9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 14.12.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Жанин Силдарева
ЧЛЕНОВЕ: Дияна Ценева
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 3313 от 2016 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Х., М. Г. Х., С. Г. В., В. Н. О., М. Н. Р. и Х. И. Х. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, ГО, II-д въззивен състав, постановено на 29.02.2016г. по в.гр.д.№9117/2015г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма] искове с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на поземлен имот с пл.№1002 от кв.11 по регулационния план на [населено място], м.“СПЗ „С.-юг“, целият с площ от 870кв.м. и поземлен имот пл.№1003 от кв.11 по регулационния план на [населено място], м.“СПЗ „С.-юг“, целият с площ от 637кв.м.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса коя от страните в производството носи доказателствената тежест да установи твърдяното от нея обстоятелство, че имотите, предмет на конкретния правен спор, са отчуждени по реда на ЗПИНМ/отм./, респективно ППЗПИНМ/отм./, респективно са преминали в патримониума й на основание такова отчуждаване. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, решавани противоречиво от съдилищата, а именно: следва ли страната, която се позовава на обстоятелството, че е собственик на конкретен имот /в случая ответникът [фирма]/ да установи по категоричен начин собствеността си, т.е. следва ли собствеността на [фирма] да бъде установена чрез пълна индивидуализация при граници, имот планоснимачен номер, актуална скица, съответстваща на собствеността към датата на спора или е достатъчно имотът да се конкретизира единствено по площ, застрояване и административен адрес, както и по въпроса ако имотът, собственост на [фирма] не е пълно конкретизиран и не е установено по категоричен начин, че имотите, претендирани от ищците да са част от имота на [фирма] следва ли да има произнасяне по въпроса за съотношението на правата на лицата по реституция по ЗСПЗЗ и правата на ответника по приватизационна сделка. Поддържат също така, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса следва ли да се приеме, че след като е започнала процедура по отчуждаване по силата на ЗПИНМ, но тази процедура не е извършена докрай, тъй като липсват доказателства за това, а именно влязъл в сила регулационен план, с който имотът да е отреден за обществено мероприятие и заплащане на съответното обезщетение на собственика, респ. заемане на имота по предвидения в закона ред, е извършена надлежна отчуждителната процедура по ЗПИНМ, която да обуслови краен правен извод, че отчуждаването е било извършено и е настъпил конститутивния ефект на отчуждаването.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
М. И. Х., М. Г. Х., С. Г. В., В. Н. О., М. Н. Р. и Х. И. Х. са предявили срещу [фирма] иск за предаване по реда на чл.108 ЗС владението на процесните недвижими имоти с твърдението, че правото на собственост им е възстановено по реда на ЗСПЗЗ в качеството им на наследници на С. Б. П. с решение №255/10.01.2000г. на ПК-С..
В обжалваното решение е прието, че така предявените искове са неоснователни.
Прието е, че с н.а.№14/12.05.1922г. въз основа на извършена от нотариуса обстоятелствена проверка С. Б. е признат за собственик по давностно владение на имоти, находящи се в землището на [населено място], а именно нива от 1250кв.м., нива от 2100кв.м. и нива в м.“Г.“, като в т.II.3 от решение №255/10.01.2000г. на ПК-С. е обективирано решението на този административен орган за възстановяване на наследниците на С. Б. П. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на правото на собственост върху имот, представляващ нива от 1.500 дка, находяща се в строителните граници на С.-София, местност „Герено“, съставляваща имот пл.№4866 от кад. лист 14 от кадастралния план на местността, изработен през 1939г. с описани граници поотделно за две части, на които този имот е разделен.
Посочено е, че решението на ПК за възстановяване на собствеността представлява индивидуален административен акт, като в настоящия правен спор правата, които то предоставя на ищците, се противопоставят на трето лице /ответника по иска/, която не е участвал в административното производство по издаването и обжалването му и същевременно заявява самостоятелни права върху процесните имоти. С оглед на това и предвид изричната разпоредба на чл.17, ал.2 ГПК е прието, че съдът, решаващ спора за собственост, следва да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност относно действието на решението на ПК като индивидуален административен акт по отношение на възраженията на ответника за съществуващи негови права, които изключват тези на ищците и които се основават на факти, настъпили след масовизацията на земеделската земя. С оглед на това е прието, че към момента на образуване на ТКЗС наследодателят на ищците е притежавал правото на собственост върху имот пл.№4866 от кад.лист 14 по кадастралния план на местността „Г. С.“ от 1939г., че този имот е внесен от него в ТКЗС, както и че имотът, описан в документите, с които наследодателят се легитимира като собственик, е идентичен с този, върху който е възстановено правото на собственост с решението на ПК. За безспорно между страните е прието, че имот с пл.№4866 по кад. план на м.“Г.“ от 1939г. е идентичен с процесните два имота, съставляващи поземлен имот пл.№1002 и поземлен имот пл.№1003 от кв.11 по действащия към настоящия момент кадастрален план на София, м.“СПЗ „С.-юг“, което е установено и от заключението на приетото в първоинстанционното производство заключение на СТЕ.
С оглед направеното от ответното дружество допустимо оспорване е прието, че следва да бъде разгледан въпросът дали е налице пречка за реституиране на имота предвид твърденията на ответника, че след внасянето в ТКЗС имотът е бил отчужден за държавна нужда и отреден за мероприятие, представляващо изграждане на складова и търговска база, което е реализирано.
Посочено е, че от заключението на основната СТЕ е установено, че след внасяне на имота в ТКЗС е приет нов кадастрален план за местността, емисия преди 1950г., по който имотът е обозначен с нов номер – пл.№401 без промяна в площта и границите на имота по двата плана. Въз основа на анализ на представените по делото писмени доказателства /заповед №112/21.02.1961г. на председателя на ИК на СГНС и протокол от 17.09.1963г., съставен от комисията по §85 ППЗПИНМ при РНС „В.Л.“/ и заключението на вещото лице, изготвило основната СТЕ, е прието за установено, че след внасянето в ТКЗС на поземления имот, който по кадастралния план от преди 1959г. представлява такъв с пл.№401, той е бил засегнат от предвижданията на регулационния план за местността, одобрен със Заповед №112/21.02.1961г. на председателя на ИК на СГНС, като е бил отреден по този план за изпълнение на обществено мероприятие – изграждане на складова и търговска база за нуждите на Държавно предприятие „П. произведения – търговска база“. Посочено е, че в тази насока е направен извод от вещото лице, като фактът на отреждането на земеделския имот за посоченото мероприятие е удостоверен и в протокол от 17.09.1963г. на комисия на РНС „В.Л.“, който е издаден за оценка на имоти, отчуждени въз основа на цитираната заповед, сред които е посочен и този с пл.№401.
Посочено е, че в действащите към момента на одобряване на регулационния план от 1961г. благоустройствени законови норми е предвидено, че въз основа на улично-регулационни планове се осъществяват мероприятията на окръжните народни съвети и другите държавни учреждения и предприятия като направа на всякакви сгради и създаване на индустриални квартали и квартали за застрояване с обществени жилищни комплекси /чл.42, т.2 ЗПИНМ/, а в чл.39 ЗПИНМ след изменението на нормата с Изв.бр.54 от 1956г. е регламентирано и отчуждителното действие на улично-регулацонния план по отношение на тези недвижими имоти. С оглед на това е прието, че към 21.02.1961г. отчуждаването на един имот в полза на държавата се осъществява и с одобряването на улично-регулационния план, по който този имот е отреден за определено обществено мероприятие, като отчуждаването в тази хипотеза настъпва като последица от одобряването на плана без да е необходимо спазването на реда по чл.55а ЗПИНМ/отм./. Наведените в тази насока доводи на жалбоподателите са приети за неоснователни.
С оглед на това е прието, че имот пл.№401 е предмет на започнала отчуждителна процедура, осъществена по реда, предвиден в чл.39 ЗПИНМ/отм./, по която вещноправният отчуждителен ефект настъпва от деня на изплащане на обезщетението.
Въз основа на заключението на изслушаната основна СТЕ е прието за доказано това, че държавата и по-конкретно Комитета за култура и изкуство е изплатил обезщетение за недвижимия имот, отреден по улично-регулационния план от 1961г. за мероприятие на Държавно предприятие „П. произведения – търговска база“. Посочено е, че изплащането на обезщетение в полза на лицето, от което имотът е отчужден, а именно ТКЗС, не се оспорва във въззивното производство от ищците и оплаквания в тази насока с въззивната жалба не са заявени, като в жалбата се твърди единствено, че отчуждаването на имота е следвало да стане след решение на ИК на СГНС, което твърдение въззивният съд е приел за неоснователно. И тъй като е установено, че имотът е придобит от държавата по силата на отреждането по улична регулация и е останал държавна собственост до влизане на ЗСПЗЗ в сила, въззивният съд е приел, че следва да бъде разгледан въпросът дали е налице пречка за реституирането му по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, на която се позовава ответното дружество.
Въз основа на събраните в производството доказателства е прието, че към датата на влизане на ЗСПЗЗ в сила върху терена, отреден за нуждите на Държавно търговско предприятие „П. произведения-търговска база“ е осъществено обществено мероприятие – изградени са сгради и комуникации за извършване дейността на държавното предприятие по търговия с книги, други печатни произведения, канцеларски материали и др. – според заключението на основната СТЕ върху имота е извършено комплексно застрояване – изградени са сгради, комуникации, подходи към складовете, площадки, алеи, канализация, телефонизация, озеленяване, като застрояването е завършено към 1987г., когато са издадени два акта за държавна собственост, в които е отразено наличието на редица завършени сгради. Поради това е прието, че комплексното застрояване е било изцяло реализирано към релевантния момент.
Посочено е, че в резултат на изпълненото застрояване на складовата база върху процесните два имота с пл.№1002 и 1003 няма изградени сгради, но по делото е установено, че те попадат изцяло в терена, в който е застроена складовата и търговска база на Д.“П. произведения-търговска база“ /в тази насока са изводите на вещото лице, изготвило основната СТЕ, че теренът на базата е ограден с масивна ограда, изпълнена съгласно позволителен билет от 03.03.1975г. и спорните имоти попадат изцяло в него/. Посочено е също така, че имотите се намират в непосредствена близост по построените административни и други сгради, представляващи част от комплексното изграждане на складова и търговска база, поради което представляват неделим елемент от цялото комплексно мероприятие по смисъла на чл.10б ЗСПЗЗ вр. §1в ДР на ЗСПЗЗ. Поради това въззивният съд е приел, че двата процесни имота, макар и да не са фактически застроени, са изцяло засегнати от реализираното към датата на влизане на ЗСПЗЗ в сила мероприятие на държавата, за което са отредени съгласно уличната регулация от 1961г., което е пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ.
Посочено е също така, че след отчуждаването и реализирането на мероприятието, за което имотът е бил отреден, той е бил включен в активите на ДФ“Книгоразпространение“, създадена по реда на Указ №56 за стопанската дейност /отм./, регистрирана с решение на съд от 16.07.1990г. и за която не се спори, че е правоприемник на всички активи и пасиви на ДП“П. произведения – търговска база“, като със заповед № РД-21-94/18.06.1993г. на министъра на търговията е взето решение за приватизиране на ДФ“Книгоразпространение“ и след провеждане на конкурсната процедура, предвидена в ЗППДОбП/отм./, на 22.02.1994г. е сключен и приватизационен договор с предмет прехвърляне в полза на купувача [фирма] на собствеността и предаване на владението върху ДФ“Книгоразпространение“-гр.София.
Прието е, че двата процесни имота са включени в активите на приватизиращото се държавно предприятие към момента на откриване на процедурата по приватизация и сключване на договора за продажба като част от обект „Складова база на [улица]“, представляващ терен с площ от 46000кв.м. и постройки с обща застроена площ от 4500кв.м., което обстоятелство, твърдяно от дружеството-ответник, не е било оспорено от ищците в хода на разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, поради което направеното с подаване на въззивната жалба оспорване е прието за преклудирано. Независимо от това въззивният съд е изложил съображения за неоснователността на възражението, като е приел, че включването на имотите в обхвата на недвижимия имот с площ от 46000кв.м. е установено от заключението на изслушаната по делото СТЕ, както и от представените писмени доказателства, вкл. чрез съпоставка на скицата на обекта, съставена в процедурата по приватизация със скицата, съставена от вещото лице.
Прието е, че в този случая конкуренцията на права е разрешена от нормата на §6, ал.6 ЗППДОбП/отм./, която е в сила към момента на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, според която в случаите на сключена приватизационна сделка, както и в случаите, когато в активите на държавни и общински предприятия са включени движими и/или недвижими вещи-собственост на правоимащите по ЗОСОИ и ЗСПЗЗ, последните се обезщетяват с акции и дялове на дружеството или с компенсаторни записи по реда на ЗОСОИ, като при открита или висяща процедура за приватизация или приключила такава, органът по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ няма правомощието да издава решение за реално възстановяване на собствеността върху бившите земеделски земи, включени в капитала на приватизиращото се предприятие, а следва да издаде решение за обезщетяване на бившите собственици, а ако все пак е издадено решение, с което собствеността се възстановява реално, то е непротивопоставимо на купувача по приватизационната сделка, съответно на приватизираното търговско дружество.
Изложените от въззивния съд съображения за допустимостта на оспорването на индивидуалния административен акт, с който се възстановява правото на собственост и на косвения съдебен контрол, както и за доказателствената тежест по допустимите оспорвания обосновават извода, че не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касаторите въпроси. В съответствие с практиката на ВКС /решение №201/30.06.2010г. по гр.д.№79/2009г. на Второ ГО на ВКС; решение №407/13.07.2010г. по гр.д.№289/2009г. на Първо ГО на ВКС; решение №332/15.11.2011г. по гр.д.№698/2010г. на Първо ГО на ВКС; решение №161/29.07.2014г. по гр.д.№6153/2013г. на Първо ГО на ВКС; решение №71/15.07.2015г. по гр.д.№350/2015г. на Второ ГО на ВКС/ въззивният съд е приел, че косвения съдебен контрол върху постановеното от ПК решение за възстановяване на собствеността е допустим при спор за принадлежността на правото с лице, което не е участвало в производството по ЗСПЗЗ само по възражения, основани на твърдения за факти и обстоятелства, представляващи пречки за възстановяване на собствеността, като тежестта да установи осъществяването им е на оспорващото вещноправния ефект на индивидуалния административен акт лице, в който смисъл са указанията, дадени от първоинстанционния съд в определение от 20.05.2014г. Особеностите на настоящия случай, а именно твърдението за извършено отчуждаване на имота по реда на ЗПИНМ/отм./ и ППЗПИНМ/отм./ не сочи на необходимост от допускане на касационно обжалване, доколкото по отношение на подобно оспорване приложение следва да намери общото разрешение по въпроса, дадено от тричленни състави на ВКС. Още повече, самият факт на извършено отчуждаване по реда на ЗПИНМ/отм./ след внасянето на имота в ТКЗС не обосновава наличие на пречка за възстановяване правото на собственост. От съществено значение е дали мероприятието, за което имотът е бил отчужден, е реализирано и дали неговото реализиране съставлява пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали следва да се приеме, че след като е започнала процедура по отчуждаване по силата на ЗПИНМ, но тази процедура не е извършена докрай, тъй като липсват доказателства за това, а именно влязъл в сила регулационен план, с който имотът да е отреден за обществено мероприятие и заплащане на съответно обезщетение на собственика, респ. заемане на имота по предвидения в закона ред, е извършена надлежна отчуждителна процедура по ЗПИНМ, която да обуслови краен извод, че отчуждаването е било извършено и е настъпил конститутивния ефект на отчуждаването. На първо място по причина, че така формулираният въпрос изразява поддържаната от касаторите защитна теза в процеса, която не е била споделена от съда, според който осъществяването на отчуждаването по реда на ЗПИНМ/отм./ е доказано по категоричен начин в процеса, поради което следва да се приеме, че този въпрос представлява по своята същност касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение. Освен това основното съображение на въззивния съд, за да приеме, че е налице пречка за възстановяване правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ е обстоятелството, че върху имота е реализирано мероприятие по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, към който извод поставеният въпрос е неотносим.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса, свързан с необходимостта оспорващата възстановяването на собствеността страна в процеса да установява по категоричен начин собствеността си. Така поставеният въпрос е ирелевантен, доколкото според трайно установената практика на ВКС при предявен по реда на чл.108 ЗС ревандикационен иск защитата на ответника може и да не се основава на твърдение, че притежава правото на собственост, а е достатъчно да опровергае осъществяването на поддържаното от ищеца придобивно основание чрез въведени в спорния предмет правоизключващи или правопогасяващи възражения.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали следва да има произнасяне по въпроса за съотношението на правата на лицата по реституция по ЗСПЗЗ и правата на ответника по приватизационна сделка, ако имотът, собственост на позоваващото се на приватизационната сделка лице не е пълно конкретизиран и не е установено по категоричен начин, че имотите, претендирани от ищците, са част от този имот. Така поставеният въпрос изразява поддържаната защитна теза от касаторите, основана на твърдението, че подобна идентичност не е установена, която теза обаче не е била споделена от въззивния съд по причина, че от събраните по делото доказателства /писмени и заключение на СТЕ/ е установено, че процесните имоти са част от имота, предмет на приватизационна сделка. Поради това и доколкото въпроси за значението на доказателствата, на които въззивният съд е основал своята констатация /годността им да удостоверят осъществяването на релевантните за спора факти/, не са поставени, следва да се приеме, че въпросът по естеството си представлява касационно оплакване за неправилност на обжалваното решение и не би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 29.02.2016г. по в.гр.д.№9117/2015г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II-д въззивен състав.
ОСЪЖДА М. И. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] М. Г. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] С. Г. В. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], В. Н. О. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], М. Н. Р. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] Х. И. Х. с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сума в размер на 2000лв. /две хиляди лева/, представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: