О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№605
гр. София, 12.07.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на девети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №1739 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. М., гражданин на Руска Федерация, подадена чрез процесуален представител адв.П., срещу въззивно решение от 26.11.2015г., постановено по в.гр.д.№1610/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение от 19.06.2015г. по гр.д.№57/2015г. на Районен съд – Поморие, с което е отхвърлен предявения от Н. А. М. против Н. Г. А. и С. Н. А. за осъждането им да заплатят солидарно на ищцата 11 800 евро на основание чл.55, ал.1 ЗЗД.
К. счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата Н. Г. А. и С. Н. А., чрез процесуален представител адв.Ш., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявения от Н. А. М. против Н. Г. А. и С. Н. А. за осъждането им да заплатят солидарно на ищцата 11 800 евро, получени от нея въз основа на развален, евентуално нищожен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 14.06.2014г., с който ответниците са се задължили да продадат на ищцата недвижим имот – Ѕ ид.част от дворно място с площ 540кв.м., представляващо УПИ ХХІ-162 кв.18 по плана на [населено място], заедно с построената в дворното място двуетажна двуфамилна жилищна сграда, южен близнак със застроена площ 52.47 кв.м. за цена на имота – 55 000 евро, заедно със законната лихва за забава върху тази сума от 05.02.2015г. до окончателното изплащане.
В. съд е приел, че предварителният договор, сключен между ищцата и ответниците не е нищожен на соченото основание – като сключен при заобикаляне на закона – чл.22 К., нито може да се счита за развален на основание чл.87 ал.2 предл.второ и трето ЗЗД, поради което и искът с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за връщане на платената част от продажната цена /първа и втора вноски/ по предварителния договор в размер на 11 800 евро е неоснователен. Приел е, че за да се уважи предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД-за връщане на дадената от ищцата парична сума поради отпадане на основанието за даването и на ответниците, ищцата следва да установи,че надлежно е упражнила правото си да развали предварителния договор. В хипотезата на чл.87 ал.2 ЗЗД е предвидена възможност кредиторът да развали договора и без да даде срок на длъжника да изпълни,като в този случай ищецът следва да твърди и докаже, че изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти или че поради забава на длъжника то е станало безполезно или че задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време. Ищцата е отправила с исковата молба волеизявление за разваляне на предварителния договор,като е твърдяла наличието на второто и третото от основанията, визирани в чл.87 ал.2 ЗЗД- че поради забава на продавачите да изпълнят вменените им задължения до 15.12.2014г. то е станало безполезно за купувачката и че задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време- до 15.12.2014г. Прието е от въззивния съд, че за първи път във въззивната жалба са наведени твърдения,че придобиването в индивидуална собственост на дворно място, а не на идеална част от него е било съществено условие и мотив за купувача да сключи предварителния договор,което условие продавачите не са изпълнили и това неизпълнение е обусловило отказа на ищцата да заплати останалата част от продажната цена; че за първи път във въззивната жалба са наведени твърдения, че изпълнението е станало невъзможно по смисъла на чл.87 ал.2 предл.първо ЗЗД,защото дворното място не е поделено,а и същото съобразно чл.19 ЗУТ се явява неподеляемо,поради което това условие не би могло и да бъде изпълнено. Изложени са съображения, че съобразно чл.266 ал.1 ГПК във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства,които са могли да заявят пред първоинстанционния съд,поради което и горните твърдения,включително и заявеното ново основание за разваляне на договора – по чл.87 ал.2 предл.първо ЗЗД- поради невъзможност за изпълнение са преклудирани и не следва да се обсъждат от въззивната инстанция. Прието е,че за да упражни правото си на разваляне на договора по чл.87 ал.2 ЗЗД-без да даде подходящ срок на длъжника за изпълнение,ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване твърденията си,че са били налице законните основания за упражняване на това право. В случая,съобразно очертания от ищцата предмет на спора с исковата молба,в нейна тежест е било да докаже твърденията си ,че поради забава на продавачите да изпълнят поети по договора задължения, изпълнението след уговорения срок -15.12.2014г. е станало безполезно за ищцата и/или че задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време/решение № 100 от 3.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 307/2011 г., II т. о., ТК/. Ищцата е твърдяла,че ответниците не са изпълнили в уговорения срок за сключване на окончателния договор- 15.12.2014г. поети по договора задължения,а именно- да освободят имота от вещни тежести,да извършат посочените в чл.10 довършителни работи и да разделят парцела. От събраните по делото доказателства – писмени и СТЕ е установено, че първите две задължения продавачите са изпълнили в срок. Относно третото задължение, въззивният съд тълкувайки клаузите от предварителния договор в съответствие с правилата на чл.20 ЗЗД, е достигна до извод, че продавачите са поели задължение съобразно чл.4 на договора да разделят дворното място, като представят всички документи доказващи и разделянето при сключването на окончателен договор за продажба на южния близнак,заедно с южната част от дворното място и поемат разноските,свързани с делбата му, по съображения, че в чл.1 от предварителния договор е описан имотът,предмет на договора- Ѕ ид.част от дворно място,цялото с площ 540 кв.м.,представляващо УПИ ХХІ-162 кв.18 по плана на [населено място],Бургаска обл.,ведно с построената в него двуетажна двуфамилна жилищна сграда-близнак/южна част-южен близнак/; че към момента на сключването на предварителния договор имотът не би могъл да бъде описан по различен начин- като бъдещ самостоятелен парцел; че безспорно в УПИ са били изградени две жилищни сгради –северен и южен близнак,като предмет на предварителния договор е южния близнак,ведно с Ѕ ид.част от дворното място; че в пояснение в скоби в чл.1 е посочено „Ю. част- южен близнак“, като то е относимо за дворното място и сградата /т.е.,още в чл.1 страните са уговорили, че предмет на договора се явява южната част от дворното място,заедно с южния близнак/; че в чл.4 е уговорено задължение на продавачите да набавят и представят „всички необходими и изискуеми по закон оригинални документи,доказващи по безспорен начин правото му на собственост върху имотите, разделянето на дворното място и тяхната продаваемост“; че в чл.14 страните са уговорили,че таксите по набавяна на документи за прехвърлянето пред нотариус,както и всички такси,свързани с делбата на дворното място, описано в чл.1 на договора са за сметка на продавачите. Прието е от въззивния съд, че неизпълнението на задължението от продавачите /съобразно чл.4 на договора да разделят дворното място, като представят всички документи доказващи и разделянето при сключването на окончателен договор за продажба на южния близнак,заедно с южната част от дворното място и поемат разноските,свързани с делбата му/ в срок до 15.12.2014г.обаче не обосновава извод, че за купувача е възникнало правото да развали договора без да даде на продавачите подходящ срок за изпълнение на основание чл.87 ал.2 предл.второ и трето ЗЗД. В подкрепа на твърденията си, че изпълнението е станало безполезно за купувача след изтичане на уговорения срок за сключване на окончателен договор ищцата е представила сключен на 18.12.2014г. предварителен договор за покупка на друг имот в [населено място],ангажирала е и показанията на свидетели.В. съд е приел, че тези доказателства не могат да обосноват извод, че изпълнението след изтичане на уговорения срок е станало безполезно за купувачката. Неоснователно според въззивния съд е и твърдението на ищцата, че с уговорката в чл.2.2 от процесния предварителен договор за сключване на окончателен договор в нотариална форма до 15.12.2014г.страните са придали характер на фикс-сделка по смисъла на чл.87 ал.2 предл.трето ЗЗД. Прието е, че посочването на срок за сключване на окончателен договор не е достатъчно,за да се приеме, че се касае за фикс-сделка, защото освен срок за изпълнение страните следва да са уговорили и възможност за незабавно прекратяване/разваляне при неизпълнение в уговореното време или безполезността на изпълнението за кредитора след срока да се извлича от други уговорки между страните или от самия предмет на договора. В случая от съдържанието на сключения предварителен договор е прието, че не се установява да са налице такива клаузи, а напротив – в чл.13 страните са уговорили неустойка при забава на някоя от страните да изпълни задълженията си по договора, в чл.11 и чл.12 са уговорени обезщетения при виновно неизпълнение на задълженията за сключване на окончателен договор, но не е предвидена възможност купувачът незабавно да прекрати/развали договора при неизпълнение на някое от задълженията на продавачите и/или неизпълнение на задължението за сключване на окончателен договор в уговорения срок. Отделно от това е посочено, че не са наведени никакви фактически твърдения за това,че сключването на окончателен договор до 15.12.2014г. е било от съществено значение за ищцата по други,непосочени в договора причини. Съдът е приел, че няма основание да приеме също така, че за ищцата е било от съществено значение да закупи имот в рамките на уговорения срок, защото видно от предварителния договор за покупка на друг недвижим имот в [населено място],сключен на 18.12.2014г. е, че в него уговорен срок за сключване на окончателен договор до края на м.юни 2015г. и следователно за ищцата не е било спешно и неотложно да придобие собственост върху имот до 15.12.2014г. или в съвсем кратък срок след тази дата.
К. сочи, че има вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба – поради „непрецизно изложение на обстоятелствата, на които се основава иска”. Настоящият съдебен състав не намира основание за допускане на касационно обжалване при изложените доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение поради нередовност на исковата молба.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, по следните въпроси: 1”нищожен ли е предварителния договор за продажба на недвижим имот, включващ и земя, сключен от чужд гражданин, относно земята”; 2”предварителен договор за продажба на недвижим имот по ЗЗД, включващ и земя, сключен от чужд гражданин, нищожен ли е и ако да целия или само относно земята”; 3”Чл.22, ал.1 К. въвежда забрана за придобиване от чужденци само на земя без изградена в нея сграда или и на земя, в която има изградена сграда”; 4”съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване съгласно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК”; 5”когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилно приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства”; 6”налице ли е заявено ново основание за разваляне на договора – чл.87, ал.2, предл.1 ЗЗД – поради невъзможност за изпълнение, ако ищцата се позове и посочи за първи път нарушение на императивна правна норма – чл.19 ЗУТ след доклада по делото, налице ли е преклузията в този случай и следва ли да се прилага чл.147 ГПК”; 7”какъв е характера на нормата на чл.87, ал.1 ЗЗД и какво е съотношението между договореното от страните и установеното в посочената норма и по-конкретно – необходимо ли е изправната страна да определи допълнителен срок за изпълнение по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД, ако страните предварително са установили крайна дата в предварителния договор за нотариално прехвърляне на имота точно определен вид и при удлония, които могат да се изпълнят”; 8”въззивният съд е длъжен да събере доказателства, които се събират служебно от съда, в случая експертиза, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма”.
Първите три от поставените въпроси така както са формулирани от касатора не са от значение за конкретното дело, по което предварителният договор касае придобиване на право на собственост върху земя от местно юридическо лице, а и посочената от касатора съдебна практика касае именно придобиване на право на собственост върху земя от чужденци, поради което въпросите, така както са поставени не са разрешени и в приложената от касатора съдебна практика – т.е. не е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
Настоящият съдебен състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения четвърти въпрос от касатора: „за задължението на въззивния съд да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване съгласно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК”, който въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.1 на Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че въззивният съд е длъжен да разгледа жалбата, като се произнесе по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и за точното прилагане на закона, ако следва да намери приложение императивна материалноправна норма. Посочено е, че по отношение на съдебното решение може да са налице три вида пороци – нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл.269, изр.1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл.269, изр.2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Аналогично ограничение на служебните правомощия на съда беше уредено в отменения ГПК от 1952г. относно правомощията на касационната инстанция в изричната разпоредба на чл.218ж, ал.1, изр.1. По въпроса за правомощията на ВКС при действието на отменения ГПК е постановено Тълкувателно решение №1/2001г. от 17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, според което при проверка на правилността на въззивното решение касационният съд по правило е ограничен от заявените в жалбата оплаквания, но не и при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено като касационно основание. Тази принципна постановка се аргументира с разпоредбата на чл.4 ГПК/отм./, възпроизведена в чл.5 от действащия ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./, тъй като правомощията на въззивната инстанция при решаването на спора по същество са аналогични на тези на касационния съд при отменения ГПК. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.
Останалите поставени въпроси са относими към правилността на решението, поради което не подлежат на преценка в производството по чл.280 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.11.2015г., постановено по в.гр.д.№1610/2015г. на Окръжен съд – Бургас.
УКАЗВА на касатора Н. А. М., в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 462лв., съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение касационната жалба ще бъде върната.
След представяне на платежен документ за внесена държавна такса за касационното обжалване, делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: