължи на възложителя освен това и сумата 832 лева за криво изработения от него канал. В тази връзка е посочил, че действително за пълния ремонт на канала и привеждането му от сегашното състояние в съответствие с този в сервиза – модел са нужни повече средства, но следва да се отчете обстоятелството, че след него по канала са работили и други лица, при което отговорността на изпълнителя следва да се сведе само до онова, което несъмнено се установи по делото, че е лошо изработено от него. Що се отнася до външната бетонова настилка, съдът е приел за установено, чет я е годна да изпълнява функциите си, но поради лошото изпълнение е прекалено разрушена за краткия период от изработването й и с продължаващо разрушаване; че за отстраняване на проблема не е необходима направата на една съвсем нова настилка; достатъчно е съществуващата да се поправи, като върху нея се излее нов видим «драскан» бетон. За тази цел изпълнителят трябва да плати на възложителя сумата 3 376 лева. Или общо за поправката на недостатъците по извършеното от него, за които той е отговорен, изпълнителят дължи на възложителя 5 869.25 лева. До този размер предявеният от възложителя срещу изпълнителя насрещен иск е основателен.
С оглед резултата от спора и на осн.чл.78 ал.1 и 3 от ГПК съдът е разпределил и разноските в процеса.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Г. С. Г. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
На първо място, съобразно разрешението дадено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, т. 1, свързано със служебното задължение на съда да следи за спазване на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения и предвид оплакванията на касатора, следва да бъде извършена проверка за допустимостта на въззивното решение в частта на присъдената по насрещния иск законна лихва върху дължимата главница от 5 869.25 лева, съставляваща стойността на разходите, необходими за отстраняване на недостатъците на извършените ремонтни работи. Според касатора решението в тази част е недопустимо, като произнесено плюс петитум, тъй като с исковата молба нито по-късно в производството такъв иск за законната лихва не е предявяван. При извършената служебна проверка съдът констатира, че е налице вероятна недопустимост на решението в частта на присъдената законна лихва върху главницата по насрещния иск, доколкото искане за присъждането й е релевирано за първи път в пледоария по същество на делото пред първоинстанционния съд. Поради това и са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението в тази му част.
В останалата част от изложението си касаторът не поставя правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Нещо повече, дори не е направен опит за формулиране на такъв, а единствено е релевирано оплакване за неправилност и необоснованост на решението – касационни основания по чл.281 ГПК, които са ирелевантни за производството по чл.288 ГПК. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК. В случая дори и допълнителната предпоставка по чл.280 ГПК е посочена бланкетно. Липсва изобщо обосновка за наличието на същата и в какво се състои евентуалното противоречие с приложените към изложението съдебни актове.
Предвид изложеното не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по касационната жалба на Г. в тази й част.
По касационната жалба на С. П. Р. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Не е налице основание за достъп до касация във връзка с първият, поставен в изложението, процесуалноправен въпрос. По естеството си същият е касационно основание по чл.281 ГПК и е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че не се установява и поддържаното допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. Съгласно утвърдената съдебна практика, в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл са Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. IV г. о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., I г. о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г. о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г. о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК, в това число и актовете, на които се позовава касаторът. Съдът не се е отклонил от посочените правните разрешения по този въпрос – формирал е убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относими и допустими доказателства, събрани по надлежния ред, извършил е преценка на всички доказателства и доводи на страните и е изложил мотиви относно решаващите си изводи. В този смисъл не се констатира противоречие при правното разрешаване на въпроса.
Поставените от касатора въпроси с номера по изложението – №2 и №4, са неотносими, не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Съдът не се е произнасял по релевирано възражение за неполагане на грижата на добър стопанин от страна на ищеца по насрещния иск, не е изложил никакви аргументи в тази насока, още повече такива, които да обосновават решаващите му изводи по спора. Единственият аргумент за да определи размера, до който претенцията е основателна, е , че следва да бъде отчетено, че след изпълнителя по процесния канал са работили и други лица, при което отговорността на изпълнителя следва да се сведе само до онова, което несъмнено се установи по делото, че е лошо изработено от него. Поради това с поставянето им не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК, а при отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наличието или не на поддържаното допълнително такова по т.1 на чл.280 ГПК. Изложеното е достатъчно за обосноваване на извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване във връзка с тези два въпроса.
Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с поставеният трети /№3/ от изложението процесуалноправен въпрос. По естеството си същият е касационно основание по чл.281 ГПК и е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК. въпросът на касатора е привързан към оплакването му за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, и по-конкретно на заключенията на експертите по приетите експертизи, и формиране следствие на това на грешни според него фактически и правни изводи. Преценка на тези оплаквания касационната инстанция дължи единствено в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и във настоящата фаза на производството. С поставянето на този въпрос не се обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация, поради което и съдът не следва да извършва преценка за наличието или не на поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280 ГПК. Въпреки това следва да се посочи, че основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. В случая касаторът не излага доводи в такава насока и не обосновава защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилаган