О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
[населено място], 20.07.2015г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на девети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №2303 /2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д., С. П. Д. и И. Д. Ч. , чрез адв. Д. Т. срещу решение №86 от 4.04.2014г., постановено по в.т.д. № 40/2014г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение, с което е потвърдено решение № 284/25.03.2013 г., постановено по т.д.№ 1471/2012 г., в частта, в която е уважен искът на [фирма] срещу П. Д. Д., С. П. Д. и И. Д. Ч. сумата от 232 258.68 лв., представляващи задължение по договор за финансов лизинг № 6845/26.03.2007г., по което първия и третия ответник отговарят като авалисти и наследници на Дими Д., поч. на 23.11.09г., а втората до размера на наследствената си квота единствено като наследник на Д. Д., за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа запис на заповед № 6845/26.03.2007г., издаден като обезпечение по договора на 26.03.2007г., от [фирма], В., за сумата от 196 789.67 евро, платим на предявяване, авалиран от Д. Д., П. Д. и И. Ч., ведно със законните лихви от подаване на заявлението на 15.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението както и с разноски в заповедното производство в размер на 7760.82 лв., както и в частта, с която е уважен искът за разликата от 232 258, 58 лв. до 282 641,08 лв., представляващи задължение, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, въз основа запис на заповед № 6845/26.03.2007 г., издаден като обезпечение по договора от 26.03.2007 ведно със законните лихви от подаване на заявлението на 15.03.2012г. до окончателното изплащане на задължението, ведно с разноски в заповедното производство съответни на уважената от АС – Варна претенция в размер на 1 683, 51 лв.
В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма] заявява становище в писмен отговор , като поддържа, че не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване във връзка с предвидените в т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК специални основания. Направено е искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
По допустимостта на въззивното решение:
Касаторът поддържа, че ищецът по недопустим начин е съединил установителни искове за установяване на вземане по издадане заповед за незабавно изпълнение на основание чл.422 ГПК извън сумата от 22 974.89 евро, като част от главницата за лизинговите вноски, тъй като над тази сума претенциите не са били предмет на издадената заповед за незабавно изпълнение.
Ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед , издаден на 26.03.2007г. от [фирма] в н. за сумата от 300 897.63 евро, платим на предявяване / срок за предявяване за плащане до 61 месеца от издаването/, и авалиран от Д. Д., И. Ч. и П. Д.. Длъжниците са осъдени солидарно да заплатят сумата от 196 789.67 евро, представляваща част от главницата по записа на заповед, ведно със законната лихва, считано от 15.03.2012г. до окончателното заплащане на сумата и за разноски 12 855.34 лв. С допълнителна искова молба ищецът е уточнил претенциите : 22 974.89 евро., просрочена главница до 26.05.2009г. / датата на предсрочното прекратяване на договора за лизинг/, останалате суми са просрочена възнаградителна лихва по договора за лизинг, неустойка за забава за периода от 31.08.2009г. до 16.11.2009г. в размер на 2 096.53 евро други разходи по т.9.3 от договора за лизинг, неустойка при разваляне на договора за лизинг на осн.чл.19.3 в размер на 130 279.69 евро и законна лихва за забава върху спора от посочените пера, за времето от 20.02.2012г. до 20.02.2012г. в размер на 38 261.19 евро. ВАС е приел, че с иска по чл.422 ГПК ищецът е въвел спорен предмет, идентичен с този в заповедното производство – вземане по запис на заповед с изричното отбелязване, че абстрактната сделка обезпечава възникнало вземане по каузално правоотношение – договор за финансов лизинг.
Въвеждането на каузалното правоотношение в обстоятелствената част на исковата молба и последващото уточнение на неплатените главни и акцесорни задължения не съставлява изменение в основанието на претендирания дълг. Каузалното правоотношение има само преюдициално значение за съществуването на абстрактния дълг без да променя правопораждащия юридически факт /основанието/ на претенцията. Налице e идентичност в основанието и размера на съдебно предявената претенция и тази, предявена в заповедното производство. При така изложените факти няма данни за вероятна недопустимост на решението, поради което въззивното решение не се допуска до касационно обжалване по този изложен от касаторите довод.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
Допустимо ли е кредиторът по договор за финансов лизинг на движимо имущество, за обезпечаваното на който е издаден запис на заповед, да предяви вземането си в производство по несъстоятелност въз основа на каузална сделка и едновременно с това да предяви и иск срещу изддателя и поръчителите, основан на записа на заповед?
В исковата молба ищецът е въвел факта на откриване на производство по несъстоятелност на дружеството [фирма] и предявяване и приемане на вземането на банката. В случая обаче искът е предявен срещу авалистите на записа на заповед, с което са ангажирали солидарната си отговорност наред с издателя на записа на заповед/ арг. чл.513, ал.1 и 2 от ТЗ / . По делото няма данни вземането на ищеца да е удовлетворено в производството по несъстоятелонст, в който случай поставеният въпрос би бил от значение за изхода на делото. От казаното следва, че формулираният въпрос не обосновава общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Не е изпълнено и изискването за посочване на допълнителен критерий, при наличието на който се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода на делото да е решен в противаречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
По въпроса от кой момент започва да тече довностния срок за вземане, произтичащ от запис на заповед, падежът на който е определен на предявяване в хипотезата, в която издателят е удължил срока на предявяване съгласно чл.477 ТЗ – от момента на издаването на ЗЗ или от момента на предявяване за плащане касаторите се позовават на допълнитеилния критерий т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
ВАС е приел, че предявяването е осъществено чрез нотариални покани – допустим способ за предявяване на записа на заповед по арг. от чл.592, ал.2 ГПК на датите 2.03.2012 г.; 17.05.2011 г. и 11.05.2011 г., в рамките на уговорения пролонгиран 61 месечен срок по чл. 487, ал.1 ТЗ. С оглед на предявяването три годишния давностен срок по чл. 531, ал.1 ТЗ не е изтекъл. За неоснователни са приети доводите на ответниците, че релевантният начален момент за приложението на чл. 531 ТЗ съвпада с датата на издаване на записа на заповед. Според съда разпоредбата на чл. 531 ТЗ предвижда изрично, че срокът на погасителна давност тече от падежа, който в случаите по чл. 486, ал.1, т.1 ТЗ съвпада с предявяването на записа, но дори и при липса на надлежно предявяване, тригодишният погасителен срок по чл.531, ал.1 ТЗ, започва да тече от изтичането на договорно определения срок за предявяване, а не от издаването на записа. Противното разбиране, би обезмислило предвидената възможност за договорно скъсяване или удължаване на срока за предявяване на записа по чл. 487, ал.1 ТЗ, счита решаващият съд. Прекъсването на давността следва от изричната разпоредба на чл. 116, б.”б” ЗЗД и настъпва чрез предявяване на разглеждания иск с правно основание чл.422 ГПК, като последния се счита предявен от датата на самото заявление за издаване на заповед за изпъленние.
От мотивите на съда следва , че поставеният от касатора въпрос е релевантен за спора. Не е налице обаче допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК доколкото има съдебна практика по чл.290 ГПК по въпроса за прилагането на тригодишната давност по чл.531, ал.1 ТЗ за менителничните искове и момента от който започва да тече давността. С решение № 102 от 23.07.2014г. по т.дело № 2680/2013г. на ВКС, ТК, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че с разпоредбата на чл.531, ал.1 ТЗ е предвидено, че исковете по менителницата срещу платеца, и с оглед препращащата норма на чл.537 ТЗ – срещу издателя по записа на заповед, се погасяват с тригодишна давност от падежа, което изключва приложението на общата давност по чл.110 ЗЗД при тези искове, независимо от вида на иска – осъдителен за заплащане на вземането или установителен по реда на чл.422, ал.1 ГПК.
По въпроса Могат ли физически лица, които не са търговци, но са поръчители по търговски договор и авалисти по запис на заповед да правят възражение за прекомерност на неустойката по търговския договор касаторът се позовават на противоречие на обжалваното решение с решение №88 по т.дело № 911/2009г. на ВКС, Іт.о., решение от 25.03.2013г. по т.дело № 1471/2013г. на В.. По този въпрос ВАС е изложил следните съображения: Относно допустимостта на възражения на авалиста, основани на правоотношението между приносителя и издателя на записа на заповед е налице задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на менителничния ефект възраженията, които би могъл да му противопостави хонората – както абсолютните възражения за недействителност на ефекта / освен възражението относно формата/, така и личните /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, освен когато и авалистът е страна по каузалното правоотношение. В случай, че не е страна по каузалното правоотношение, относителни възражения на авалиста са допустими когато приносителят на ефекта е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса /чл. 154 ГПК/, злоупотребата с право и недобросъвестността на приносителя, разбирана като знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората, подлежи на изрично доказване от авалиста, каквито твърдения доказателства не са представени. Втория довод е мотивиран с качеството на авалистите и като поръчители по каузалния дълг. Съдът се е позовал на правното положение на поръчителните спрямо каузалното правотношение, които не са страна по обезпечения договор, но могат да инвокират всички общи и лични възражения на длъжника /чл.142 ЗЗД/. Договарянето на неустоечните клаузи е осъществено между страните по главния договор, които са търговци и по арг. от чл. 309 ТЗ уговорената неустойка не може да се намалява. Поетото поръчителство от физическото лице не променя характера на сключената сделка и не прави поръчителя страна по същата. Договорът за поръчителство има акцесорен характер, поради което поръчителят може да се позовава на всички лични възражения на главния длъжник. При условие, че главният длъжник не разполага с правото на ревизира неустойката като прекомерна, с такова право не разполага и поръчителя.
Решението на ВАС не е в противоречие с решение № 88 от 22.06.2010г. по т.дело № 911/2009г. на ВКС, ТК, Іт.о., доколкото съдът е приел, че поръчителите могат да се позовават на личните възражения на главния длъжник. В това решение съставът на ВКС е дал разрешение на правния въпрос за невъзможността да се намали неустойката по чл.309 ТЗ, кота страни по договора са търговците. Когато страна по абсолютна търговска сделка е нетърговец, последния може да се позовава на прекомерност на неустойката и да иска нейното намаляване по общия ред по ЗЗД. В случая страни по договора за финансов лизинг / абсоюлтна търговска сделка чл. 1, ал.1, т.10 ТЗ/ са търговски дружества [фирма] и [фирма]. Съгласно даденото в цитираното решение тълкуване на чл.309 ТЗ, задължително за съдилищата, което се споделя от настоящия състав на ВКС, търговец не може да иска намаление на уговорената неустойка поради прекомерност. След като страната по договора / юридическо лице/ не може да противопостави на другата страна възражение за прекомерност на неустойката, поръчителите също не могат да искат намаляването й по реда на чл.92, ал.2 ЗЗД. Позоваването на решението на първоинстанцзионния съд не формира съдебна практика / т.3 на чл.280, ал.1 ГПК/ , поради което касаторите не обосноват допълнителния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. След като обжалваното решение по поставения въпрос не е в противоречие с цитирана съдебна практика, касационното обжалване не се допуска до касация по основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
По въпроса: Встъпването в членствените правоотношения на наследодателя и приемането на наследствените дялове, съчетано с вписване в търговското дружество, може ли да се окачестви като временно управление на чуждо имущество с огранителна цел и като водене на чужда работа по чл.58 ЗН? Варненският апелативен съд е приел, че след смъртта на авалиста Д. Д. / починал на 23.11.2009г./, наследницата С. Д. е встъпила в в членствени права на наследодателя си чрез поемане на наследените дружествени дялове в [фирма] при условията на чл. 129, ал.1 ТЗ и с това правен акт страната е обективирала недвусмислено приемане на наследството, на основание чл.49, ал.2 ЗН. Това обуславя наличието на пасивна материалноправна легитимация на Д. да отговаря за задълженията на наследодателя по чл. 60, ал.1 ЗН в рамките на наследствената си квота. Встъпването в членствените правоотношения на наследодателя и поемането на наследените дялове, съчетано с вписване като съдружник не може да се окачестви като действие по временно управление на чуждо имущество с охранителна цел и като водене на чужда работа – чл.58 ЗН. Въпросът е релевантен за спора тъй като съдът е изложил мотиви, но решението не се допуска до касация, тъй като касаторите не обосновават критерия по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, съгласно дадените в т.4 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС разяснения по тълкуването на закона. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК конкретно формулирания правен въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона /когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване /и за развитие на правото/ когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. С оглед тези предпоставки страната не е изложила каквито и да било доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба. Позоваването на закона само по себе си не обосновава извод за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос.
В обобщение на изложеното касаторите не обосновава критериите по чл.280, ал.1 ГПК, само при наличието на които обжалваното решение може да се допусни до касационно обжалване.
На ответника по касация не се присъждат разноски, въпреки направеното искане в отговора на касационната жалба. Съгласно чл.78 , ал.3 ГПК и т.1 на ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, ответникът има право на сторените в производството пред съответната инстанция разноски, но само ако докаже, че са направени такива. В случая с отговора на исковата молба не се представят доказателства за направени от ответника разноски, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №86/4.04.2014г., постановено по в.т.дело № 40/2014 г. на Варненския апелативен съд, търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: