О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
гр. София, 24.10.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1419/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 782 от 04.04.2017 г., постановено по т. д. № 5478/2016 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение от 22.07.2016 г. по т. д. № 377/2016 г. на Софийски градски съд, е осъдено дружеството – касатор да заплати на „Асоциация на родителите на ученици от френското училище в [населено място]” на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 45 176.68 лв. – недължимо платена неустойка за предсрочно прекратяване на договор за наем по фактура № 173/05.08.2009 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска на 08.12.2011 г. до окончателното плащане, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 8 916.93 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от 11.01.2010 г. до 08.12.2011 г., и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумите 4 77.71 лв. и 1 081.94 лв. – разноски за първоинстанционното и за въззивното производство.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По съображения в касационната жалба моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените срещу него искове с присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване е обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се твърди, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, част от които са разрешени в противоречие със задължителна практика на ВС и ВКС, а друга част са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация „Асоциация на родителите и учениците от френското училище в [населено място]” – сдружение с нестопанска цел със седалище в П., Франция, действащо чрез клона си в Република България, е депозирал писмен отговор в срока по чл.286, ал.1 ГПК. В отговора е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба и са поискани разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Софийски градски съд и да осъди [фирма] да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД на„Асоциация на родителите и учениците от френското училище в София” сумата 45 179.68 лв., Софийски апелативен съд е приел, че претендираната сума е платена недължимо /при първоначална липса на основание/ от ищеца на ответника и подлежи на връщане по правилата на неоснователното обогатяване в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В зависимост от извода за основателност на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за основателен е счетен и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 8 916.93 лв. за периода от падежа на задължението за връщане на получената без основание сума – 11.01.2010 г., до предявяване на иска на 08.12.2011 г.
От фактическа страна по делото не е имало спор, че между страните е съществувало облигационно правоотношение по договор за наем на недвижим имот – училищна сграда и училищен двор, изменен с анекс от 01.09.2007 г. Договорът е сключен като срочен с опция за автоматично подновяване на срока при уговорени за това условия. Първоначалният срок на договора е следвало да изтече на 01.09.2010 г., но с предизвестие от 30.01.2009 г. ищецът – наемател е уведомил ответника – наемодател, че желае прекратяване на договора, считано от 01.08.2009 г. Предизвестието е получено от ответника и след 31.07.2009 г. той не е издавал фактури за дължим от ищеца наем и не е отправял претенции за изпълнение на договора. На 05.08.2009 г. ответникът е издал фактура № 173/05.08.2009 г. за дължима от ищеца сума от 45 179.68 лв. с ДДС, в която като основание на задължението е посочено „наем Френски езиков център – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за наем”. На 26.08.2009 г. сумата по фактурата е заплатена от ищеца на ответника. От съдържанието на договора за наем и анекса към него въззивният съд е установил, че между страните не е уговаряна клауза за неустойка при предсрочно прекратяване на договора за наем, а след съвкупна преценка на писмените и гласни доказателства по делото е приел, че ищецът – наемател е освободил наетите помещения и е предал ключа за имота на назначения управител през м. юли 2009 г., като на 19.08.2009 г. ответникът е сключил нов договор за наем с [фирма].
Въз основа на така установените факти по делото Софийски апелативен съд е формирал извод, че за ищеца не е възникнало задължение за заплащане на неустойка и че извършеното срещу фактурата плащане на сумата 45 179.68 лв. е лишено от основание по смисъла на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Недължимостта на неустойката е мотивирана от една страна с липсата на валидно постигнато съглашение между страните по договора за наем за заплащане на неустойка от наемателя в случай на предсрочно прекратяване на договора за наем и от друга – с отсъствието на виновно поведение на ищеца като наемател, предпоставящо санкционирането му с неустойка по чл.92 ЗЗД. За неоснователни са счетени доводите на ответника, че клаузата за неустойка е уговорена със самата фактура, която следва да се разглежда като споразумение за уреждане на последиците от прекратяването на наемното правоотношение чрез предвиждане на задължение за наемателя да обезщети наемодателя за вредите от предсрочното прекратяване на договора за наем. По отношение на първия довод въззивният съд е изложил съображения, че уговарянето на неустойка е възможно докато договорът е действащ, а в случая фактурата за неустойка е издадена след прекратяване на договора за наем към 01.08.2009 г. Относно втория довод е изложил съображения, че с оглед ясното и недвусмислено отразено във фактурата основание на задължението – неустойка за предсрочно прекратяване на договора за наем, фактурата не може да се тълкува като споразумение за уреждане на последиците от предсрочното прекратяване на договора. Изводът за липса на виновно поведение на ищеца, изразяващо се в предприето прекратяване на договора за наем преди изтичане на срока, за който е сключен, е мотивиран от въззивния съд с преценката, че договорът не е прекратен едностранно от ищеца, а прекратяването му е резултат от постигнато взаимно съгласие между страните в наемното правоотношение. Постигането на взаимно съгласие е аргументирано с отправеното от ищеца писмено изявление за прекратяване на договора за наем, считано от 01.08.2009 г., което въззивният съд е квалифицирал като предложение до ответника – наемодател договорът да бъде прекратен преди изтичане на уговорения в него срок, и с приемането на предложението от ответника чрез конклудентни действия – приемане на ключовете от наетите помещения след освобождаването им от ищеца, липса на отправени претенции за изпълнение на задълженията за плащане на наем след 31.07.2009 г., сключване на нов договор за наем за същия имот с трето лице. Въззивният съд е изразил становище, че посочените действия на ответника са несъвместими с воля за продължаване на наемния договор и със съдържащото се в писмо от 11.01.2010 г. негово признание към ищеца, че договорът за наем е прекратен, считано от 01.08.2009 г. Изхождайки от разбирането, че страните са свободни да постигнат съгласие за прекратяване на договора за наем преди изтичане на срока, за който е сключен, въззивният съд е приел, че сключеният между ищеца и ответника договор за наем е прекратен валидно по взаимно съгласие към 01.08.2009 г. и че ищецът – наемател не е дължал заплащане на претендираната с иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД неустойка, каквато не е уговаряна.
Като неоснователно въззивният съд е преценил заявеното от ответника възражение за прихващане с негово насрещно вземане за обезщетение за вреди от „неправомерното” предсрочното прекратяване на наемното правоотношение. С мотив, че не е доказано виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на ищеца – наемател и че прекратяването на наемния договор не е „неправомерно”, съдът е отрекъл дължимостта на претендираното с възражението обезщетение.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото няколко въпроса, по отношение на които е обосновал предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК основания за достъп до касационно обжалване : „1. В хипотезата на срочен договор за наем наемателят може ли безвиновно да прекрати договора преди изтичане на уговорения срок чрез отправяне на едностранно предизвестие до наемодателя; 2. Изпълнението на задължението на наемателя да върне наетия имот след прекратяване на договора за наем изисква ли като двустранен акт и участието на наемодателя; 3. Виновно ли е поведението на наемателя в случай на негово изявление за прекратяване на срочен договор за наем преди изтичане на срока на наемния договор и запазва ли наемодателят правата си да търси обезщетение за претърпени вреди във връзка с такова изявление в случаите, когато липсва изрично споразумение за прекратяването на договора за наем по взаимно съгласие; 4. Издаването на писмен документ – фактура от наемодателя, подписването й от наемателя и заплащането от страна на наемателя на фактурираната сума имат ли значение на неформално съгласие за заплащане на фактурираната сума в съответствие с принципа на свобода на договарянето; При установени с писмени доказателства конклудентни действия на страните в процеса, сочещи на неформално споразумение за заплащане на допълнителна компенсационна сума, може ли съдът да приеме, че такова споразумение съществува; 5. При тълкуването на неформално споразумение и изясняване на действителната обща воля на страните по реда на чл. 20 ЗЗД следва ли отделните клаузи на споразумението за заплащане на компенсационна сума да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, съобразно смисъла, който произтича от цялото споразумение с оглед целта на споразумението, обичаите в практиката и добросъвестността; 6. Фактическото неизпълнение на договорното задължение на наемателя да ползва наетия имот срещу заплащане на наем за целия срок на договор за наем може ли да бъде самостоятелно основание за претенция на наемодателя за обезщетение, съответно за възражение за прихващане, в случай че облигационната връзка между страните е прекратена предсрочно по искане на наемателя, но наемодателят е предявил към наемателя искане за заплащане на сума под формата на издадена фактура и фактурата е подписана и приета от наемателя; 7. При формиране на изводите си по основните спорни факти по делото въззивният съд задължен ли е да спазва правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК относно разпределяне на доказателствената тежест между страните, провеждането на главно и пълно доказване на твърдените от ищеца в исковата му молба факти, съвкупната преценка на всички доказателства по делото”.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, посоченият от касатора правен въпрос трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело. Изискването на чл.280, ал.1 ГПК не е изпълнено по отношение на нито един от въпросите, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационния контрол по отношение на обжалваното с касационната жалба въззивно решение.
Първите три въпроса са изведени от последователно поддържаната от касатора теза, че предсрочното прекратяване на договора за наем е извършено едностранно и виновно от наемателя – ищец по иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. За да уважи иска, въззивният съд е приел, че договорът за наем не е прекратен едностранно от наемателя, а прекратяването е последица от взаимно съгласие на наемателя и наемодателя, постигнато в границите на свободата на договаряне. Предвид решаващия извод на съда, че договорът за наем е прекратен по взаимно съгласие на страните, въпросът дали в хипотезата на срочен договор за наем наемателят може да прекрати безвиновно договора преди изтичане на уговорения срок чрез отправяне на едностранно предизвестие до наемодателя не е обуславящ за постановения с въззивното решение правен резултат. Изводът за доказано по делото взаимно съгласие за предсрочно прекратяване на договора е несъвместим и с въпроса дали е виновно поведението на наемателя в случай на изявление за предсрочно прекратяване на договора за наем и дали при липса на изрично споразумение за прекратяване на договора по взаимно съгласие наемодателят си запазва правото да търси обезщетение за претърпените във връзка с изявлението вреди /п.3 от изложението/. Вторият въпрос също не е обуславящ, тъй като връщането на наетия имот от наемателя е обсъждано единствено във връзка с преценката за извършени от наемодателя конклудентни действия по приемане на предложението за предсрочно прекратяване на договора за наем, без съдът да формира самостоятелен извод какво е значението на този факт за основателността на исковата претенция.
Несъответствието на въпросите по п.1, п.2 и п.3 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно разглеждането на доводите в изложението за наличие на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, но въпреки това следва да се отбележи, че в случая те не са изпълнени. Касаторът твърди, че първия и втория въпрос са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика по чл.290 ГПК в решение № 242/10.02.2017 г. по т. д. № 3389/2015 г. на ВКС, І т. о., и решение № 42/11.05.2015 г. по т. д. № 1357/2013 г. на ВКС, І т. о. Първото от цитираните решения е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса дължи ли наемателят заплащане на наемна цена за наетия имот след направено от него изявление за прекратяване на срочен договор за наем и връщане на вещта на наемодателя. В решението, чрез препращане към практиката в решение № 42/11.05.2015 г. по т. д. № 1357/2013 г., е възприето принципното разрешение, че макар да не е изрично уредена в закона, възможността за предсрочно прекратяване на срочен договор за наем по взаимно съгласие на страните произтича от разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД; Ако в договора не са предвидени условия за предсрочно прекратяване, общо съгласие за прекратяване на договорната връзка ще е налице в случай на доказани от страната, която се позовава на последиците от прекратяването, факти, с настъпването на които законът свързва преустановяване действието на правоотношението; Преценката за основанието, на което е прекратен договорът, се прави във всеки отделен случай съобразно наведените обстоятелства. В отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, изрично е призната възможността взаимното съгласие за предсрочно прекратяване на срочния договор за наем да бъде постигнато чрез отправяне на изявление от наемателя, съпътствано с връщане на наетата вещ, и насрещни конклудентни действия на наемодателя, сочещи на съгласие облигационната връзка между страните да бъде прекратена. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с цитираната задължителна практика като е приел, че страните са постигнали съгласие за предсрочно прекратяване на договора за наем посредством отправеното от наемателя изявление договорът да бъде прекратен, считано от 01.08.2009 г., последвано от връщане на имота с предаване на ключовете на назначения управител и приемане на предложението от наемодателя с конклудентни действия, изразяващи несъмнената му воля за преустановяване на облигационната връзка след 01.08.2009 г. Съответствието на въззивното решение със задължителната съдебна практика изключва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Заявеното във връзка с третия въпрос основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с липсата на даден от съдебната практика отговор дали наемателят следва да носи отговорност за изявление за прекратяване на срочен договор за наем преди изтичане на срока на наемния договор в случай, че няма изрично споразумение за прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие. Предвид решаващите изводи на въззивния съд относно основанието за прекратяване на договора за наем формирането на задължителна практика в желаната от касатора насока би било самоцелно, доколкото произнасянето по посочения въпрос не би могло да се отрази на резултата от делото.
Формулираните в п.4 и п.5 материалноправни въпроси също не са от значение за изхода на делото и не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Въпросите са поставени хипотетично и изолирано от мотивите към решението, в които въззивният съд е приел, че до прекратяване на договора за наем на 01.08.2009 г. страните в наемното правоотношение не са уговаряли клауза за неустойка в случай на предсрочно прекратяване от наемателя и че с оглед постигнатото общо съгласие договорът да бъде прекратен преди изтичане на срока, за който е сключен, няма основание наемателят да бъде санкциониран с неустойка за предприето едностранно предсрочно прекратяване на договорната връзка. Въззивният съд не е придавал на фактурата значението на „неформално компесационно споразумение”, а точно обратното – приел е, че тя не обективира споразумение за заплащане на обезщетение за вреди от прекратяването на договора, тъй като е издадена с друга цел – задължаване на наемателя с неустойка, каквато не е уговорена предварително в договора или по пътя на неговото изменение, докато той е действал. Въпросът по п.6 не кореспондира с решаващите изводи, с които въззивният съд е мотивирал основателността на иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и неоснователността на противопоставеното от касатора възражение за прихващане, поради което не може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на въпросите по п.4 и п.5 не е доказана и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителни предпоставки, тъй като цитираната от касатора задължителна съдебна практика в решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о. /по въпроса при установени с писмени и гласни доказателства конклудентни действия на ответника, сочещи на неформален договор за мандат между страните, може ли съдът да приеме, че такъв съществува/, и решение № 65/16.07.2012 г. по т. д. № 333/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. /по въпроси относно приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорните клаузи и начина за доказване на изпълнение и приемане на работата по договор за изработка/ е неотносима както към самите въпроси, така и към разрешения с обжалваното решение правен спор. За въпросите по п.4 и п.6 се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но от неговата аргументация изобщо не става ясно по какъв начин касационното разглеждане на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито с какво отговорът на въпросите би бил значим за разрешаването на възникналия между страните правен спор.
Процесуалноправният въпрос за задълженията на въззивния съд при формиране на изводите си по спорните факти да спазва правилата на чл.154, ал.1 ГПК, чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК /п.7 от изложението/ е значим за всяко дело, но за конкретното дело той не е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика в ППВС № 1/1953 г., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. За да се произнесе по основателността на исковата претенция, въззивният съд е обсъдил и подложил на преценка всички правнорелевантни факти и относимите към тях доказателства, в резултат на което е достигнал до крайния извод за дължимост на претендирана с иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД парична сума. П. по този начин, съдът е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС и няма основание решението да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърдението на касатора, че „въззивният съд не е обсъдил преди всичко доказателственото значение на издадената фактура № 173/05.08.2009 г., правното значение на нейното подписване от страна на наемателя и особено факта на точното заплащане на фактурираната сума и същевременно непропорционално е съсредоточил вниманието си върху факта на приемане на държането на наетия имот и неоснователно е придал на този факт тежестта на категорични конклудентни действия по прекратяване на облигационната връзка по взаимно съгласие без задължение за извършване на допълнително компесационно плащане от наемателя”, се опровергава от съдържанието на мотивите към обжалваното решение и освен това съставлява оплакване за процесуална незаконосъобразност на решението, което не може да бъде съобразявано в стадия на производството по чл.288 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 5478/2016 г. на Софийски апелативен съд.
В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 782 от 04.04.2017 г., постановено по т. д. № 5478/2016 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :