О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 02.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.04.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1093 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място], Р. област против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 243 от 07.08.2012 год., по т.д.№ 217/2012 год.. Със същото е потвърдено първоинстанционното решение на Разградския окръжен съд № 1/ 07.02.2012 год., по т.д.№ 87/2011 год. за обявяване на ТД – касатор в неплатежоспособност и свръхзадълженост, с начална дата 15.03.2003 год., открито е производство по несъстоятелност, назначен е временен синдик и е насрочено първото събраните на кредиторите, прекратена е дейността на предприятието, наложени са общ запор и възбрана на имуществото му, прекратени са правомощията на органите му на управление, лишено е търговското дружество от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността и е разпоредено започване осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество.
В касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснати нарушение на съществените съдопроизводствени правила – чл.131 ГПК, необоснованост и материална незаконосъобразност на изградените от въззивния съд фактически и правни изводи относно наличието на изискуемо задължение на длъжника по частно държавно вземане.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за постановения краен правен резултат по делото процесуалноправен въпрос – „Приложима ли е разпоредбата на чл.131 ГПК в рамките на процедурата по откриване на производство по несъстоятелност и представлява ли непредоставянето на отговор на ответника съществено процесуално нарушение?” е в противоречие с трайната практика на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие са посочени: определение на Сливенския окръжен съд от 15.10.2009 год., по гр.д.№ 60/2009 год; решение на Варненския окръжен съд от 07.02.2011год., по т.д.№ 1054/ 2010 год. и решение № 193 от 04.07.2012 год., по т.д.№ 302/2012 год. на Варненския апелативен съд.
По отношение на същия този въпрос е въведено и селективното основание по т.3 на чл.289, ал.1 ГПК, аргументирано със съществуващо несъответствие между принципите на ГПК, в сила от 01.03.2008 год. и правната уредба на производството по несъстоятелност по ТЗ.
Формулирани са и материалноправни въпроси, които според изложеното, като обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК – 1.„Вземанията по ЗУНК, представляват ли периодично вземане по смисъла на чл.111, б. ”в” ЗЗД ?” и 2. „Тече ли давност по време на изпълнителен процес, образуван въз основа на изпълнителен лист, издаден на несъдебно изпълнително основание?”
По отношение на първия от тях поддържаната допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол е по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид различно даденото от Варненския апелативен съд разрешение, спрямо приетото в ТР № 3/2012 год. на ОСГТК на ВКС.
Селективното основание, което е въведено по отношение на втория материалноправен въпрос е по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, поради необходимостта от осъвременяване на постановките в ППВС № 3/80 год., с които е даден отговор на същия.
Ответникът по касационната жалба – НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място] в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на общата главна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, предвид неотносимостта на поставените въпроси към изхода на делото.
Алтернативно изразеното становище е за неоснователност на касационните оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в рамките на преклузивния срок от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да потвърди постановеното на основание чл.630, ал.2 ТЗ решение на първостепенния съд, Варненският апелативен съд е приел, че Национална агенция за приходите, като представител на държавата, съгласно чл.3, ал.1, т.1ЗНАП, във вр. с чл.12в, ал.2 ЗУНК, е оправомощена да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответното АД, безспорно притежаващо качеството на търговец. Въз основа на обстойна преценка на доказателствения материал по делото решаващият състав на въззивния съд е счел за доказани и предпоставките на чл. 608, ал. 1 ТЗ – наличие на ликвидни и изискуеми вземания на ответника произтичащи от поето, в качеството му на правоприемник на [фирма], задължение по договор за преоформяне на необслужвани кредити в лева и щ.д. в дълг към държавата по реда на ЗУНК, удостоверени с 3 бр. актове за установяване на частно държавно вземане – АУЧДВ № 269/ 07.08.2002 год.; АУЧДВ № 21/24.07.2006 год. и АУЧДВ № 8/10.03.2008 год. и издадени след влизането им в сила 2 изп.листа в полза на НАП , на осн. чл.237, б.”л” ГПК/ отм./ за съответните суми, както и невъзможността на длъжника, с оглед на финансовото му състояние, да покрие задълженията си по същите.
Като неоснователно, с оглед оспореното в хода на процеса наличие на изискуемо частно държавно вземане в полза на държавата, въззивният съд е преценил въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност.
Становището си за неприложимост на законовото правило на чл.111, б.”в” ЗЗД в разглеждания случай Варненският апелативен съд е аргументирал със съображения, основани на разбирането, възприето в задължителната практика на ВКС – ППВС № 3/80 год. и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 148/ 04.10.2010 год., по т.д.№ 1055/2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, че с предприемане на действия за принудително изпълнение давността се прекъсва/ чл.116, ал.1, б.”в” ЗЗД/, а докато трае изпълнителният процес за принудително осъществяване на вземането давност не тече, вкл. при издаден изп.лист на извънсъдебно изпълнително основание.
Поради това и обстоятелството, че в случая изп.д.№ 789/2004 год. на СИС при Р. е било образувано на 30.08.2004 год., въз основа на издаден на 14.07.2004 год. по АУЧДВ № 269 от 07.08.2002 год. изп.лист, според съжденията на въззивния съд, е счетено за достатъчно, за да е прекъснато изтичането на погасителната давност в полза на длъжника , а доколкото изп. дело не е прекратено и липсват данни за наличие на предпоставките на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, то отсъства основание в закона вземането на държавата да е погасено по давност.
Съобразно изразеното разбиране и въз основа на събрание по делото доказателства, вкл. заключенията на изслушаните две съдебно- счетоводни експертизи въззивният съд подробно е изследвал финансовото състояние на длъжника, като въз основа на изчислените финансово-икономически показатели за периода 2002 -2012 год. е изградил правен извод за състоянието му на неплатежоспособност с начална дата 15.03.2003 год., когато падежната вноска на вземането на държавата по ЗУНК, като основен кредитор, е само частично изпълнено.
Съобразени решаващите мотиви на въззивното решение дават основание да се приеме, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.131 ГПК в производството по несъстоятелност, макар и важен, не е релевантен за крайния правен резултат по делото, поради което не попада в приложното поле на чл. 280, ал.1 ГПК.
Оплакването за допуснатото от Р. процесуално нарушение е било въведено с въззивната жалба.
Варненският апелативен съд, съобразявайки правомощията си на съд по съществото на спора, който може да извърши пропуснатото от първоинстанционния съд процесуално действие, с определение № 244 от 25.04.2012 год. е дал възможност на касатора, като въззивник, да направи всичките си доказателствени искания и възражения, както и да ангажира съответни доказателства. С оглед въведеното възражение за изтекла погасителна давност въззивната инстанция служебно, на осн. чл.621а, ал.1, т.2 ТЗ е възложила на допуснатата и изслушана във въззивното производство нова ССЕ да изготви и втори вариант на заключението си с изчисляване на показателите за финансово- икономическото състояние на дружеството – длъжник, без отчитане задълженията му към държавата по ЗУНК и е изискала за прилагане образуваното срещу последния изп.дело № 789/2004 год. на СИС при Р..
Следователно, макар и първоинстанционният съд безспорно да е допуснал твърдяното от касатора нарушение на процесуалното правило на чл.131 ГПК, то не е довело до нарушаване правото на защита на страната и доколкото въззивният съд не е възприел същото като законосъобразно и по този начин е да отрекъл приложимостта му в производството по несъстоятелност, крайният правен резултат по делото не е в пряка зависимост от отговора на поставения от касатора процесуалноправен въпрос.
Дори и при обратно разрешение на същия в производството пред първостепенния съд, то предвид доказателствения материал по делото, вкл. събраните по почин на съда, не би се стигнало до изграждането на различни крайни правни изводи относно финансовото състояние на длъжника и неплатежоспособността му.
От формулираните от жалбоподателя въпроси на материалното право, само вторият попада в предмета на конкретния правен спор и обуславя правните изводи на съда по него, с което главната предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същия е неоснователно поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Наличието на задължителна съдебна практика – цитираното с касационната жалба ППВС 3/80 год., както и служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 148 от 04.10.2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, само по себе си изключва приложението на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен при необходимост от промяна на неправилната съдебна практика по приложението на закона, или макар и правилна, но създадена при други обществено икономически отношения, същата се налага да бъде осъвременена, какъвто не е разглежданият случай. Наистина касаторът поддържа, че възприетото в ППВС № 3/80 год. разрешение на поставения материалноправен въпрос е неправилно, което налага изменение на създадената задължителна практика на ВКС, но настоящият съдебен състав не споделя така изразеното становище.
В правната доктрина и съдебна практика не съществува спор, че И изпълнителният процес е вид граждански процес – част от общия граждански процес, на което разбиране се базира и дадения с ППВС № 3/80 год. отговор на поставения от жалбоподателя правен въпрос. Обстоятелството, че и създадената при новия процесуален ред практика на ВКС, обективирана в цитираното по – горе решение на ВКС,ТК, имащо задължителен за съдилищата в страната характер, подкрепя възприетото с ППВС № 3/80 год. разрешение, че всяко предприето от взискателя действие за принудително изпълнение прекъсва давността, на осн. чл. 116, б.”в” ЗЗД, след което тече нова и докато трае изпълнителният процес, относно вземането – също е съдебен процес, част от гражданския процес, давност не тече, на осн. чл.115, л.1, б.”ж” ЗЗД, изключва да е налице твърдяната от жалбоподателя обществена необходимост от промяна или осъвременяване на съществуващата практика на ВКС, с която се е съобразил и Варненският апелативен съд.
Що се касае до първия материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД, то той е несъмнено важен, но няма обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което не попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Видно от съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното решение въззивният съд не е обосновал приетата от него неоснователност на правопогасяващото възражение на ответника за изтекла в негова полза кратка погасителна давност на отсъствие на периодично плащане по см. на чл. 111, б.”в” ЗЗД, а на настъпилото с предприетото срещу длъжника принудително изпълнение прекъсване, а впоследствие – спиране теченото на давностния срок.
Само за прецизност следва в тази вр. да се посочи, че цитираното ТР № 3/2011 год. от 18.05.2012 год. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към разглеждания случай, поради което не е налице и основание за приложението на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Както последователно приема съдебната практика, разсроченото от кредитора или по взаимно съгласие на страните с погасителен план плащане на главницата по дълга, няма характер на задължение с периодично плащане по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД, защото не се касае до отделни самостоятелни престации, които едновременно с това са и елементи от множество дължими престации, възникващи периодично, а до механично сумиране на задължения по един и същи дълг. Затова и уговореното с погасителния план разсрочване във времето дълга на вноски има отношение единствено към изискуемостта на задължението за всяка една от тях, но не ги прави периодични.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че решението по чл.630 ТЗ не формира сила на пресъдено нещо относно вида, размера, обезпеченията и изискуемостта на вземането, а единствено относно състоянието на неплатежоспособност на длъжника и началната му дата.
Ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция следва да и бъде присъдено адвокатско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК, за осъществената от ю.к. М. защита – изготвяне на отговор по касационната жалба, в размер на сумата 400 лв.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 243 от 07.08.2012 год., по т.д.№ 217/2012 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], Р. област да заплати на НАЦИОНАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ПРИХОДИТЕ, [населено място] сумата 400 лв. /четиристотин лева/, деловодни разноски – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: