1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
гр. София, 19.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2801 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника П. И. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. М. Г. срещу решение № 153 от 04.05.2015г. по т. дело № 129/2015г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, I състав, с което е потвърдено решение № 123 от 10.12.2014г. по т. дело № 19/2014г. на Хасковски окръжен съд, граждански състав, с което е прието за установено на основание чл. 422 ГПК, че [фирма], [населено място] има вземане към П. И. П. в размер 40 000 лв., представлаващи част от неизплатена главница по запис на заповед от 11.07.2008г. със законната лихва върху главницата, считано от 09.12.2013г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 3600/11.12.2013г. и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 5825/2013г. на Районен съд Стара Загора, и П. И. П. е осъден да заплати на [фирма] сумата 800 лв. – направени разноски в заповедното производство, представляващи платена държавна такса, и сумата 2 050 лв. – направени разноски в първоинстанционното исково производство, представляващи държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В касационната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Съдът не е изпълнил задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения и доводи на страните, относими към правния спор – противоречие с решение № 331/19.05.2010г. по гр. д. № 257/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 217/09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 700/28.10.2010г. по гр. д. № 91/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Чия е доказателствената тежест за установяване на факта на сключване на договора за заем, предвид обстоятелството, че този вид договори са реални по своя характер, както и вида на провежданото доказване на този факт; какво се доказва при установяване на договор за заем? – противоречие с решение № 69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ и решение № 875/11.01.2006г. по гр. д. № 431/2005г. на ВКС, ГК, II г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/.
3. Кой е заемодателят на получената от ответника по иска на 11.07.2008г. сума 60 000 лв. – пълномощникът, подписал договора за заем /служещ и като разписка/, или дружеството – ищец, посочено като заемодател, в счетоводството на което сумата не е осчетоводена и не е била в наличност към момента на подписване на договора? При сключен договор за заем с дружество като заемодател следва ли заемната сума да бъде отразена в счетоводството на дружеството и това от значение ли е за преценка на факта за реално сключен договор за заем? – касаторът поддържа, че по тези въпроси не е налице съдебна практика, поради което са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. И. Г. З. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Поддържа, че въззивният съд е съобразил, както обстоятелството върху кого лежи доказателствената тежест за доказване съществуването на договор за заем, така и реалния характер на този договор и не е налице противоречие с цитираното решение № 69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. Според ответника въпросът „при сключен договор за заем с дружество като заемодател следва ли заемната сума да бъде отразена в счетоводството на дружеството и това от значение ли е за преценка на факта за реално сключен договор за заем“ е неотносим към обжалваното решение, защото не е част от решаващите мотиви на въззивната инстанция.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е констатирал, че на 11.07.2008г. между ищеца [фирма] с управител Б. Г. Т. чрез пълномощник И. Т. И. като заемодател и ответника П. И. П. като заемополучател е сключен договор за заем за сумата в размер 60 000 лв. със срок на връщане на заема 31.01.2009г. Приел е, че на същата дата – 11.07.2008г. ответникът П. И. П. е издал запис на заповед със задължение да заплати на 31.01.2009г. сумата 60 000 лв. на Б. Г. Т. като управител на [фирма].
Във връзка с направеното от ответника по иска оспорване на автентичността на договора за заем и записа на заповед чрез оспорване на положения от негово име подпис и на подписа на заемодателя съдебният състав е възприел заключението на допуснатата съдебно-почеркова експертиза като подробно мотивирано и разяснено обстоятелствено в открито съдебно заседание на 29.09.2014г. в първоинстанционното производство от експерта и въз основа на него е приел за установено, че подписите за заемополучател в договора за заем и за „издател“ в записа на заповед са положени от П. И. П., а за заемодател – от посочения в договора И. Т. И..
След обсъждане на събраните доказателства въззивната инстанция е направила извод, че с подписването на записа на заповед ответникът по иска се е задължил за сумата 60 000 лв., част от която в размер на 40 000 лв. е предмет на настоящото производство. Приела е, че записът на заповед обезпечава връщане на сумата по сключения договор за заем, по който заемодател е ищецът [фирма] чрез пълномощника си И. Т. И., последният действал в рамките на предоставената му с генералното пълномощно представителна власт. Относно връзката между каузалната и абстрактна сделка съдебният състав се е аргументирал със съдържанието на представените документи.
Предвид характеристиката на договора за заем като реална сделка, въззивният съд след обсъждане на събраните доказателства /чл. 4 от договора за заем и заключенията на съдебно-счетоводната експертиза/ е установил, че дружеството – заемодател е предало на заемателя П. И. П. сумата 60 000 лв. Решаващият съдебен състав се е позовал освен на извършеното в чл. 4 от договора за заем удостоверяване на предаването на сумата, като е приел, че договорът се счита и за разписка за предадената сума, също и на констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, че към процесната дата касата на дружеството е разполагала със сумата – предмет на договора, в брой.
Изложил е съображения, че отговорът на въпроса дали и как са отразени счетоводно отношенията между страните не е от решаващо значение. Приел е, че неправилното отразяване или липсата на такова в счетоводството на дружеството може да се цени като косвено доказателство, но в случая не опровергава установените с преки доказателства заемни отношения между страните.
Въззивният съд е изложил, че няма основание да се приеме нищожност на договора за заем поради противоречие със закона, каквото възражение е заявено в отговора на исковата молба, но не е направено оплакване във въззивната жалба. По това възражение съдебният състав е препратил към мотивите на първоинстанционното решение съгласно правомощията по чл. 272 ГПК.
Възражението на ответника по иска за изтекла погасителна давност не е разгледано поради преклудирането му, тъй като е заявено след изтичане на срока за отговор на исковата молба, а именно в последното проведено открито съдебно заседание на 01.12.2014г., съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички възражения и доводи на страните, относими към правния спор е релевантен, но не е разрешен в противоречие с постоянната практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и направените оплаквания. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивната инстанция да основе решението си върху приетите от нея за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. В правомощията на въззивната инстанция е да препрати към мотивите на първоинстанционния съд съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, като по този начин ги прави свои мотиви. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Решаващият съдебен състав не се е отклонил от тази практика, като е препратил към мотивите на решението на Хасковски окръжен съд съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК и в същото време е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство и направените в нея оплаквания. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Вторият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос също е релевантен за спора, тъй като е от значение за изхода на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение № 69/24.06.2011г. по гр. д. № 584/2010г. на ВКС, ГК, III г. о. и други съдебни актове, при спор относно дължимостта на сума, за която се твърди, че е дадена в заем, предаването на заетата сума е в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем, като следва да установи при условията на пълно доказване обстоятелството, че сумата е предадена. В настоящия случай въззивният съд след обсъждане на събраните доказателства в тяхната взаимна връзка /запис на заповед, договор за заем и заключения на съдебно-счетоводна експертиза/ е установил факта на предаване на сумата в размер 60 000 лв. от дружеството-заемодател по договора за заем и поемател по записа на заповед на заемателя и издател на записа на заповед.
Цитираното от касатора решение № 875/11.01.2006г. по гр. д. № 431/2005г. на ВКС, ГК, II г. о. е постановено при действието на отменения ГПК, но не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид наличието на постоянна практика на ВКС по смисъла на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Изхождайки от формулировката на поставения от касатора въпрос „кой е заемодателят на получената от ответника по иска на 11.07.2008г. сума 60 000 лв. – пълномощникът, подписал договора за заем /служещ и като разписка/, или дружеството – ищец, посочено като заемодател, в счетоводството на което сумата не е осчетоводена и не е била в наличност към момента на подписване на договора” настоящият състав намира, че той не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение, а отговорът зависи от конкретните факти и обстоятелства, установени от събраните доказателства. Съдебният състав на Пловдивски апелативен съд е обсъдил относимите доказателства и е приел, че към процесната дата касата на дружеството е разполагала със сумата 60 000 лв. в брой.
Последният формулиран от касатора въпрос също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен съдебен акт е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Приложимите правни норми в Закона за счетоводството /отм./ и Националните счетоводни стандарти относно осчетоводяването на предоставен заем са ясни и не създават съмнение, че търговските дружества следва да осчетоводяват стопанските операции в хронологичен ред, съответстващ на извършването им, както и че предоставените на заем средства следва да намерят отражение в счетоводството като стопанска операция, включително в счетоводния баланс като съставна част от годишния финансов отчет. Налице е и постоянна практика по приложението на чл. 182 ГПК относно обсъждането на вписванията в счетоводните книги заедно с останалите събрани по делото относими и допустими доказателствени средства, която практика не се налага да бъде променяна. Неправилното отразяване или неотразяването на предоставена на заем сума в счетоводството на заемодателя при наличие на писмени доказателства, че сумата е предадена от заемодателя на заемателя, не обуславя извод, че сумата не е предадена. Преценката доколко правилно е установена фактическата обстановка от въззивната инстанция, дали при обсъждане на събраните доказателства въззивният съд е спазил правилата на логическото мислене и преценката на конкретните факти по делото, относими към доказване на предаване на сумата по договора за заем на заемателя, може да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК след допускане на касационно обжалване при наличието на основанията за това, но не и във фазата на допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В този смисъл се касае до обоснованост на съдебното решение и направените оплаквания представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 153 от 04.05.2015г. по т. дело № 129/2015г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, I състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.